Има нещо ужасяващо общо между паметника на Самуил в центъра на София и „Време разделно“ – българският филм на столетието. Това не са просто събития, а знаци. Дращещи съзнанието сигнални лампи за едно утаено, но умело подклаждано враждуване, което копае непреодолима пропаст между „ние“ и „те“. Ние, българите, горди собственици на Самуил и неговите ослепени войни и те, македонците, крадци на нашата история. Ние, българите, поробени и унижавани по време на 500-годишното робство и те, турците, агресори и насилници. Ние, българите, дали на света славянската азбука и те, македонците – натрапници в нашето слово. Ние, българите, правоверни християни, палещи свещи в храмовете и те, турците, носещи шалвари и събуващи се боси пред джамиите.
паметникът на цар Самуил в София, сн. Ангел Хубев
Паметникът на Самуил в центъра на София не е толкова признание на един трагичен цар, загубил всъщност половин България под набезите на византийците, а патриотарска демонстрация, че не сме ний по-долу от античните възстановки в Скопие. Велика България е по-велика от бледо велика Елада и от слабо велика Албания. България на три морета не е имагинерен следосвобожденски идеал, а абсолютна реалност, която живее в съзнанието на милиони българи, наричащи се гръмко „патриоти“.
Вотът на зрителите на БНТ за „Време разделно“ не е просто избор в една арт – класация, а състезание на живот и смърт, в което нараненото българско его стъпква имперското величаене на 600 000 български мюсюлмани. Отмъстено им е най-сетне за тяхното непростимо провинение – че са наследници на Великата порта и вярват в Бог с различно име.
Помня колко шокирана бях като дете, когато за първи път видях прословутата сцена от „Време разделно“, в която Караибрахим стъпва върху хляба. Сълзи заседнаха в гърлото ми и не знаех на какво да вярвам. На този филм или на вечно усмихнатите леля Рая и чичо Расим от турското село Долно Дряново, приятели на родителите ми, в чийто дом всяко лято ядях най-вкусния бял хляб на света, а леля Рая с блага усмивка все прекъсваше играта ми с техните деца, викайки от портата: „Маргаритке, гюлче мое, ела, чедо, да ти дам праскова“.
Щях да наредя „Време разделно“ /създаден между другото, за да оправдае безчинствата на Възродителния процес/ на първо място в подобна класация, и без да ми се налага да организирам каквото и да е гласуване. Този избор просто не можеше да е друг на фона на почти хирургичното разделение в българското общество днес, постигнато не без помощта на политиците и техните пропаганди – разделение на левскари и цесекари, на русофили и американофили, на бедни и богати, на млади и красиви и грозни и неуки, на гласуващи и негласуващи, на София и провинция, на емигранти и останали в България, на чалгари и рокаджии, на леви и десни, на ксенофоби и толерасти. На фона на хулиганстващия в ресторанти, самолети, пред джамии и чужди дипломати Волен Сидеров, фалцетен площаден политик, който ходи с пистолет на работа в парламента. На фона на закачулените футболни агитки, които раздават правосъдие вместо държавата във взривоопасни райони като Гърмен или Катуница. На фона на Валери Симеонов, за когото хората от малцинствата са „озверели човекоподобни“. На фона на яростта и агресивния патос, омразата и бруталността, елементарното невъзпитание и незачитане на другия, загърнати сякаш по дефиниция през рамо с националния трибагреник.
И, разбира се, за всичко това ни е виновен ЕС – онези гадни бюрократи и хрантутници, които ни натресоха сирийските бежанци, забраниха ни да си варим ракия в двора, отровиха ни с ГМО и ни унищожиха промишлеността с техните квоти за вредни въглеродни емисии. Затова сега ни трябва лъскане на националната идентичност, връщане към корените и героите, към панагюрското съкровище, към мистиката на Тангра и конската опашка на Аспарух /забележете, никога към Златния век на Симеон!/
Потребен ни е живот с митовете.
Понеже животът с правилата се оказа невъзможен.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
