Вероятно заради подобно затворничество нашите домакини бяха придобили и други странни навици и способности. Една от тях беше да ни подслушват, като улавяха отдалече думите и на най-тихия разговор. Друга беше да обсъждат любовниците на своите половинки – съвсем спокойно, дори без ревност – при тях разводите са рядкост. Едната знаеше, че мъжът й ходи с една от сервитьорките и това беше повод да я сравни с друга негова симпатия – немкиня, с която се запознал на работа в Германия. Но самите им мъже не проявяваха към нас агресивност в това отношение – случвало се е да влизат в нашата спалня и ние да сме по нощници, дори не ни гледаха. Деликатност? Но да се каже, че не е имало никакво отношение към нас като към жени – ще значи да премълча истината.” Бети разказва как единият от братята се влюбил в една от тях и тя не останала безразлична – между тях пламнали чувства. Това вече можело да бъде опасно и историята с предишното момиче да се повтори. Отношенията им станали повод за кавги между братята, а предупрежденията на останалата след заминаването на предишната група жена, останали без резултат. “Една вечер я попитах дава ли си сметка какво върши, а тя ми отговори: ”Не знам, но го правя, защото много ме е страх”. Нейното поведение изостри и нашите отношения. Чудех се как ли ще завърши всичко това, когато развръзката дойде съвсем неочаквано.
Една сутрин, както си седяхме в кафаната и чакахме клиенти, Ахмед дойде и ми нареди да си събера багажа. “Ще си ходиш у дома”, ми каза той и аз не повярвах на ушите си. Наистина, работа нямаше много, но ние малко се опасявахме, че ще ни задържат както и останалите. Набързо се посъветвахме помежду си какво да правим, но и бездруго бяхме решили, ако нещата се проточат, някоя от нас да избяга и да отиде в полицията или в някоя медия в Скопие. И понеже в къщата на мен гледаха с най-голямо подозрение, а може и да са подслушали някой от разговорите ни, просто са решили да се отърват от мен. Ахмед ме връчи на един от клиентите, като ми каза, че момчето е сигурно и добро и ще ме закара до Скопие без проблеми. Сбогувах се набързо с момичетата и се качих в колата:
“Няма да ви забравя” – им извиках аз и колата потегли. Изведнъж всички части на тялото ме заболяха – гледах наоколо свободното пространство, на което можеше всичко да се появи: къщи, пътища, планината Шар и – не можех да повярвам, че съм жива. Дали и затворниците са се чувствали така, когато са излизали отново на свобода?
Говорех непрекъснато с момчето – то наистина се оказа добър и мил човек. Уверяваше ме, че е много по-добре да си в родното си място, при близките си хора, дори и да не печелиш кой знае колко. Той ми разказа някои неща за собственика на кафаната и пожела да помогне на момичетата по някакъв начин. Помоли да му напиша една бележка до тях, че не е лош човек, за да ги извежда понякога навън. “Иначе ще полудеят затворени, а кой знае колко ще ги държи още, не вярвам да ги пусне лесно.” Написах тази бележка. По-късно, когато се видяхме, моите приятелки ми казаха, че много са се смели, когато я чели. Разбира се, не излезли нито веднъж с него. Мисля си, че понякога излишно сме подозирали хората около себе си за неща, които не са имали на ум да извършат с нас. Момчето ми даде дребна сума за автобуса и аз го целунах по челото от благодарност. Това беше първата и последната ми целувка, дадена в тази страна, но бях съвсем искрена, а вече – и свободна.” Бети се прибира в България и първото нещо, което прави, е да посети майка си. Намира я болна от тревога и лоши предчувствия, тъй като не е имала почти месец вест от дъщеря си. Съпрузите на двете жени звънят непрекъснато и искат да се срещнат с прибралата се тяхна приятелка, за да научат някакви новини за съпругите си. “Отложих малко срещата си с тях, защото исках да дойда на себе си и чак тогава да мисля за всичко останало” – разказва Бети.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

2 коментара
Чудя се какъв ли е въобще смисълът да емигрираш към страна с официално по-ниски доходи и от тези в нашия „див Северозапад“, освен ако не търсиш предизвикателство в неинформираността си? Това не е никакъв „Близък изток“, това са частично изкривени от съвремието представи, базирани на автентичния Албански канон, чертал законите в планината Рафш и други планински райони в Албания, където са действали не държавните институции, а тези на честта, пък бесата е онази дадена дума, която не трябва да се нарушава като неизменна част от идеализирания социален кодекс. Както предава разказвачът на историята, това са „жестоки, необичайни, но все пак справедливи посвоему закони“, за които всеки може да се осведоми добре от литературата на Исмаил Кадаре.
Не разказвате най важното,когато започнахте да работите като сервитьорки,какво се случи ???