Варанаси – градът на бог Шива, пътят към отвъдното и столицата на индийските сарита

0

В един момент от живота ми разбирам – всичко се случва точно, когато трябва, независимо от желанията ми. Още през април бях направила всичко възможно, за да организирам пътуване до Варанаси и до пристигането ми в Индия то изглеждаше напълно вероятно. Съдбата обаче бе отредила спътниците ми да се притеснят от факта, че ни предстои пътуване с индийските железници и така ние вместо във Варанаси се озовахме в Пушкар.

ИндияБосонога из Пушкар – градът на бог Брахма

 

Пет месеца по-късно отново съм в Индия и отново Варанаси е на дневен ред.

Ще се случи ли този път така дългоочакваното пътуване?!? Съзнанието ми рисува картини на непознатия все още град в очакване да стане свидетел на „пиршеството“ от аромати, цветове и човешки лица.

В ранната септемврийска вечер, някъде около 20:00 часа се отправям на деветчасовото си пътуване от Ню Делхи до Каджурахо, а след още един ден – отново с влак, но този път през деня, ще пътувам и до Варанаси. Разстоянието от Каджурахо до Варанаси  се изминава за седем часа. Настанена съм в спален вагон, втора класа, където ми раздават чисто бели чаршафи, кърпа и калъфка за възглавница, на фона на захабения интериор. Това, което трудно преживявам е хигиената в тоалетното помещение, което, за съжаление, напомня на това в българските железници, с тази разлика, че потокът от хора там и тук е съвсем различен и това ме кара да се замисля за навиците на българите.

Варанаси – свещеният град! Мястото, от което според легендите започва пътят към отвъдното. Този град има притегателна сила за всеки индус, копнеещ поне веднъж да го посети. Някога наричан Каши („сияещ с божествена светлина“), а по-късно Бенарес от британците,

Варанаси – най-старият жив град в света е бил религиозен център на индусите през цялата своя история.

За Варанаси казват, че е по-стар от историята, по-стар от традицията, дори по-стар от легендата и изглежда два пъти по-стар от всички тях взети заедно.

Закрилян от бог Шива, Варанаси е свято място, за да живееш и благословено – да умреш.

Настанявам се в бутиковия Hotel Hindustan International в сърцето на града, на 1 км. от железопътната гара. В него няма нищо подобно, освен магазина със сувенири в лобито.

Вземам бърз душ и се отправям на тур с рикша из улиците. Движението е умопомрачително, отвсякъде се чуват клаксони, светят фарове в очите ми и подозирам, че се вдига прах, който аз не забелязвам заради тъмнината. Притеснявам се, че рикшаджията буквално ще ме преобърне на пътя в бързия си ход. По мое желание спираме, за да опитвам от известния паан, от листа на бетел.

Най-разпространеният начин за приготвяне е да се намаже листото с гасена вар, чийто калций подпомага усвояването на алкалоидите от бетела и ареката, след което се добавят парченца от ореха и по желание допълнителни овкусители, а понякога и тютюн. Цялата смес се увива в листото и е готова за консумация. Паанът може да бъде сладък, леден и огнен, а последния се запалва преди да го поставиш в устата си. Тайната е, че в листото са увити малки парченца натрошен лед, така че те неутрализират запаленото листо. Този местен деликатес засилва слюноотделянето и еуфорията, в зависимост от насищането си с тютюн и ореха арека. На мен лично много ми хареса, тъй като моят бе подсладен и с добавка от кокосови стърготини.

 

Докато гледам мъжа, който приготвя моя паан, малкото му прашно ъгловато магазинче, съмнителната на вид кърпа, в която са увити листата от бетел, в ума ми избухват всякакъв род колебания. Любопитството ми обаче надделява и след първата хапка в устата ми „избухват“ като малка бомбичка всякакви вкусове, които проясняват съзнанието ми.

За вечеря сме в Shri Annapurna Restaurant – препоръчан ни от собственика на рикшата. Изгладнели, отрупваме масата с поръчките си – основно вегетариански ястия и то много люти. Определено харесах кухнята на ресторанта, така че на следващия ден завеждам, за да почерпя за обяд Риши, нашият екскурзовод, шофьорът ни и Липи, която на сбогуване ми подари пръстена си, за да не я забравя. Всички ние, заедно с десертите платихме около 740 рупии и аз оставих 160 рупии (малко повече от два долара) бакшиш за персонала.

На следващия ден се събудих в 4:30 ч., за да се приготвя да посрещна изгрева плавайки на лодка по река Ганг.

Паркираме далече от реката и се отправяме пеша към първите гати – стълбичките водещи към реката, които сутрин са празни и изпълнени със спокойствие, преминавайки по улицата през седящи садху, продавачи на гирлянди с цветя, лутащи се свещени крави, улични търговци, просяци, малък брой туристи и индийци отправили се за сутрешното си къпане в Ганг.

За европееца е необичайно да има „мечта“, свързана със смъртта си, но индиецът има – да умре във Варанаси. Всеки ден около 70 000 души се потапят в Ганг с тази „мечта“ в сърцата си…

Културният сблъсък тук е потресаващ! Докато плаваме с лодката и се любуваме на изгрева на зараждащото се розово слънце на хоризонта, ставаме свидетели на „сутрешния тоалет“ на индийците. Едни се къпят, други перат дрехите си, а деца мият зъбите си с четка и паста и ме подканват да се присъединя и аз.

Наблизо е мястото за кремации, където се разпръсква пепелта на мъртвите в реката (богатите мъртви), докато телата на бедните индийци са оставени да се носят свободно по реката в пътя си към отвъдния живот. За кремирането на едно тяло са необходими между 80 кг. И 160 кг. дърва, което за обикновения индиец е непосилно.

Варанаси

Казват, че преражданията на човешката душа се прекъсват, ако след смъртта си човек бива кремиран във Варанаси, а прахта му се разпръсне над водите на Ганг. Индийците не изгарят пет категории мъртъвци: децата до 10-годишна възраст, свещениците, умрелите от ухапване на кобра, умрелите от дребна шарка и бременните жени. Според индуската религия, тези категории мъртви се считат за избрани и свети. Огънят, с който се запалват телата е свещен и не угасва по никакъв повод – това е огънят на бог Шива.

За индусите реката е свещена, защото има способността да отмива човешките грехове. Истината е, че на мен реката ми вдъхва спокойствие, изпълва ме с хармония. Тя е животът и смъртта, денят и нощта, бялото и черното – двете страни на едно цяло!

ин и ян, Тай ДзиИн и Ян – вечната битка между Добро и Зло

 

Същата вечер посещавам след залез Ганга Аарти церемония край брега на реката, за да поднеса на Ганг в дар своето преклонение, смирение, любов и преданост. Вярва се, че Ааарти церемонията премахва болката, страданието, напрежението от ежедневния живот и възцарява благоговението и покоя на божествената благодат. Това е религиозен ритуал, при който пламъкът от фитил, напоен в свещено масло гхи се предлага като дар на боговете. Пеейки мантри и песни, възхваляващи съответното божество се привлича благословията му върху участниците в церемонията.

Всеки елемент в Ааарти има специално значение и произлиза от стар ведически ритуал. Цветята са символ на земята и стабилността на вярата, запалените маслени лампи – съединяването на дух на хората с божествения дух. Ветрилата от паунови пера символизират въздуха и движението, водата – преходността, кърпичките – новото начало, запалените пръчици – чистотата на ума и интелекта.

С раковините и техният звук се призовават божествата, докосването на пламъчетата в края на службата на лицето и главата пък са израз на търсене на благословия от боговете, пречистване на разума, приемане на божествената светлина и насочване на мислите по пътя на доброто. Посредством Аарти всичко материално и духовно се поднася като дар на боговете.

Аарти, висшата любов към бога, изпълва осъзнато или пък не всеки един от участниците. Липи потапя ръцете си във водата на Ганг и поръсва главата си и мен!

Тръгвайки си след ритуала, попадаме отново на шумната улица изпълнена с толкова много недъгави хора, че започва да ми се гади и не мога да превъзмогна чувството, шока, контраста, миризмата, защото една свещен крава е освободила стомаха си точно пред мен… Искам ли да избягам ?!? Да, искам!

По стечение на обстоятелствата „бягството“ е в магазин за известните скъпи сарита, от коприна Варанаси с бродирани изящни апликации. От коприна се тъкат и картинни пана, като майсторът знае всеки ред от картината наизуст. Той брои през колко нишки се сменят цветовете на всеки ред, а чиракът пуска совалката.

Този занаят се предава от баща на син, майсторите изучават един мотив за 3-4 години и след това, през целия си живот, тъкат само него.

В момента във Варанси има около 70 фамилии, които тъкат по този начин, и това прави тези пана много ценни.

Моят приятел Риши трябва да купи за подарък три сарита – за съпругата му, за майка му и за съпругата на брат му. Липи пък помага при избора, сръчно разгръща платовете и същевременно ме въвежда в изкуството на разпознаване на качествената коприната.

Пред очите ми се разстилат шест метрови цветни феерии и ми се иска да си купя не едно, не пет, не десет! Искам всичките сарита, защото цветовете им сияят в багрите си и отразяват красиво светлината върху лицето!

Е, тръгвам си с умопомрачаващо красив оранжево-коралов огромен шал!

Моят път към отвъдното е постлан в коприна.

ОЩЕ ОТ АВТОРА:

ИндияЕлена Такева: Индия очарова, вълнува и смущава

 

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg