Виетнам и Камбоджа – перлите на Индокитай

0

Всеки пътешественик всъщност е човек със свои емоции, усет за ситуация, реакция – с ум или с душа. За това едно и също пътешествие, изживяно от група хора, ще бъде пресъздадено по различен начин.

Аз съм от тези, които заобикалят фактите, сухата статистика – за това си има Wikipedia, но запазвам в сърцето си всеки детайл, който ме е докоснал.

Мисля, че това се получи с цялата ни група с усмихнати и изключително приятни хора – всеки тръгнал със своята нагласа за Виетнам. Забравихме за нагласите в момента, в който се потопихме в ефирната енергия на перлите на Индокитай.

От къде започва едно пътешествие във Виетнам?

Столицата Ханой, където, за да си в тон с времето трябва да пообиколиш старите квартали с рикша – така хем не се налага да изпиташ стрес от нашествието на моторите, хем може спокойно да вдигнеш поглед и да се любуваш на елегантните сгради във френски колониален стил.

Все още, предимно само тук, на север, може да се видят толкова много прекрасни, елегантни, грациозни, красиви жени с типичната виетнамска носия – ао дай. Край теб се занизват като пъстър гердан рикши и много бутани с ръце каручки или колела с красиво подредени свежи цветя, екзотични плодове и дори домакински принадлежности и украси за дома.

Тук моторчето е свято нещо. Имам чувството, че моторчетата тук са специална серия – могат да носят като мравката тегло и обем в пъти повече от собственото си, включително и цялото семейство – мъж, жена, две-три деца, накачени с гръб, с лице и въобще в някакъв странен пъзел.

Ханой – близо 9 милионен град с над 7 милиона скутерчета.

Виетнам е втората в света страна по брой на моторчета след Индонезия.

И ето ни в буса към Халонг бей – номиниран за едно от седемте нови  природни чудеса в света. Има защо – заливът се отличава с богато биоразнообразие, а сюрреалистичната природа е била декор на множество филми – „Индокитай” с Катрин Деньов, „Винаги ще има утре” с Пиърс Броснън, ”Островът на черепа” със Самуел Джаксън, „Пан” с Хю Джакмън…

Била съм много пъти из заливите на Халонг, но не спирам да се удивявам, да попивам ненатрапчивата красота и хармония от това магнетично място. Обичайната процедура – качване на кораба, бързи снимки наоколо, инструктаж за предстоящата обиколка с лодка около островчетата. А ние се превърнахме в участници във „филма“ наречен „удивителните места по нашата планета”.

Тръгвайки от България имахме една идея – всеки да носи народна носия, блуза с българска шевица, с която да си направим снимка в залива на Дракона. Колко приятна, до напираща в гърдите гордост беше изненадата, че всички се бяха постарали да вземат по една българска блуза с шевица, а някои и цели носии. Снимахме се малко преди залез.

Много, много истински и красив момент. В този момент се получи и спонтанната спойка на групата, почувствахме се благодарни и щастливи, че точно ние, че точно на това място сме първите, които ще слеем красотата на българската шевица, втъкала мистика и легенди за нашите земи с легендата за Дракона-майка, слязла от Рая с малките си дракончета, за да помогне на виетнамските хора да спрат набезите на нашествениците.

Обичам красивите легенди, обичам красивите места. Казват, че Бог е там, където има красота, ако е така – Бог определено е тук!

Лодките минават покрай плаващи рибарски къщички, на понтони, които изглеждат спретнати, с веранди, на които са опънати безброй рибарски мрежи и задължително едно или две кучета, готови да отблъснат некакени гости. Късно вечерта имахме и жалки опити за нощен лов на калмари, които с бамбукови пръчки и кукички без стръв трябваше да наловим. Хора от екипажа, кротко пушейки от широки бамбукови тръби (какво ли беше това, което пушеха 🙂 ) през цялото време ни наблюдаваха с твърде широка усмивка, което леко ме навежда на мисълта, че са били наясно, че калмари няма да хванем, но какво пък – нека се забавляваме.

Няма как да пропуснем и визитата в мидената ферма, където видяхме как се зараждат прекрасните перли. Жените, които обработват мидите не спирaха своята работа, докато надничахме любопитно в ръцете им. Понякога се питам – едно не дотам красиво действие – имплантиране на камъче –дразнител, как може да роди след няколко години такова съвършенство, като перлите – бели, розови, черни, кремави. Следва мигът, за който копнее всяка жена – търговската зала и всеки отнася със себе си перла – за спомен от Залива на Дракона-Халонг.

И ето ни отново на път – към Хюе, старата столица на Виетнам, управлявана от династията Нгуен (най-популярната фамилия във Виетнам) в началото на 19 век. „Кралският дворец“ е построен според практиките на Фън Шуй, както и почти всички други исторически обекти в Азия, а днес е под егидата на Юнеско. „Дворецът на върховната хармония“ носи дълбок философски смисъл и отразява хармонията между „ин“ и „ян“, между човека и природата.

Видяхме и гробницата на последния и силно недолюбван крал Каи Дин, който за да си спретне силно впечатляващ дом за отвъдното е увеличил данъците на населението и почти е пресушил държавната хазна. Пръснатите, тогава от амбиция средства, днес пълнят бюджета на Виетнам, защото хиляди туристи са привлечени от възможността да разгледат като нас този пищно инкрустиран и много красиво разположен с великолепна гледка мавзолей.

В автобуса, благодарение на нашия гид, който се оказа талантлив певец, разучихме – песничката „Виетнам-Хо Ши Мин”.  Сега е времето да спомена, че тази песничка е добре да се пее в Северен Виетнам – там всички ще я пеят с вас, но не така стои въпросът с Южен Виетнам, където искахме да покажем с гордост, че знаем виетнамска патриотична песничка и запявахме дружно. Е, не намирахме подкрепата в хоровото ни изпълнение от южняците. И така пеейки „Виетнам – Хо Ши Мин” пътуваме на юг.

Предстои ни кратка спирка в малка фабрика за изработка на мраморни изделия.

Знаете ли как се изработват мраморните статуи, някои с големина много по-голяма от човешки ръст, от цели мраморни блокове? Трудно, много трудно. А и не всеки има право да изработва статуи, които имат сакрален смисъл. Условието е: да си будист, да работиш с чисти мисли, посветени на божествените закони, да не правиш секс, докато завършиш творението.  На кой му се правят статуи? Само няколко месеца отнемат.

Хой Ан – отново сме в обект на световното наследство на Юнеско, с красиви храмове и френски колониални домове. Пътят на копринените изящни шалове и рокли – от черничевия лист, симпатичната буба, която жертвоготовно твори красота, жълтите пашкули, боядисани в цветовете на дъгата, нишката, изтъкана на плат до шалът, галещ раменете. Всичко това в една фабрика за коприна в Хой Ан.

Дананг – един модерен град по средата на модерното и колониалното, плажовете който са номирани за едни от най-красивите в света (според класация на Форбс). Модерното летище на града, обслужващо хиляди жадни за красота туристи от цял свят, в миналото е било секретна авиобаза, служеща на американците в недалечната позорна война, за която ни напомнят много емблематични филми -„Апокалипсис сега”, „Взвод”, „Коса”, „Добро утро Виетнам”.

В Дананг видяхме моста на Златния дракон, дълъг 666м символ на стремителния икономически растеж на страната.

Близо до историческия музей има малка квартална пагода. Красива, както всички пагоди, с богата каменна и дървена украса, позлата, огромна статуя на майката на Буда и, както във всички храмове – централно място има символът на слънцето – свастиката с пречупения кръст, която за съжаление все още повечето хора припознават като символ от друго недалечно минало. Не ги бъркайте – нямат нищо общо, това обяснявам всеки път, но винаги се намира някой, който да ме упрекне, че показвам такива неща. Ама моля – информирайте се. Свастиката е символ от векове и единственото, с което трябва да се свързва е слънцето, светлината, безкрайността!

свастикаЛюбопитната история на свастиката – древният символ на щастието

 

Е, отскочихме за няколко дни след едночасов полет и до На Чанг,островът- Перла на Виетнам, до който се добрахме по най-дългия надморски лифт в света (поне до скоро е държал този рекорд). Какво ни предложи ривиерата на Южнокитайското море – 6 км бели пясъчни плажове, пъстроцветни живописни рифове, където няколко гмуркача от групата, ни зарадваха с „находките си“ – корали и морски звезди (които върнахме в морето).

Рибарско селище с няколко ресторанта, аквариум, плажче и масаж на крачетата. Дори намерихме и няколко часа време за прочутите кални бани и природните горещи извори. Точно нас, българите ли, които сме специалисти по кални бани (не в буквален смисъл), няма кой, как и с какво да ни вземе акъла. Дори с много красивия и чаровен комплекс – спа на открито. Първо гореща вана с кал, после басейн с естествена минерална вода. Под строй. Всеки ден може да бъде усмихнат, ако му подариш пръв своята усмивка.

Отново едночасов полет и ето ни в Хо Ши Мин, или Сайгон, както обичат да го наричат местните жители. Ханой е административна столица на Виетнам, след обединението между Юга и Севера, но Сайгон е най-големият, 10 милионен град на Виетнам, най-модерният и въобще най във всяко отношение.

Музеите – това, което заслужава да се види е „Музеят на войната„. Силно въздействащ със своите стотици фотоси, направени от репортери по време на американо-виетнамската война. Там, както каза и нашият гид – няма какво да се разказва. Там се преживява, осмисля – разтърстващи с уловените мигове на трагадията на тази безсмислена и позорна война, трагедия и за победени и за победители. Признавам – не издържах до края. Разплаках се и излязох.

Как най-романтично-драматично може да се разгледа Сайгон? С вечеря на круизен кораб, който обикаля около огромния град по едноименната река. Отразените светлини на небостъргачите в реката и пищността на тази впечатляваща архитектура е нещо, което наистина респектира. А за по-палавите или в същност „по-послушните“ има и нощен клуб след вечерята.

Нощен клуб в Сайгон – по високите етажи на небостаргачите. Забравих да спомена, че клубът, в който пихме отбрани вина на фона на як саунд и гледка на нощен Сайгон от птичи поглед е включен в листата с най-добрите нощни клубове в света. Бодигард на всяка маса, който се грижи да не бъдем обезспокоявани, докато танцуваме, пали цигарите, свети с фенерче, за да се получи добра снимка, носи столче, ако му се видиш уморен, абе грижовен човек с тяло на кунг фу боец, стилен черен костюм и дискретна слушалка в ухото.

Какво е Южен Виетнам без плуване с плоскодънна лодка до делтата на Меконг?

Но първо, преди да се качим на лодките се разходихме из овощната градина на крайречно рибарско селище. Овощна градина от пумело, джак фрут, ананаси, нони, кокоси, банани, хибискуси, жасмин. Градините на Меконг, реката-майка, която се ражда в Тибет, минава през Китай, Мианмар, Лаос, Камбоджа, Тайланд, с последна спирка Южен Виетнам. Над 4000 км пътешествие през 6 страни.

Пихме зелен чай, поднесен с пчелно млечице и прополис, добит в селището, видяхме как се приготвят сладки от кокос, по-смелите си метнаха на врата за снимка един няколко метров питон – домашен любимец, попяха ни самодейни певци и певици – от рибарското селище, почерпиха ни отново с плодове и чай от джинджифил, хапнахме и пържена риба в близост до моста на маймуните, където ако силно те напира да се жениш трябва да минеш с колелото си на гърба.

ВиетнамДиана Маринова: Влюбих се във Виетнам и Мианмар от пръв поглед и завинаги

 

За какво са кръстопътищата? За да се кръстосат пътищата – на нашата група и група виетнамски католици, с бели шапки и китарист, на която се натъкнахме разхождайки се из градината. Спонтанната ни среща бе придружена от много смях и музикален поздрав от виетнамската братска група. Защото знаем, че щастливите хора са добри. Решихме учтиво да отговорим на братския поздрав с единствената песен, която разучихме от гида ни в Ханой – познатата „Виетнам – Хо Ши Мин” – eто, това имах предвид, когато по-горе казах, че трябва да се пее само на север – тук само мълчаливо ни изслушаха – с две думи не ни се получи.

Приключението Меконг

Жената – лодкарка, която с радост ми показва скромния си дом, в който с мъжа и, също лодкар, отглеждат 4 дечица. Най-силните и важни уроци получаваме, когато сме на път. Обикновено те са ни поднесени в картина, дума, реакция. Пътуването е вихър на всички сетива, торнадо, което отвява воала на всяка маска, заблуда, его. Уроците са ни поднесени по най-убедителния начин – собствено преживяване.

И полет – този път до Кралство Камбоджа

От днес в приключението Индокитай се включва активно и Кралство Камбоджа. Естествено с лотоси, усмихнати личица, бира Ангкор, пържени вкусотии като жабки, ларви, паяци и други подобни неустоимо „привлекателни“ гурмета. И масажи, които не само са много яки, но и става голяма веселба.

Трудно ми е да разказвам за Камбоджа. Толкова емоция, толкова пресивно въздействаща красота, а толкова малко думи.

Точно, когато пиша тези редове ми звънна телефонът. Една жена иска да я посъветвам къде да пътува. Как къде – Виетнам и Камбоджа, казвам аз. „Ама Камбоджа ми звучи много страшно” отговаря жената. А какво знаете за Виетнам, за Камбоджа, за Мианмар? Защо, според вас, те се наричат перлите на Индокитай? Не трябва ли да се имформираме повече, преди да предпиемем пътешествие?

А пътешествие до Камбоджа, не е просто пътешествие – НЕ трябва да се квалифицира като такова. Това е пътешествие до друга възхитителна и причудлива планета – в буквален смисъл!

В миналото Ангкор е бил столица на Кхмерската империя. От 9-и до 13-и век империята се е разпростирала от Виетнам до Бенгалския залив и е била една от водещите сили в Азия. Хипотезите относно причините за изчезването на Кхмерската империя обаче сe разминават. Това, което се знае със сигурност, е че около 15-и век районът на Ангкор остава пуст. Чудесата му са в неизвестност за външния свят до 1860г., когато по случайност французинът Анри Муо се натъква на това скрито в обятията на джунглата съкровище.

Един съвършено конструиран и построен свят с необяснима за времето си технология, съобразен с геомагнитните, физически, космически, математически науки, технология, недостижима дори за съвременните архитекти. Думите не стигат да се опише мащабността на Ангкор Ват. За строежа са използвани 5 милиона каменни блока с тегло между 2 и 10 тона, докарани от кариери на десетки километра от това място, а богато инкрустираните с барелефи стени с дължина над 1.2 км и включват над 11 000 фигури- гледка прехвърляща човешкото въображение.

С много тъга камбоджанския гид ни показва обезглавените и осъкатени статуи на Буда, чиито части са отнесени от китайците за продан на колекционери по време на режима на червените кхмери на Пол Пот и Иънг Сари. Благодарение на Англия, която откупува от антиквари 3 статуи на Буда срещу 3.5 милиона долара, днес те отново са в храма. Монаси в оранжево изкачат пред погледа от някой коридор и потъват в друг. Колко са красиви на фона на сивите, позеленели от времето стени на Ангкор Ват!

Океан от история, традиции, природа и архитектура бе погълнала съзнанието и чувствата ни. Езерото с лотосите, в което се отразява с величествена строгост храмът;

сергията на безръкия художник, от който си купих картина – рисунка на храма, поднесена ми от неговото красиво 2-3 годишно момиченце;

гривната-амулет от червен конец, която ми върза на ръката будистка на достолепна възраст; пъстрите хора от цял свят; компасът, който доказва съвършенството на гения на древните архитекти; луната, която знае точно къде да застане по време на пролетно и есенно равноденствие, като очертава сакрален ореол около храма;

360 годишната черница застинала в силна прегръдка с руините, (познати ни от филма с Анджелина Джоли), а тази прегръдка е завинаги, защото отпусне ли я вековното дърво храмът ще рухне; целувката, която ми подари Буда в този ден, един от 200-те усмихнати Буди в храма Байон. Запазен е и най-големият плувен басей в света, от древността – 700х400м от 1181 г. на крал Джайвараман (името му означава Бог на победата, двете му законни жени – Джаджа деви и Индра деви и 1000-те му наложници (започва да ми се вижда малък този басейн…)

Посетителите на Ангкор Ват и Ангкор Том наброяват до над 2 милиона годишно, а обектът е под защитата на Юнеско като световно наследство и едно от чудесата на света.

На сутринта бяхме готови (с нежелание) за път към аерогарата – посока България.

Спряхме за половин час до едно крайпътно „заведение”, състоящо се от маса с мушама и тухла-огнище, върху която в очукан тиган една сръчна камбоджанка приготвяше местните гурмета – препържени жабки, бръмбари, ларви, тарантули. Вкуснооо! Така поне каза нашият камбоджански гид 🙂 Тайната за оцеляване на азиатците – яде се всичко, което лети, пълзи, плува и ходи. И още една кратка спирка  в много симпатична фабрика за коприна – за последни покупки за спомен и фреш от ананас.

Летище, полет, завръщане, две седмици незабравами емоции! Въпреки, че не обичам клишето „незабравими“, те наистина са такива.

Както обичам да казвам – диамантите са завинаги, но завинаги не е за всеки! Искрено желая на всеки, чиято душа е жадна за пътешествия – пътувайте, пътувайте до близката река, планина, село, но пътувайте! Това дава смисъл на тялото и мотивация на духа да се чувства в кондиция и вечна младост.

Мечтата е първата и най-важна стъпка към едно осъществено пътуване!

“Правиш или не правиш. Опитвам се – няма!“

автор за delo.bg: Диана Маринова

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg