Спомням си го, сякаш беше вчера. С дънки, раничка на гърба, слушалки от walkman и наперена походка по коридора. Момчетата играеха баскетбол с него в свободните часове, а момичетата тайно въздишаха по широката му усмивка. Кирил Аврамов – младият учител по рисуване, който оцвети във всевъзможна палитра мрачния мутренски смисъл на 90-те в Немската езикова гимназия в София. Нестандартен, различен, артистичен, той направи нечуван пробив в строгата немска учебна програма. Въведе часовете на открито – посещенията в музеите и безцелното шляене по улиците. Позволи ни да изрисуваме стените на кабинета по рисуване. Обясни ни, че изкуството далеч не е само това, което е заключено в рамка. Изкуство е да бъдеш извън калъпите.
Разбира се, Кирчо /както държеше да го наричаме/ плати висока цена за свободолюбивия си дух, несъвместим с консервативните порядки на закоравялото елитно училище. Шарените стени на кабинета му бяха принудително боядисани отново в санитарното зелено, часовете на открито рязко намаляха, а самият той не издържа дълго в училището.
И все пак, благодарение на него научих кой е Иван Милев и защо Никола Танев е недолюбван от социалистическия режим. Благодарение на него открих онова балконче на завоя на „Раковски“, на което бих искала да прекарам остатъка от живота си. Благодарение на него най-близката ми приятелка в класа се справи безупречно с изпитите за ВИАС и сега е една от най-големите надежди на съвременната българска архитектура. А тогава съвсем нямах идея, че Кирчо всъщност е син на проф. Димитър Аврамов, чиято монографии за бележити български художници по-късно се превърнаха в мои настолни книги в журналистическата ми работа.
Та, за часовете по изкуства в езиковите гимназии ми е думата. За същите онези, които МОН твърди, че са ненужни и ще ги намали наполовина в новите рамкови учебни планове.
А всъщност, понякога именно тези часове формират животи, моделират характер, възпитават вкус. Да ги отнемеш от младежи, които и без друго лесно затъват във всякакви лоши влияния и се давят всекидневно в тинята на наркотиците, чалгата, агресията и безпътицата, е равносилно на престъпление. Престъпление към духовността, посегателство срещу бъдещето, смазване на последните остатъци от елементарна нормалност по тези географски ширини.
Ако целта е децата ни да знаят кой е Пиже, а не Пикасо, кой е Волен, а не Волтер, кой е Джорджано, а не Бах, то тя е постигната. Но какво градивно има в това повсеместно тържество на безвкусицата и пошлостта?! Да натикаш в ъгъла на учебните програми българското, европейското и световното изкуство е равносилно на това да обезглавиш неговата публика.
Интересът към изкуството се култивира. Заниманията с изкуство се възпитават. А знанията за изкуството са приоритет на всяка уважаваща себе си нация. България доброволно, умишлено и системно убива своя елит. Просто се огледайте наоколо!
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
