Lo Manthang, единствения останал запазен в най-първоначалния си вид град, заобиколен от всякъде с ограда. Lo Manthang е влязал в семейството на ЮНЕСКО от 2008 година. Първият Европеец, някога посетил Непал през далечната 1793 е англичанинът Къркпатрик и първият чул за сгушеното в облаците кралство. Как и защо и от кого точно, преводът бива сгрешен, но и до ден-днешен Lo Manthang остава познат под името – Мустанг.
Вратата към Горен Мустанг – последното тибетско кралство на покрива на света (част 1)
Фестивалът, за който сме тръгнали, започва след цели два дена и имаме щастието да сме почти единствените туристи, пристигнали в малкото градче, което не наброява повече от 1000 човека – около 200 домакинства. Всички къщи, с много малки изклчючения, са зад стената, която на някои места се издига на цели пет метра височина.
Намираме си гостоприемница в края на града в съседство до рекичката, където сутрин и вечер жените от квартала се събират на приказки и вършене на различни домакински задачи.
Още обаче е много рано и улиците са напълно празни. Настанени сме в малка и уютна стаичка с две легла, малко прозорче и собствена баня на първия етаж на немалка, типична тибетска къща. Дори ни уверяват, че понякога има и интернет, освен горещата и в изобилие лееща се вода в банята ни.
Судан – древен, колоритен, опасен
По правило, къщите са на два етажа – приземният за животните, първият за стопаните на дома, а в случая, че има и трети етаж, ползван за кът за молитва или по-прозаично предназначение – съхранение на какво ли не, необходимо за едно семейство. Само кралят има палат, извисил се на цели пет ката, строен традиционно за времето си от камък и кал. Технология, характерна за района и стигнала до не толкова близките Йемен и Судан, където все още могат да се видят цели и почти непокътнати от времето градове, строени по този метод.
Почти цял ден не сме слагали и залък в устата и биваме поканени от домакините ни за късна преди вечеря хапка. Менюто на малкото им ресторанче е учудващо богато и не след дълго закусваме пресни пържени картофки, салатка и дори домашно приготвена пица, която по-скоро наподобява любимите ни в България сандвичи с колбас и поръсени с настърган и запечен кашкавал.
Забелязвам, че в менюто няма каквото и да е предлагане на месо и с интерес питам какъв е точно колбасът и откъде се снабдяват. Собственикът, който и без друго няма някаква работа в момента ни разказва, че със строежа на пътя, който ще свързва Тибет (Китай) и Непал, разнообразието на внос се е увеличило и саламът, който не е никак лош, е внос от Китай.
Обяснява ни, че както и голяма част от населението на града, така и самият той не консумират месо или приготвят в къщите си, та дори и за туристи. Общо взето и след толкова века, откак е основано древното Кралство правилата в обществото им не са се променили. Макар и толкова малко на брой,
населението на Lo Manthang се дели на 4 основни групи.
Кралят и неговите роднини. Само Кралят може да има палат на 5 етажа, а заможните кралски особи, максимум на 4, като всъщност, освен Палата, гордо издигащ се и досега останалите високи сгради са на 3 етажа и 12 на брой, пръснати из целия Lo Manthang.
Втората голяма социална прослойка е тази на монасите. И тук идва нещо много интересно, като факт. Оставяйки настрана искрената им вяра и отдаденост, тибетците преди всичко трябва да оцеляват в негостоприемната среда, която живеят. А това преди всичко се гради на здраво семейство, в което по правило, първородният син, след като се задоми, понякога делящ една жена с трети, пети и т.н. брат, поема семейните дела. Винаги вторият роден, а същото важи и за децата от женски пол прекарват живота си, отдадени на божиите дела.
Lo Manthang е може би единственото на света място, където младите не чакат края на родителите си, за да продължат семейния бизнес и да вкарат нови и прогресивни идеи.
Създаде ли семейство първородният, то родителите му се отеглят на заслужена почивка. Третата група, населяваща древната страна е тази на собствениците на земя, които най-често освен със земеделие се занимават и с търговия и като нашия домакин, като да попада в нея, притежаващи къщи на два етажа.
И идва ред на последната група, която в никакъв случай не е онеправдана от към основни, необходими човешки блага. И те разполагат с покрив над главата и храна на масата. Това е групата на безимотните, преселците, поддържащата сила на икономиката на Мустанг. Макар и доста класово да звучи, изброеното по горе, всъщност хората родени и живеещи в поднебесното Кралство, са създали почти една утопична система. В нея има за всеки и всеки плаща честно данъци, според това, което изкарва.
Да не забравяме и другите две клетки на обществото, живеещи там, без които съществуването на цялото Кралство не би било възможно. Групата на ковачите и тези колещи животни и обработващи месото. Е, ако има някакъв вид дескриминация в моите очи, това е към тези хора, чиито къщи попадат извън стените на Lo Manthang.
Но правилата са си правила и вече векове работещи, както виждам, не лошо за всички. След краткия разговор със стопанина на хана, където ще изкараме близо седмица, е време да тръгнем из малките улички, сучещи се като лабиринт и често завършващи със зъдънен край. Освен прибиращи се за вечерта животни, хора почти не виждаме. Огромни стада отдалече известяват завръщането си, а красиви коне чакат чинно на площада да бъдат прибрани.
Идилия не е точната дума, която ми изниква в главата. Пред нас е историята на времето, оживяла като филм, където сме неми наблюдатели. Първоначално на мястото на Lo Manthang е имало 4 малки махали, които около 1440 година биват завладени и обединени от прародителят на последния крал на Мустанг – Ame Pal. За съжаление сме закъснели с няколко месеца, за да видим в плът и кръв – Jigme Palbar Bista, 25-та генерация управлявал древното кралство. Възрастта и него не е простила и мирно си е отишъл в съня си след дълго боледуване в болница в Катманду.
Уличките са толкова тесни, че протягайки ръце, можем да докосваме къщите една срещу друга по улицата. Намерили закрила зад оградата и вятъра, все още пълни с живот, макар и засегнати от глобалните промени, случващи се из цял свят, но пазещи традициите си от векове. Вечерта се спуска и човешка активност започва да тече.
Отрудени жени, облечени в традиционните им носии и закичени със стари семейни бижута, се прибират от работа. Деца, също облечени в като дрехи внос от Китай, послушно вървят с родителите си, а местните младежи са излезли на сгляда. И тогава виждаме модерно или поне модерно за мястото, където сме попаднали кафе. Любезно сме канени от възрастна двойка французи, туристи като нас да влезем, ободрим и разгледаме малкия сувенирен магазин.
Магазинчета за сувенири, но не тези, израбовани на килограм в Китай не липсват в Lo Manthang. Часове разглеждаме какви ли не причудливи неща и накрая излизаме с интересна книга на английски, много подробно описваща всякакви митични същества, живели някога по тези земи.
Здрачът е станал почти непрогледен, улиците нямат имена и не че има опасност да се загубим за дълго, но е време за края на този чуден ден.
И в далечината, извън оградата на Lo Manthang, като мираж се появява голяма, нова и по всичко видно модерна сграда. Разбираме, че това ще бъде голям хотел, собственост на един от наследниците на отишлия си крал. Той е обещал на смъртния одър на баща си, никога да не напуска Мустанг – древната страна, и работи за запазване и просперитет на народа си, та дори и без корона вече.
Сгушени в малките ни легла, слушайки вятъра, който дори и високата ограда не може да спре, опасла целия град.
Сънят идва за минути, носещ чудните истории за храбри воини, побеждавали страшните чудовища, бродели някога по Земята.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!






