Росица Борджиева: Италианка няма да стана, моите корени са дълбоко тук, в България

0

Родена е в Малката Виена, както наричат Русе, но от 25 години живее в Перуджа. В Италия – страната на белкантото, я отвела голямата любов. В България е работила като счетоводител, но само за година. След това завършва Държавната музикална консерватория, а първата ѝ награда е второ място на конкурса за изпълнители в международния фестивал „Златния Орфей“. Нейната визитна картичка е песента „Зимна ваканция“, по стихове на Петя Дубарова и музика на Тончо Русев. Горда майка е на син и щастлива баба на две внучета. Как живее днес естрадната легенда Росица Борджиева, сподели самата тя пред Костадин Филипов.

След икономическия техникум в Русе и работата като счетоводител, в кой момент музиката навлезе в живота Ви?

– Музиката не е излизала от живота ми, аз съм много добре подготвена още от дете в музикалното училище „Ангел Кънчев“. Изучавала съм акордеон, после 7 години солфеж, а след това попаднах в представителен пионерски хор „Дунавски вълни“. След тази солидна музикална подготовка започнах като солист на „Северно сияние“. Онези времена бяха малко по-трудни, тъй като моите родители предпочетоха аз да завърша икономически техникум, а в Русе имаше музикална гимназия, в която исках много да уча. Въпреки желанието ми, послушах моите родители, но се намери един човек, който ми каза: „Ти ще пораснеш и трябва да умееш да вземаш сама решенията в живота си“, а да вземеш едно решение правилно, се оказва в последствие едно от най-трудните неща.

Завърших икономическия техникум и трябваше да работя една година като счетоводител, шеста степен.

(смее се) Работих и после се подготвих, за да кандидатствам в естрадния отдел на Българската държавна консерватория. Приеха ме веднага и така започна моят професионален път.

Какво дете бяхте?

– Аз бях едно много съсредоточено дете, живеех в собствен свят. Посвещавах се много на музиката. В икономическия техникум бяхме 6-7 момиченца, палавички така, организирахме си за нашето време забавления.

На мен ми викаха Мами, защото бях много разумна в постъпките си, в игрите, във всичко. Бях веселячка общо взето.

В икономическия попаднах без желание. Не учех много редовно, а моят учител по счетоводство, за да ми пише една хубава оценка в последните месеци, като влезеше в класната стая и казваше: „Росица да излезе на дъската!“ 40 дни преди да завърша икономическия техникум той ме изпитваше всеки ден, защото аз учех просто, за да получа оценка и после преставах да уча.

Имате няколко песни по текст на Петя Дубарова? Познавахте ли се с младата поетеса, отишла си без време?

– Не, не съм се познавала с нея. С Петя Дубарова ме запозна Тончо Русев, защото когато се обърнах към него, за да ми напише песни, той ми разказа за Петя Дубарова. Аз познавам по този начин Петя Дубарова. Бях много щастлива тази година, защото бях една от певиците, които участваха в рецитала на Тончо в Бургас и изпях с много голямо удоволствие „Зимна ваканция“.Така отдадох почит към двама големи артисти за града – Тончо Русев и Петя Дубарова.

Това е и Вашата визитна картичка – „Зимна ваканция“. Каква е историята на тази песен?

– Тя е едно от поредните ми търсения, тогава се правеха плочи и аз се обръщах към всичките ми колеги, музиканти, композитори, които пишат и към Тончо, разбира се. Честно казано,

когато Тончо Русев ми предложи „Зимна ваканция“, ми се стори много обикновена песен за мен. Все пак аз исках тежки песни, защото разгръщах моя диапазон, а той ми каза: „Слушай Тончо!“ И аз му повярвах!

Да, това е песента, която действително е моята визитка. Това е песента, която ми е донесла най-много любов от страна на публиката и която предопредели моя път. В момента се занимавам с деца, а тя е адресирана повече към децата и към останалата по-възрастна публика, защото всеки от нас носи спомените и детето у себе си, нали?

Тончо РусевТончо Русев – „Всичко е музика“ и „Незабрава“

 

Немалка част от Вашия професионален път – цели 17 години, са преминали в представителния ансамбъл на Строителни войски. В този период изпявате и най-емблематичните си песни, работите с Тоника СВ и Орлин Горанов. Какво си спомняте от онова незабравимо време?

– Много спомени имам. Когато дойдох в София, времената изискваха да имам софийско жителство, за да остана. Завърших БДК,

явих се на „Златния Орфей“ на конкурса за изпълнители и спечелих Втора награда. Това е голямо отличие за мен, особено за един млад изпълнител тогава.

Беше много силен трамплин за по-нататъшното развитие и работата ми.

Явих се на конкурс в ГУСВ. Там ме приеха и започнах като солистка и така… действително 17 години. Това е един невероятно ползотворен период, работа с невероятно добри хора. Още първата Тоника заварих, като постъпих, после те се промениха, след това дойде Орлин Горанов. Работихме много, правихме много концерти, пътувахме в чужбина. Много хубаво беше.

Орлин Горанов, Модна икона 2015, Любомир Стойков, сексОрлин Горанов: Българският мъж трябва да е по-голям джентълмен и да прави дамите до себе си специални

От кои турнета извън България са най-незабравимите Ви спомени?

– Имам незабравими спомени от Лаос и Виетнам. Това бяха държави, които съм чувала като име, но не съм си и представяла че ще посетя. Турнето ни във Виетнам беше непосредствено след войната и заварихме там много необичайни за нас условия. Трябваше да положим много усилия, за да се приспособим към природните условия, към всичко, което ни заобикаляше, за да може да дадем и максимума от себе си като артисти.

Хотелът ни беше наколно жилище и по стените на стаите пълзяха гущерчета – от малък и най-различен калибър.

После разбрахме, че е съвсем естествено да са там, защото изяждат мушичките.

Ние се раздавахме за публиката. Няма значение границите, когато отиваш със сърцето си…, емоцията идва от сърцето и се връща пак там.

Няма да забравя, имахме концерт пред една банка и публиката беше многолюдна, имаше и правостоящи. По едно време правите зрители започнаха да прииждат напред и щяха буквално да задушат тези, които са непосредствено пред сцената ни, дори ние се изплашихме. В този момент дойде една кола, взе ни и ние изчезнахме. Тогава се почувствах действително много специално. В Лаос с нас беше Иван Кутиков, голям композитор и музикант, той е аранжор на много от песните ми. Той отиде в лаоското радио, за да направи реверанс към публиката и намери една песен, която научихме и пяхме на наш концерт пред местната публика.

Имали сте концертно турне и в Афганистан. Там не ви ли беше страх да пътувате?

– Не, тези турнета не бяха случайни, те бяха проверени, все пак ни изпращат от държавата, от комитета за култура, знаеха тези рискове, но тогава кой ни е питал! Не че не ни беше страх, но това ни привличаше – да отидеш да видиш една такава страна, непозната. Един ден

в Афганистан бяха взеха в плен хора от някакво посолство и ги бяха заключили в една от стаите на нашия етаж в хотела. Трябваше безопасно да ни изведат от сградата.

Цял ден се разхождахме, докато не ни настаниха в друг хотел и пред всяка една от нашите стаи имаше въоръжени войници, за да ни пазят. Все пак бяхме артисти с една такава мисия на турне. Имам и друг много хубав спомен от Афганистан – аз имам много чувствителни зъби и всяко едно нервно напрежение ме удря в в тази част на главата. В онзи случай с пленниците се подух от вълнение, от страх, от напрежение. Тогава ме оперира по спешност един съветски лекар в съветското посолство в Кабул. Оставих един зъб в Афганистан!

Чувствахте ли се галеници на съдбата по времето на социализма в България?

– Не вярвам да съм била галеница на партията, не вярвам, но съм била една съвестна артистка.

Ние с Тоника СВ бяхме единствените артисти, които пяхме, когато Михаил Горбачов и неговата съпруга гостуваха в София.

Научихме и любимата песен на съветския лидер за 24 часа, за да му я изпеем. Като част от групи, сме пели и сме се срещали с Тодор Живков, но винаги от позицията на артисти.

Голямата ви любов е солистът на балет Арабеск Марио Пейчев. Как, къде и кога се запознахте с него?

– Запознахме се на една „Мелодия на година“ през 1986 година. Ние, артистите обичаме след задължителната сценична програма да се забавляваме, та по време на такава вечерна забава с колегите се запознах с този прекрасен мъж, с това прекрасно момче. След това той ме покани да го гледам в театъра, играеше една прекрасна роля и гледайки го, в последствие това познанство прерасна в любов. После се оженихме, роди се синът ни Юлиян.

Защо на върха на славата решихте да слезете от българската сцена и да изберете за живот и развитие Италия?

– Защото ако човек от любов не го направи, с чисто човешкия си трезв разум не може да го направи. Дори мои познати и колеги са ми казвали – как е възможно това? Ами възможно е! Дори някой път съм се замисляла дали е имало такива артистки като мене, но

аз не се сравнявам с никого, моята съдба е такава и аз я приемам каквато е!

Спомням си, че Марио беше на турне в Италия и като се върна ми разказа, че е много хубаво. Това беше страна, в която не съм имала интерес да посетя. Всяко едно излизане в чужбина е трудно, като отидеш в чужда държава, не те посрещат с хляб и сол, разбира се, че от тази човешка гледна точка е трудно, първо защото трябва да научиш езика, второ – хората, обичаите, за да влезеш в това общество. И сега ми казват: „Е, ти стана италианка.“ Не,

аз италианка никога няма да стана, първо защото където отида, корени не пускам. Моите корени са дълбоко тук, аз съм човек, който като характер успява да се приспособява, така че съм една добре посрещната гостенка в Италия и се държа като гостенка.

Но Италия е страната на музиката, аз си попаднах на мястото – в страната на белкантото! Първите ни концерти бяха в Южна Италия, беше много хубаво. С много голямо удоволствие посрещах публиката и тя мене. Научих италиански. В Соренто попаднах на един фестивал и тогава ме харесаха и ме попитаха дали не знам още песни такива. За съжаление, аз тогава нищо не знаех, умрях от яд, казах си: „Как е възможно!“ И от тогава започнах да търся, да изучавам неаполитански, който е много хубав. Техните песни са много дълбоки, мелодични, хумористични, всякакви има. Този народ успява да пресъздаде своята душевност чрез музиката си!

И в разцвета на щастието научавате и тежката новина, че съпругът ви е болен от нелечимо заболяване…

– Това е животът, когато и много хубаво не е на хубаво. И това го приех. Много съжалявам, защото това се случи на един млад човек като Марио, моят съпруг. За мен беше тъжно, че изгубих един приятел и колега, още повече беше тъжно за Юлиян, защото загуби баща си, а той беше на прага на пубертета. Съдбата си е съдба, приех тези неща.

Росица, Марио и малкия Юлиян

Трябваше да се въоръжа с много търпение, за да преодолея загубата на Марио. Костваше ми много и дълги години.

Благодаря на истинските ми приятели, които са намирали време да се обадят и да ми кажат топли думи за моя комфорт. Полека се посветих на преподавателска дейност, в една школа работех. 7-8 години пеех с италиански оркестър и обиколих цялата страна. Беше ми много трудно, защото бях изпаднала в много тежко депресивно състояние.

 

Как успяхте да излезете от него?

– Полека, без много лекарства, без алкохол, без цигари, с много психологическа литература. Прекарвах и много часове сред природата, трябваше просто да спася моя разум, моята глава, да я накарам да надживее тези неща. Всеки по някакъв начин се спасява, аз по този.

Малко се изолирах от света, защото човек в такива моменти е много чувствителен, а привидно не си личи и всеки външен може да те нарани, ако ти каже някоя дума накриво.

Тая дума в съзнанието ти може да се превърне в бомба.

синът на Росица Борджиева – Марио и семейството му

Понякога ме питат защо не направих кариера в Италия – как да я направя, нали някой трябваше да стане от този театър и да ми отслужи мястото си. Аз не съм имала такива цели, защото заминах със семейството си, после, когато останах сама, беше просто невъзможно, имах други задачи – да отгледам сина си, до изплатя дома ни и т.н.

Сега съм щастлива баба на две внучета – това е едно несравнимо богатство.

Златото може да го купиш и продадеш, но децата са едно безценно богатство. Аз работя с деца и тази зима като се връщах от работа, единият ми внук ме посрещна с молба да си попеем. Така го научих да пее „Хей, ръчички“.

Като погледнете назад имате ли чувството, че сте извървели достойно тези „чисто човешки пътеки“, както пеете в една Ваша песен, или има нещо, за което да съжалявате?

– Не съжалявам за нищо, имам бодър дух, мечтая много, понякога се шегувам с моите ученици, че

няма да ми стигне времето на тази земя, за да свърша всичко, което искам.


Разнасям гордо българското знаме с музиката навсякъде. Аз съм от тези хора, които обичат да се движат, не мога да съм на едно място. Децата се отглеждат до 18 години, дават им се здрави корени и крила да летят, аз съм от тези деца и използвам тези крила, за да летя, докато мога, разбира се!

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg