Неда Антонова с роман за Паисий Хилендарски

0

Неда Антонова е автор на повече от 20 романа, по-голямата част от тях са сюжетно свързани със събития от българската история. На особен читателски интерес се радва трилогията „Възкресените“: „Царица Елеонора Българска“, „Неговата любима. Ботев и Венета – баладата на века“, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също романът за Васил Левски – „Любовта и смъртта на първия след Бога“.

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Неда Антонова и нейната трилогияНеда Антонова: Докато има на земята българи, ще я има и България

Книги на Неда Антонова са преведени на френски, руски, чешки и полски език. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“. Живее и твори в Търговище. На пазара вече е и новият ѝ роман „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“. Ето и част от него:

Неда АнтоноваПрез това лято, докато обхождах  Самоковската кааза да събирам помощи като пратеник на светата Хилендарска обител, срещнах само двама души, в чиито разум проблясваше неугасена все още искрица национална свяст…

Единият ми каза:

– Людете, отче Паисие,  които срещаш днес из българските земи, не са от онези човеци, с каквито бог някога е населил земята, а повече приличат на животни, които проговарят само ако  нещо ги заболи… Нямат нищо, на което да се надяват. Животът им няма ни днес, ни утре, щото никой не знае, като замръкне вечерта, дали ще осъмне на другата заран…не знаят, като раждат деца, дали утре тези деца ще са живи. Нямат  собственост, работят земите на Коджа Мустафа ага и той им дава само половината от изработеното, а върху таз половина еминът им стоварва всякакви данъци… По три пъти годишно ги прибират клетниците да строят пътища ангария, не им дават да яздят кон или да носят калпак, по-висок от фес, забранено им е да се смеят публично или да показват по друг начин своята радост от това, че са живи…Дори за походка ги вкарват в кауша…Върви ли човек с едри крачки и вдигната глава, властта намира, че се е нещо възгордял и бърза да го смири… Едничкото що имат тези горки човешки твари като своя собственост е общото им минало, онова дълбоко минало, което никой не помни и чиито  думи и образи само от време-навреме се прокрадват в сънищата, в  неочаквани и необясними спомени или в някои стари думи, които никой вече не знае какво означават…Някога вярата в Бог ги е крепяла, а църквата ги е събирала… Сега в църквите се служи на гръцки. Простият люд нищичко не разбира, само се кръсти, а после плаща владичина…

А другия го сварих на събора на същото онова село Ак Искър в един неделен ден две седмици след Кръстовден: стъпил беше на купчина камъни, разгръщаше  голяма и тежка  като кирпич книга и като четеше на висок глас от нея, от време навреме  целуваше страниците й и я затваряше, склопяваше очи в размисъл и тъй изчакваше слушателите му да проумеят изреченото, тогава отново отваряше книгата, пак я целуваше и продължаваше да чете…

„…а българският ни цар – нахлупил бял калпак и яхнал черен кон със златна сбруя…След него вървят царските люде – и те окъпани в злато и с по две сабли на кръста и трета сабля – в зъбите…подир тях иде царският аскер – като пясък в морето: ни брой има , ни чет, половината войскари на коне, другата половина – пешком и с по два пищова в силяха… вървят и пеят, докато стигнат онова място, дето свършва земята и започва една безкрайна вода, а в нея – ни път, ни брод… Само душмани. Наизлезли душманите от водата, втурнали се връз нашите, били се какво се били, ту едните надвиват, ту другите, докато накрая царските ни войскари натикали душманите обратно във водата, като ги  направили двойно повече на брой  – на едно място пращали труповете им, на друго място –  главите…И тогаз настанали едни времена, дето се заприказвало по земята за някакво си  страховито племе, що нямало страх от никого, освен от бога и дето бог по висшето си благоволение му е дал парцел за ниви и за ливади, дал му и името си и туй племе се нарекло българи, което ще рече „от бог подарени на света…”

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Васил ЛевскиНеда Антонова: Време е да умием лицето на Левски, за да се разлисти нашият трънен венец

Спрях и се заслушах. След малко усетих зад себе си единични стъпки на човек, който спря зад гърба ми, после още един и друг след него…С гърба си усещах, че  тълпата около мене става все по-многолюдна и по-тиха. Огледах се. Двайсетина души  се бяха спрели да слушат четеца, гледаха го, засенили очи с длан, а старите  го зяпаха с  отворени уста –  за да чуват по-ясно. До мене жена притискаше до гърдите си кърмаче, по едно време то  заскимтя , а после се разрева, но тя, без да се усети какво прави,  пред очите на  всичкия събран народ извади гърдата си, напъха връхчето й в устицата на детето, то млъкна, после заспа, а тя така и си остана с отворена пазва и  открити гърди и никой не похули тази иначе непривична гледка…

Четецът  вдигна глава, видя ме, затвори книгата, притисна я с усилие до гърдите си, коленичи върху купчината камъни и отправи взор към небето…

Мисля, че очакваше от мене подкрепа. Пристъпих към него, прекръстих се и посегнах към книгата, отворих я и „зачетох” от там, където той беше спрял:

„ …и славен беше този народ, и  всички съседни народи го тачеха, царете им го почитаха и с радост даваха дъщерите си за жени на неговите синове…И земята му беше спокойна и всичко раждаше плодове според както го е сътворил бог ,и нямаше ни глад, ни болести, ни душманлък между людете и това продължи векове, докато откъм  Едрине се зададе онази тъмна и мътна вода, ламя стоглава се зададе, зинала да глътне света…”

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Неда Антонова„Войната свърши в четвъртък“ – пророческата актуалност на Неда Антонова вълнува и днес

Прекръстих се пак, затворих книгата, застанах до човека на камъните и двамата усещахме, че сме изпаднали на непознато, но свято място, където човек не може да приказва с думите, с които си служи на нивата или в обора…Не беше времето за молитва, по-скоро време за песен беше, но като знаех  само църковните песнопения, очаквах някой друг да запее…

– Ако питате мене, тоз цар не ще да е бил от най-силните на света, както ти викаш, сине…силният цар винаги язди бял кон…като Светия ни  Георги…

– Така е, дядо. Белият си кон царят яздел нощем, че да го виждат хората му в тъмното и да го следват… А през деня – чер…

Старецът  чу думите ми, но постоя заслушан, явно се опитваше да удостовери смисъла им, после свали калпак, притисна го до гърдите си и се поклони. Другите мъже го забелязаха, почудиха се, па и те свалиха кой каквото имаше на главата си и също се поклониха…

Не знаех как да сложа край на този благословен миг, който  беше тъй свят и праведен, че не можеше да продължи дълго, без да загуби нещо от светостта си.

И тогава кърмачето отново се разрева, майка му като че се събуди, прибра пазвата на ризата си, а от тълпата  някой извика:

– Ей го бе…Ей го царят ни…Той ще порасне и ще яхне бял кон…Какво са двайсетина години…ще го дочакаме…

Всички се обърнаха към невестата с детето, а тя, пребрадена с бяла забрадка и свела глава над чедото си  приличаше на Божията майка с Младенеца…

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg