Слепият старец

0

Както всеки друг ден се качих в трамвай № 12. Беше студено. Мръсно. Беше грозно. Беше плачевно. Само пробиващото януарско слънце правеше усмихнат деня на хората. Само това слънце ги караше да погледнат напред. Само то ги събуждаше с усмивка сутрин, защо ли? Защото са българи, а българите са изстрадал народ, страдащ народ…

Седях и гледах как хората се редяха на международната автогара и се чудих, защо бягат, защо предават святото – майка, родина, език, култура, история…? Защо си тръгват? Ще се върнат ли? Едва ли. Пред мен стоеше майка с малкото си русо, синеоко, красиво детенце, едно момиченце родено от силна българка, едно детенце растящо в трудни дни, за джоба и душата, в едни дни – плачевни. Неговата усмивка можеше и болният неизлечимо да оздрави и изправи на крака, защото тая усмивка е усмивката на неговите мъчени вековни деди и корени. Не предали кръста Христов прародители… едно дете със своят български тежък кръст. Остане ли, ще умре от глад, тръгне ли си, ще умре от глад. Няма живот – няма сила… няма жажда, няма вода! Няма съществуване дори. Зад мен стояха двама-трима черни като миналото ни мъже. До мен двама българи – едни такива в костюми, с вратовръзки и златни часовници, абе, първенци ще да са някакви. Те си говориха по странни дела и затуй се и не заслушах, пък и работа не ми е. Имаше една стара женица със сини очи, с червена забрадка, дървен кръст, зелено яке и буйна за годините си душа. Душа, чакаща цял живот. Душа, която ще чака, защото и тя, колкото и бурна да е, покорна е, покорна на живота, на робското иго. Гледка страшна, по страшна от съдбите на всички нас заедно, защото съдбата ни е една – два метра под земята, дали по-рано или по-късно… Независимо от всичко аз се усмихвах, защото съм от тея, немирните, от тея, дето не ще чакат, а ще вършат що могат и знаят. Боже, защо, защо, Господи, дари ни с най-тежките кръстове от целия свят? Защо, Господи…?

старец, просяк, БългарияСлед десетина минути или 4-5 спирки по-надолу се качи един старец, беше сляп. Той пееше юнашки песни – български! Той пееше, а хората мълчаха, всички го гледаха с крайчеца на окото, всички си мислиха, че е пиян, че е айдук, че е някой с черно петно, с лилави венци, мислиха, а не им се отдаваше… юроди неразумни са били и ще бъдат…! Никой не речи да му даде пара, а той с една кафена чашка, която дори беше пълна с малко капки кефе подаваше ръка, но въпреки слепотата, въпреки това, че нямаше зрение, той имаше душа – българска, горда. Тоя старец, тоя скитник на новото време, тоя недраг човек, тоя светец просто искаше да сложи хляб в устата си. Той не искаше друго освен някоя друга стотинка, не налита ни на бой, ни на кавги, той просто просеше утрешният ден, той просеше просто ден… Тъжно, но с юроди е така. Той стигна и до последният ред седалки, там дето бяха черните братя, Господи, те го изгледаха сякаш бе прокажен, както всички други българи, те не се различаваха по нищо от нас. Когато провери дали има нещо изпусна единствените си 17 стотинки, които бяха на по монети от една и две. Аз стоях прав, мъжете с костюмите също. Детето гледаше майка си стреснато, а другите мъже и бабата стояха с очи втренчени към стотинките, като че ли чакаха чудото те да се върнат при стареца, Господи, идиоти. Аз ги изгледах всички със стиснати устни и се прокашлях. Наведох се, събрах стотинките изправих се и застанах пред клетника. Тогава се наведох повторно, но не защото видях монета, а защото исках да целуна немитата му от месеци, но по-чиста от на тея гадове ръка, ръка на светец, на хъш в собствената си страна. Казах му да не спира да пее, да пее с всичкия си глас, да се не кахъри и че ще му добавя някой лев към събраните. Тогава той каза:

– Синко, какво да пея, какво да се веселя, вече сили ми не стигат, като се сетя, че по магазините не ми ги взимат тея жълти монети, като се сетя, че това ми е хляба, но пък нямам страхове, нямам защото единственото, което могат да ми откраднат е ето тая пластмасова чашка, а аз мога и без нея – тогава подаде ръка, за да видя, че ръката му заменя чашката за стотинките.

Аз изгледах с подивял поглед и с всички си глас креснах:

– Защото не човеци, не българи, изроди и зверове са хората, нашите сънародници вече, дядо! Никого не го интересува чуждият проблем и никой не пита.

Тогава единият от тея ербапите ми рече:

– А ти кой си? Кой си, за да съдиш народа за туй, че му не ще кирливите жълтици, кой си ти бе, дете?!

Аз се натъжих за глупостта, която бе свършил тоя неверен простак и без много да го мисля издумах:

– Прав сте господине, но кой сте Вие? Нещо повече от мен? Аз съм дете, да, но явно по-умно от Ваша милост. Та Вие дори не знаете, че Левски е казал „За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно” и също е казал да помагаш на тоя що можеш да помогнеш, за да се стори свободата. Казах му също и една друга „Съединението прави силата”. Другият път, като отивате на работа и влизате през парадният вход прочетете туй, господине, па барем Ви се набие в главата.

С тея си думи аз го заковах на място. Той нямаше повече що да ми рече, тези чужденците с лошия си български и те сигурно са ме разбрали, защото като треснати ме гледаха. Майката прибра детенцето си в скута, бабата промърмори:

– Повече като тебе да има, синко, като тебе свети.

Тогава тоя сиромаха ми каза:

– Сполай ти за помощта, сине, сполай ти за парите и за благите думи, защото Левски също е казал „Дела трябват, а не думи”, а ти хем делото си свърши, хем думите ги каза по-добре от делото. Браво, момче, браво! Жив да си!

Тогава старецът слезна, аз подир него и се запътих към училището. Стигнах и продължих живота си, а тоя клетник кой знае сега къде трака зъбите си в посрещане на поредната студена утрин. Господи, спаси го от мъките, Господи!

Показана е 1 от 1 страници


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg