Неизбежният път към новото робство

0

„…един изначален сблъсък на идеали, довел до днешното материално зависимо, сковано от страх, (не)свободно и безкрайно мнително общество, което реално живее под хегемонията на задкулисните геополитически интриги…“ – „Капитализмът: Непознатият идеал“ на Алиса Розенбаум (Айн Ранд)

Седмица след Независимостта на България – последният далновиден дипломатически акт в новата и най – новата история на България, страната ни става все по – малко независима и все повече се героизира под хегемонията на геополитическите интереси на „световните лидери“. Срещата на върха в Братислава в средата на септември показа точно това – разединена Европа, но единна в усилията си да натика мигрантите във  винаги приклекналата и раболепна иначе с над 1300-годишна история малка балканска страна.

Най-пресният пример за политическата сутеньорщина на силните на деня с адрес „Дондуков“ 2 е поредният български дипломатически прецедент – подмяната на официално издигнатия кандидат за главен секретар на ООН Ирина Бокова с вечния план „Б“ на ГЕРБ Кристалина (с рождено име Сталинка) Георгиева. Иначе достолепната дама, с интересно кариeрно развитие, започна своя летящ старт в структурите на ЕС, след поредната подмяна на вече заявен за еврокомисар човек – Румяна Желева. Да, представянето на последната претърпя фиаско, но нека не пропускаме, че тя отново беше номинация на същите силни на деня със същия адрес на бул. „Донкуков“, както и тази на Ирина Бокова.

Политическото задкулисие и двуполюсното лицемерие по оста Изток – Запад очевидно ще доведат до превес на трети кандидат /не български/, който е посочен от същите онези „световни лидери“, които обещаха на страната ни 160 млн евро, за да се превърне в бежанското гето на Европа.

На фона на всичко това в България се провежда безпрецедентно бутафорна предизборна кампания за президентския пост. Дори карикатурните кандидати от 90-те години изглеждат примамливи пред гротескната калейдоскопна реалност днес. Осъденият за педофилия Владо Кузов, гръмогласният позастарял /по думите му/ сексманиак Митьо Пищова в тандем с чалга певец с прякор „Шишарката“, съмнителен субект с прякор „Петното“,  фармацевтичен магнат с противоречива репутация, милионер със скандална слава и проруска ориентация, биячът от изборната нощ пред ВИАС, 4-ма кандидати вляво, неадекватен кандидат вдясно, неизбежният #Кой /стои зад/ Пламен Орешарски и липсващият кандидат на мандатоносителя с три неизвестни /Цв. Цв., Д. Н, Т. Д., м.б…/. И всичко това докато страната ни се наводнява от нови и нови мигранти, бежанските центрове са препълнени, новите ни „събратя“ изнасилват, крадат, пребиват по улиците в центъра на европейската столица София.

Е, аз лично се питам # КОЙ? има интерес от целия този пародиен политически процес и # КОЙ? реално дърпа конците на българските политически марионетки… #КОЙ? е силуетът в сенките на мизансцена на евтиния евроатлантически и мултикултурен извратен театър, наречен ЕС…

ЕС, в който дори страните-основателки вече не виждат като спасителен пояс. След Брекзит, дойде и ударът по дружелюбната към мигрантите Меркел… В Австрия опитът за манипулация в полза на по-удобния президент претърпя провал и съвсем скоро отново ще има избори /с неясен финал/, Орбан набира сила в Унгария, а Льо Пен едва ли ще може да бъде спряна с поредните коалиционни колаборации през следващата година.

„Евентуални големи промени в договорите и референдуми могат да минат единствено, ако ЕС направи убедителни опити да се справи с най-належащите си проблеми – нерешената еврокриза, бежанският проблем и въпросите със сигурността“ – Юрген Хабермас, 13.07.2016 г. – „Ди Цайт“

На фона на всичко това България за пореден път се оказва разменна монета, поредният политически компромис, поредната осквернена от нечестивите помисли на старите ЕС-аристократи девица…

Как се стигна дотук?

Настоящият анализ ще направя на база на моите наблюдения над процесите в България, част от които сме всички. Българският феномен е онзи, който заслужава свой отделен мониторинг през призмата на световните икономически школи.

Днес човекът е все по – незначителен и зависим от материалните придобивки и личната си сигурност.

Съсредоточената в едно лице или орган власт, насочена за постигане на един единствен план води до лавинообразно нарастване на тази власт, която набира инерция на принципа на снежната топка, докато в един момент става твърде силна и безконтролна. Разбира се, привържениците на силната власт се уповават на мита, че концентрирана в един орган тя е по-слаба от властта на колективното управление.

В исторически план обаче, именно децентрализацията е тази, която не веднъж е ставала силен мотор на конкуренцията. Разделението на властите е един от основните принципи на демокрацията. А демокрацията сама по себе си, възникнала като политически термин за управление на народа като общност от индивиди със свободна воля през вековете придобива силата на право, което определя конкурентното, но в същото време справедливо съжителство на хора с различни умения и качества, чиято съвкупност е основният двигател на прогреса. Именно върху тази теория стъпва и Хайек в своите лекции и трудове. Той говори за социалната справедливост, по-скоро като правила на поведение в живота с другите, отколкото като равномерно разпределение на благата.

И тъй като започнах своя анализ въз основа на обществените процеси в България, мога да кажа, че констатацията, че икономическото планиране води до физическа зависимост е не само вярна, но и нагледно доказуема. Защото днешното общество все още страда от абстиненцията на тази зависимост, зависимостта на онези 45 години „свобода, братство и равенство“, на едно неузряло за своята лична свобода общество.

„В обществен строй, основан на антагонизъм, този, който иска да попречи на робството, трябва да е готов за война“. — Карл Маркс „Руската политика по отношение на Турция. Работническото движение в Англия“, 1853 г.

На теория разпределението на контрола над средствата за производство между много хора е гарант за това, че имаме право на избор. Докато при плановата икономика, при която икономическата власт е инструмент с политическа сила, това вече е предпоставка за принуда, за зависимост, която граничи с робството. Това е едната страна – чисто теоретичната, въпреки че именно Хайек е най-големият скептик на научните теории, що се отнася до свободния пазар и конкуренцията. В подкрепа именно на тази негова теза ще дам пример с негов цитат от „Пътят към робството“:

„Нашето поколение е забравило, че системата на частната собственост е най – важната гаранция за свободата“…

Е, тази теория доста се разминава с реалността в България. При над 90 % частна собственост, хората у нас са много по-зависими и несвободни от хората, в другите страни – членки на ЕС, които не притежават на всяка цена свое собствено жилище, къща, нива или друг имот. Уседналостта, която с годините се превръща в икономическо крепостничество, допълнена от липса на производство, високата безработица, демографският дисбаланс между областите, високата смъртност, неграмотността на малцинствата и т.н., отдавна са отнели свободата на хората. Ние сме на последно място но БВП на глава от населението и на едно от първите по частна собственост. 27 години след 10.11.1989 г. хората христоматийно са свободни, защото разделението на властите, според Конституцията е факт, но реално те са роби на народопсихологията и на неосъществения преход.

Защото призракът на незабравения строй все още броди из Европа!

Когато робът става господар за един ден, то в този ден неограничено властват грубите инстинкти. — Карл Маркс „Избирателната корупция“, 1852 г.

Резултатът от годините на тоталитаризъм и последвалите ги 27 г. политическо задкулисие показаха отсъствието не само на нравствени норми и правила, но и на политическата класа и на конкурентен бизнес /в голям процент от случаите тези две категории се припокриват/. Именно това затвърди и изроди съвсем представите за правене на пари и трупане на капитали и напълно отрече реалната икономическа и личностна конкуренция в нейния чист вид. Обществото днес е дълбоко разслоено. В България има цели райони, които живеят само от социални помощи. Има населени места, в които не само, че няма производство, но има вече потомствено безработни, потомствено бедни фамилии. И в същото време имаме лъскав и добре сложен финансово елит, който е тясно преплетен с политиката и управлението на всички нива, който демонстрира живот – напълно и безвъзвратно непостижим за големия процент от обществото, което реално го избира, и чиито интереси би следвало да защитава.

Ето това е дълбоката пропаст между термина «свобода» и социалната реалност. Защото според първия особено значими са общочовешките ценности хуманизъм, патриотизъм, свобода, отговорност. А оскотяването на екзистенциално ниво на голямата част от хората в България отдавна е превърнало физическото оцеляване във „висша ценност“ за едните, а парите – в средство за благополучие, с което да се подчертава незначителността на другите.

В условията на изключително сгрешена „формула на успеха“, в която реално работещият бизнес, в преобладаващата си част, е генерирал или получил средствата си и продължава да развива бизнеса си, благодарение на принадлежността към този или онзи политически кръг (корпоративен уелферизъм), напълно дискредитират конкуренцията като двигател на икономиката. И това е следствие от останалата от плановата икономика бюрокрация и шуробаджанащина, превърнала се в характерна черта за нашите географски ширини. И този именно порочен кръг, господстващ в отношенията на всички нива в държавата подклажда негативното отношение на обществото към «правенето на пари».

Тук нито конкуренцията, нито планирането, са пътят към свободата на личността, тъй като и двата модела минават през отрочето на фасадната демокрация, а именно несменяемият управленски елит. У нас единствено работещи са инстинктите за самосъхранение…

И именно по тази причина може да се направи тъжният извод, че в България все още сме изправени пред предизвикателството да бъдат формулирани нормите на цивилизования бизнес и правилата на свободата.

А що се отнася до икономическата теория извън България, то пътят към робството, за съжаление вече е преполовен и то доброволно от самите «Западни общества». Мултикултурните различия в Европа, породени от все по-засилващата се мигрантска криза, атаките на ИДИЛ, отнели живота на стотици невинни хора и реалната вече хибридна война, накараха свободните граждани сами да се откажат от правата си – от личните, икономическите, духовните. Шенген отдавна изгуби своите предимства, Европа вече не е свободна зона за придвижване на хора и стоки, икономическите санкции над инакомислещите държави промениха правилата на свободния пазар, а личните данни, банковата тайна и тайната на кореспонденцията вече са в историята. И всичко това, заради мантрата «сигурност».

Планирането  само по себе си е опит да владеем живота си в дългосрочен план и да можем сами да предвиждаме и разрешаваме проблемите си. Планът – краткосрочен или дългосрочен, не изключва личностното развитие и надграждането на опит и знания. Точно обратното. Икономическият спор обаче е на друга плоскост. Дали потенциалът на личността при предначертани параметри може да се развива или просто остава в застой, или именно тази сигурност води индивида към ново развитие. Либералите обаче отчитат точно това спокойствие като пълен отказ от конкуренция, която според тях е най – добрият начин за личностна перспектива. Спорове, които към днешна дата изглеждат все по – книжни, тъй като реалният живот е подчинен на съвсем други правила.

Но правилата на геополитическата конкуренция и лицемерието на световните лидери, които пренасочват милиарди към петролните залежи на ИДИЛ продават оръжие в Африка и Близкия Изток, а в същото време провеждат „миротворна“ политика именно спрямо тези „горещи“ точки. И така реално използват страха от война сред цивилното население на собствените си държави, като тихомълком връщат развитите демократични общества към забравените години на страх и пълно, не само икономическо, робство.

Защото германският канцлер Ангела Меркел призова мигрантите към Европа, но подцени икономическите последици от конкурентния пазар и социалната пропаст между потомствените мигранти от 70-те и 80-те години, чиито деца днес са граждани на ЕС, но живеят в квартали като Моленбек – Брюксел, Сен Дени – Париж. Това са предградия с имиджа на гета, населени с хора от „третия свят“ – неконкурентни, бедни, необразовани, без възможност за никаква реализация и съответно несвободни. И нещо още по-страшно  – гневни и податливи на вербуване от ИДИЛ…

Именно поради тези рискове, за да бъде конкуренцията продуктивна в цялост, според някои теории, тя трябва да бъде съчетана с централизирана система от мерки, целящи социална защита на всички нива. Добър пример за постигнати резултати в тази област е т.нар. „Скандинавски модел“. Именно той обаче е и пример за културните и народопсихологически фактори, които са в основата за успех или провал на всяка система или програма.

За съжаление, историята на България е показала, че у нас робското мислене винаги е надделявало над националния интерес, а идеалът за чиста и свята република отдавна е отстъпил пред интересите на НЕ-българските кукловоди на прехода.

„…Нищо не е по – фатално от днешната мода, на която робуват интелектуалните водачи – да превъзнасят сигурността за сметка на свободата“ – „Пътят към робството“, Фридрих А. Хайек

И тъй като този цитат не е съвсем коректен по отношение на интелектуалния капацитет на „водачите“, бих си позволила да завърша с цитат от Библията:

„Внимавайте как слушате, защото който има нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, което мисли, че има.“
Евангелие на Лука 8:18

А 6 ноември наближава…

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg