„Войната свърши в четвъртък“ – пророческата актуалност на Неда Антонова вълнува и днес

0

Романът на Неда Антонова „Войната свърши в четвъртък” е разказ за обсадата на Плевен по време на Руско-турската Освободителна за нас война. Там, край рововете на обсадения град се срещат двамата големи пълководци генерал Михаил Дмитриевич Скобелев и Гаази Осман паша. Две армии, две стратегии, две бойни тактики. Три кръвопролитни щурма на крепостта, хиляди убити и ранени. Докато идва генерал Тотлебен и възвестява: ”Четвърти щурм на Плевен няма да има”. И започва няколкомесечната обсада. За книгата издателят Румен Леонидов казва: „Това страхотно четиво излиза за първи път през далечната 1979 г., но във времето до днес то не е загубило безспорните си качества – бляскав стил, вълнуващ сюжет, пророческата актуалност. Неда Антонова възпроизвежда не само премълчавани до скоро факти, но и въвежда читателите в разтърсващи съзнанието ни подробности.“ За читателите на delo.bg Неда Антонова сподели част от новата си книга. 

…Започна героичното септемврийско сражение, което бъдещите историци и военни теоретици ще дават като пример на ново воинско изкуство, основано върху дълбоко познаване бойната история на Русия, на традициите, завещани от Суворов и Кутузов, и във висша степен отговарящо на характера на руския народ и на произлезлия от този народ армия.

В третия щурм на Плевен изключително ярко блесна пълководческият дар на генерал Скобелев, ясният му и прозорлив ум, рядкото му умение да променя тактиката на боя в зависимост от прякото изискване на момента, богатата му войнишка душа и безграничната му вяра, че руският войник е способен даже на невъзможното, стига да има кой да го поведе.

В този бой Михаил Дмитриевич Скобелев влезе  в и т я з, а излезе от него п ъ л к о в о д е ц.

… Двете колони потънаха в мъглата като в небитие. „Отиват… а колко от тях ще се върнат…” – помисли Скобелев и в същия миг турските редути изпратиха оглушителен залп. Колоните бяха стигнали потока в долината и сега тръгваха нагоре по последния каменист скат – последния пред турските редути. Едни пълзяха и това бяха ранените от учестената стрелба. Други приведени се хлъзгаха по разкаляната земя. Събираха се на групи, пръскаха се, падаха с разперени ръце или коленичеха сразени изведнъж, оставаха секунда на колене, за да се отпуснат после с лице в калта. Тия, които вървяха отзад, ги заобикаляха или просто ги прескачаха и продължаваха нагоре, докато самите те падаха от куршум, от граната или шрапнел. Мъгла, дим, барабанен бой и тук-там нестройно и нерешително „ура”, което въодушевяваше повече противника, отколкото руските редици – толкоз слабо и несигурно бе то.

Скобелев гледаше как се объркват стройните колони, тръгнали като на парад, как безпорядъкът ги обзема, и това бе знак, че войниците са смутени духом. Напразно офицерите първи летят напред, после се връщат, ободряват редиците и пак тръгват по склона, където мнозина от тях остават. Прострелян казак бе паднал върху шията на коня си и подплашеното животно повече от час препускаше в пъкления кръг на боя и цвилеше пронизително и зловещо, докато го улучи куршум.

Колкото приближаваха средата на склона, толкоз по-редки и накъсани ставаха редиците на двата челни полка. Вражеските редути изригваха огън и смърт, димът се смесваше с мъглата, стоновете на умиращите с вялото „ура”, жуженето на оловото – с цвилене на коне. Шепа черни приведени точки приближаваха вала, но не посмяха да се хвърлят напред. Спряха се, почакаха другите и изведнъж като искра от вятър по редиците се въззе силен и мощен вик… Турците удвоиха огъня. Викът бе прекъснат, после отново екна, но по-слабо и накъсано. Накрая секна. Нямаше кой да го подеме. Всички, които успяха да стигнат вала, останаха там, мъртви или смъртно ранени.

Вълната стигна брега, удари се в скалата, за секунда спря там разбита на пръски, отпаднала, разединена и безсилна поради разединението си… И тръгна обратно. Турците забелязаха отлива, сгъстиха огъня и на бруствера изскочи имам в зелен халат и зелена чалма, простря ръце към небето и протяжно зави… „Аллааах!” –носеха се ободрени и благодарствени гласове и куршумите падаха сякаш от самото небе – една безпощадна и сляпа стихия.

Русите побягнаха назад и надолу към потока. Куршумите ги застигаха, просваха ги, но макар и с изтичаща кръв, те пак пълзяха по нанадолнището, по-далече от огъня, по-далече от смъртта.

Склонът почерня.

Скобелев изтръпна. Не. Това той не бе очаквал от своите войници.

– Какво правите!!!… – гърми мощният му глас и белият кон лети срещу отстъпващите… – Каква е тази бягаща тълпа! Страхливци!… Мирно! Чувате ли… Срам!

Войниците се спряха. Самият свети Георги Победоносец стоеше пред тях. Куршумите свирят покрай главата му, а той, прехапал устни от гняв, яростно бие коня с пети в хълбоците, бедното животно, обезумяло от страх и възбуда, рие земята с копита и се изправя на задните си крака.

Войниците гледат уплашено. Но това не е страхът на войника от генерала, на човека от човека, това е страхът от смъртта, неверието в собствената сила, отчаянието от загубата на толкоз народ по този хълм.

– Строй се! – командва Скобелев, пресича редиците, които неуверено и все още уплашено се подреждат уж по роти и по полкове, а всъщност човек до човек застава пред тях, вдига сабята и крещи с нечовешки и неистов глас:

– След мен… Аз ще ви поведа! Барабанчици – бой!

Пришпорва коня и пръв тръгва нагоре, срещу редутите. Обръща се. Редиците все още се гънат, колебаят се и не искат да тръгнат.

– Горталов… Харабов… Парфьонов… Напред!

Офицерите тръгнаха, но никой не ги последва. И бе страшно да се види бялата самотна фигура на генерала, разпененият кон и неколцината офицери, поели след него…

Скобелев се обърна втори път. Полковете нерешително тъпчеха на място. Отсрещният склон бе за тях ад, сигурна смърт, а никой не искаше да умира.

Тогава Михаил Дмитриевич се върна назад, зъл и отчаян застана пред разколебаните войници, с бурен жест отвори китела и те видяха бялата му риза.

– Стреляйте в мене! Чувате ли! Платонов! Остапов! Федка! В мене стреляйте!…

– Момчета! – извика Остапов. – Ние какво… войници ли сме, или не…

– Напрееед! – изрева Платонов и Скобелев видя младото русо лице, сгърчено от решителност и омраза, с изскочили от орбитите светли очи и яка селска челюст.

Веригата отново прегази потока и тръгна въз баира, и този път нямаше даже „ура”, толкоз задъхано и съсредоточено се движеше тя.

Турците навярно бяха получили подкрепления, защото редутите им бълваха още по-силен оръдеен и пушечен огън.

Към средата на склона вълната се поуспокои, редиците се изправиха и двата полка тръгнаха стройно и по всички правила на изкуството – от взвод до взвод се спазваше нужното разстояние, спазваше се и между ротите. Вървяха стиснали пушките, опрели лакът до лакът, и никой не стреляше, защото стрелбата по време на движение се заклеймяваше като  признак на малодушие и лоша организация.

Сега вълната имаше чело – стегнато, яко и пробивно. Още малко, и тя щеше да достигне редута и да се удари в него. Преди да се върне разбита, трябваше да я застигне друга вълна, да я подпомогне, да я укрепи и двете отново да се хвърлят срещу скалата…

Скобелев поиска от княз Имеретински подкрепления. В боя се вля седми пехотен ревелски полк. Прясната сила на неговите редици укрепи порива на нападащите. Стигнаха средата на склона. Редутите се виждаха ясно и трябваше още малко усилие, още един силен и остър напън, за да падне поне най-близкият. Подчинявайки се на момента, Скобелев реши да въведе в бой и шести пехотен либавски полк. След десетина минути рискува втори път – още по-опасно – и изпрати  в сражението двата последни стрелкови батальона от резерва. Княз Имеретински отчаяно  следеше с бинокъла развоя на сражението, призовавайки на помощ Божията намеса и военното щастие на самия Михаил Дмитриевич.

Подсилени от новите части, руските редици стигнаха до подножието на двата редута. Скалата беше все така твърда, а челото на вълната бе омекнало. Вражеският огън изригваше  непрекъснати смъртоносни струи и полковете оредяваха на десетина метра от турските позиции.

– Време е! – каза Михаил Дмитриевич, придърпа китела, закопча най-горното копче, поправя Георгиевския кръст на шията си и стегнат, красив и изряден като на бал, махна с ръка на щаба. След секунда мъглата погълна бялата фигура, малко по-късно хиляди гърла, задавени от пушечния дим, изреваха „Ура!”, и това бе гръмовен рев, сам по себе си внушаващ страх за едни и упование за други.

Първи забелязаха генерала владимирци.

– Братя… – викна с цяло гърло Остапов. – Генералът е с нас…

Викът се предаде нататък в грохота и мъглата и като по даден знак войниците настъпиха в един и същи миг, и това бе техният поздрав до Скобелев,техният дружен отклик на неговото присъствие.

След десетина минути Михаил Дмитриевич се добра до насипа на редута, претърколи се надолу, изправи се като движен от пружина и пресипналият му глас призова войниците:

– Давайте, момчета…!

Първи скочиха при него владимирци. Ако не познаваха своя генерал, ако не бяха го виждали преди това спокоен и приветлив, те щяха да се изплашат от налетите му с кръв очи, от посинелите от хапане устни, от калния му и измачкан кител и най-вече от това тъмно, изпръскано с кръв и почерняло от барут лице. Но те  мълчаливо последваха Михаил Дмитриевич в редута и потънаха в ръкопашен бой. Само за секунда щик на низам докосна слепоочието на генерала. Платонов навреме се хвърли с приклада. Михаил Дмитриевич нямаше време да благодари на своя защитник. Нещо повече – той не бе забелязал опасността.

Тези от турците, които останаха живи, напуснаха боя в панически бяг.

Час и половина след започване на атаката – в четири часа двайсет и пет минути следобед, падна турският редут номер едно, обозначен във фортификационните схеми на Осман паша с името Кованлък и останал в историята с името Скобелевски редут.

В шест часа падна и редут номер две – Исса ага.

Отрядът на генерал Скобелев проби фронта на турските позиции на два километра ширина и се вряза като клин на дълбочина седем километра.

Коментирай с Facebook

коментара

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg