Мексико – Poza Rica, забравеният град El Tajin и летящите хора Voladores (част 2)

0

МексикоМексико – началото на едно мечтано пътешествие (1 част)

 

За да си купите билет за автобус в Мексико, ще се наложи да предоставите паспорта си. Издаването му е поименно и не подлежи на промяна. Транспортната система в Латинска Америка е толкова добре организирана, че Европа и „другата“ Америка много още има да учат. Пътувала съм в Перу,  Боливия и Венецуела с автобуси, но това, което видях в Мексико, надмина и най-смелите ми очаквания. В повечето случаи автогарите им могат да се сравнят с модерни летища.

90-те години на миналия век, правителството влага много средства за модернизиране на пътната мрежа в Мексико и сега без да се безпокоите може да прекосите цялата страна. Връзки има за всяко едно кътче и автобусите се разделят на първа, втора класа и различни други подразделения, които най-често се ползват от местните и са изключително евтини. Подробности за интересуващи Ви маршрути, може да прочетете от сайта – www.omnibusdemexico.com.

Мексико не разполага с национален превозвач, а няколкото големи оператори са се обединили и страната може да се похвали с изключително добре работеща транспортна система. Първоначалната информация за плануване черпех от горния сайт, но в реалност автобусите са още повече, още по-редовни и времето за стигане от точка А до точка Б показва само максималното време, което ще Ви отнеме пътуването. В повечето случаи автобусите се движат много по-бързо от предварително обявеното им разписание.

Купили билети за Поза Рика, се оглеждаме за дребни лакомства за из път, правя снимка преди път на автобуса, който ще ни закара на юг и полицаи ме заобиколили. Молят снимките да бъдат изтрити. Правя се че трия, извинявам се и без повече произшествия сме потеглили.

Мексико

Мерките за сигурност по автогарите излизат извън всякаква представа за мен. Преди качване вътре  сме минали скенери, подобни на тези по летищата, обискирани сме, раздадена ни е вода, полагаща ни се с купуване на билета и която ние отказваме от неразбиране и чак тогава сме пуснати за настаняване.

Автогарите в Мексико са едно от най-сигурните места. Охраната там наистина не чака работното време да свърши, а наистина съблюдава за реда.

И колкото и бандитска слава да има страната, което не е без основание, то много мерки се вземат за безопасността на хората. Статистиката сочи, че на 100 човека се пада по един полицай в Мексико. Не ми се търси в Европа кой колко граждани пази.

Най-накрая сме заели местата си и шофьорът в много официален костюм накратко обяснява бъдещия ни маршрут и ни пожелава приятно пътуване. Точно този автобус не е от най-свръх модерните, с които пътувахме по-късно, но разполага с безплатен интернет, контакти за зареждане на техника, хубава и чиста баня, секция за топли и студени напитки и телевизори, излъчващи интересни филми в началото на пътуването, а в края – предавания на National Geographic. Температурата в него е почти човешка, а не хладилник, както в другите автобуси, в които съм пътувала из континента.

Тъкмо сме се качили и започва истински порой след нас. Отнема ни може би час да напуснем града и сме на магистралата. От време на време забавяме ход за преминаване през различни полицейски проверки и времето започва да се изяснява. Гледката е прекрасна. Движим се в поля с царевица, притиснати от не толкова високи планини.

Спираме само за минута, (което никога повече не се повтори следващите дни) и ухилен търговец ни предлага варена царевица за закуска.

Пътят започва да се изкачва високо и виждам как бутилката ми минерална вода започва да се огъва от налягането. Започва поредица от много тунели, някои от които доста дълги. Сещам се като дете колко обичах да пътувам край Велико Търново и тунелите му. Вече сме много високо и под нас се разкриват чудни гледки. Езера, потънали в мъгла като бисери присвяткват в ранния здрач.

Мексико

Взехме, че пристигнахме в Поза Рика почти час и половина по-рано от предвиденото. Никога не бях планувала да отделям каквото и да е време за този не голям град, както пише из справочниците, а всъщност се оказа, че никак не малък.

Построен през 1951 година с намиране на големи залежи на нефт в близост, Поза Рика е грозно, без дух място и както се оказва доста престъпно свърталище на елементи извън закона, търсещи място под слънцето.

Автогарата е малка, приветлива и насреща ни нов хотел на голяма световна верига. Напълно ме устройва за нощ преди следващото ни приключение. Но незнайно защо спътникът ми пращи от енергия и мечтае за петъчни забави в неизвестното. Хващаме първото такси и молим да бъдем откарани в центъра да търсим нов хотел.

Наистина не съм очаквала, че градът надминава 200 хиляди жители и се точи един безспирен трафик. Оставени сме пред градинка, която доста прилича на централна, но от къде тогава да съм знаела, че градът разполага с цели 36 добре поддържани парка и шофьорът ни заръчва да внимаваме.

Хотелът, който ни е препоръчал, не ми вдъхва голямо доверие, но за нощ нямам и големи очаквания. Плащаме около 300 мексикански песо и от тъмния коридор попадаме в още по-тъмна стая, която бих оприличила с предверията на ада.

Леглата са изтърбушени, няма ток, лампите са изтръгнати, вода не тече в изпорутената баня, но странно е пълна с рула тоалетна хартия. Винаги съм си мислила, че по-голям ужас от един хотел, който видях в Турция – Татван, никога повече няма да ме споходи. Уж градът е построен 1951 година, а тази сграда, като че ли е останала от времената на Дивия Запад. Колкото и да съм непретенциозна относно подобни битовизми, то в подобен хотел и за без пари не бих искала да замръкна.

Връщаме се на рецепцията, питаме дали това не е декор от филм на ужасите, но тъжен рецепционист ни обяснява, че веднъж издал ни фактура за настаняване, не може да я спре!Дори не е и компютърна!

Първи урок от Мексико – никога не плащайте за стая, която предварително не сте видели.

Шокирани, леко ядосани и доста изморени, питаме полицай на улицата къде би ни препоръчал да отседнем за нощ. Единствено ни казва да внимаваме и не се заговаряме с непознати типове.

Доста необещаващо започва първата ни нощ в Мексико. Музика, парти, вкусни миризми се разнасят наоколо. Правя три бързи проверки на хотели, подобни на този от където сме излезли и отчаяние започва да се заражда в мен, а и долавям същото в спътника ми. Предлагам последно кръгче да направим около градинката и ако не намерим хотел, да се връщаме към автогарата. И точно тогава зървам приканващо блестящи неонови светлини. Със засилена крачка отваряме вратите на Civik Express Hotel. Препоръчвам го горещо. Много чисто, уютно и удобно за напълно прилична цена.

Вечерта е почнала да напредва и след много бърз душ сме на улицата за изненадите които предлага. Пътувайки, любимо ми е да опитвам от храната, която местните търговци предлагат. Намираме си симпатична подвижна кухня и поръчваме от всичко, което се предлага. Сервирани са ни малки хапки и седим и тръпнем в очакване на същественото ядене за вечерта. Поне 20 минути чакаме и собствениците ни гледат с много неприятелски израз. И изведнъж зацепвам. Никой няма да ни сервира цели чоризота (вид наденичка), пилета и каквото се приготвя на огъня. Това е такос заведение, точно каквото се предполага да бъде. За секунди омитаме чиниите си и искаме още и още. Готвачите вече са щастливи и с усмивка носят още и още.

Мексико

Доволно хапнали, запасяваме се с бира от близкия денонощен магазин и сядаме в градската градинка да съзерцаваме живота в петък вечер. А да прекарваш вечер в латиноамериканска градинка си е цяло приключение. Тази градинка обаче се оказва доста скучна и заспала и освен кръвожадни мравки, които ме намериха и нахапаха за добре дошла, нищо друго интересно не се случва.

Пийнали порядъчно мексиканска бира, хапнали по една захаросана ябълка за десерт от възрастна женица, продаваща ги в мрака, идва време за сън и почивка.

Не сме спали на легло вече доста време и сме се пренесли в страната на сънищата за секунди. Спала съм мъртвешки няколко часа, докато не се събуждам точно в шест и вече нямам търпение да зърнем загадъчния град, заради който сме стигнали в Поза Рика.

Навън е много тъмно и още много рано за ставане на спъника ми. На пръсти се изнизвам от стаята и смело се впускам в заспалия град. Купувам си кафе от денонощния магазин и вместо в отсрещната градинка, където сме прекарали вечерта, сядам на улицата, пуша мексикански цигари и чакам нещо да се случи. И то не закъснява. С периферното си зрение виждам как голям черен джип спира до мен и сърцето ми спира. Би било гавра на съдбата веднъж и аз толкова рано да стана и да се окажа жертва на престъпния мексикански свят.

28 хиляди човека годишно изчезват в Мексико и изчислявам, че аз съм следващата.

Искам да плача, крещя, неизвестните престъпници да ме оставят на мира и продължа необезпокоявана пътешествието си.

За моя радост никой няма интерес към скромната ми особа и се оказва, че в джипа пътува група работници, на които им предстои трудов ден в хотела, където са дошли първо да закусят. На бегом се качвам в стаята, будя спътника да се раздига и започне нов ден от приключението ни в Мексико.

Толкова се вълнувам, че ще видя древния град El Tajin, че пропускам закуска и наблюдавам как развалят най-тъжния луна парк в отсрещната градинка. Стаята трябва да се освободи до 14.00 ч. и решаваме, че ще смогнем да разгледаме, да се върнем за багажа и да продължим за Мексико сити отново.

Разстоянието Poza Rica – El Tajin e около 15 километра и отнема 20 минути с такси от цена 100 до 150 мексикански песо. Не е сезон и градският транспорт не е много редовен. Пътувайки в колата, все повече се уверявам, че Poza Rica изобщо не е малко градче и се чудя как позволяват толкова грешна информация в уважаващи се издателства като Лонли Планет.

Пейзажът наоколо е тропически и много ми напомня пътя в Куба към Vinales. Завои, малки къщички по шосето, а безкрайната царевица е завзела всичко. Осем сутринта едва минава и сме първите пред вратите на комплекса. Цена за чужденци – отново 65 песос на човек! Градът е наш, издигнал се сякаш от нищото в безкрайната зелена джунгла.

Като омагьосани сме. Контрастът от зелена трева, ясно синьо небе в ранната утрин и вечните камъни е най-незабравимият ми спомен от Мексико.

Свежо, чисто, нито един човек наоколо и въпросите напират: Кой, защо, кога го е построил?

Мексико

El Tajin се смята, че е сравнително скорошно име, с което руините стават известни на белия човек през 1785 година. Наричан е град на мъртвите, на Бога на светкавиците или дъжда и до този момент се смята от местните, че е населяван от 12-годишни, невидими същества, които го пазят.

Наистина изпитвам усещането, че все едно сме наблюдавани и следени на всяка крачка.

Най-запазеният древен град в Мексико за мен е най-прекрасният. Оставащ далеч от столицата и основния трафик на хора, както в миналото, така и сега.

Мистър Diego Ruiz бива упълномощен да разчисти нови територии за посев на тютюн в отдалечения край на някогашната империя, та съвсем случайно се натъква на известната в наши дни Пирамида на нишите. Новината за новото откритие, бързо долита до Европа и армия от археолози се заема с проучване на древния град, от който днес е видно около половината от някогашната му цялост.

Мексико

Градът е уникален и неповторим с прозорците си и както някъде пише, използвани за бриз и прохлада, но този писал го, едва ли някога ще да го е посетил. Прозорци има, но те са зазидани отвътре с цимент. Единственото познато място в света по това време, където да е бил използван този материал. Няма аналог.

Няма и аналог 365 ниши, прозорци, които се смята да съответстват на календарните дни в една година , но и това е под въпрос, защото тогава е бил използван Лунния календар и е имало различно броене на дните.

Сградата е съвършена. Истински шедьовър на древните неизвестни майстори. Смята се, че нишите са били боядисани в ярко червено, а на места синьо.

Мексико

И тук стигаме до следващата загадка, над която днешните учени си потят главите. Т.нар. маиско синьо и до сега не е разгадано как точно се е правело, но намирано на доста места из Мексико, а и в далечен Египет.Уникалното на цвета е, че остава непроменен и след стотици години. Известно е само, че е бил добиван от индиго и дървесен клей.

Съзерцавайки невероятния монумент, през главата ми минават какви ли не налудничави идеи. Щом градът е асоцииран с гръмотевиците и създателя им, не са ли били разположени в нишите множество кристали, които да си излъчвали силни светлини и от там, между непросветените, да е дошла легендата за сияния в небето?

Това което се знае с някаква относителна сигурност е, че става силен център и експортно поселище за какао, ванилия, отглеждана там и считана за една от най-добрите в света, тютюн и, разбира се, царевица, след окончателното разпадане на Teotihuacan.

И тук отново всичко е подчинено на звездните и планетарни конфигурации, управлявали живота на древните. И Нагите, намерени на върха на древната пирамида. И легендите за дракони стават още по-живи. Може би нишите са били населявани от драконите, бълващи дим и огън и бъркани от хората с различни природни явления.

Мексико

Никога няма да узнаем тайната на древния град и изведнъж се стряскаме от плачещ глас. Млада жена се изгубила и търси баща си. Как да ѝ помогнем, като нито сме виждали баща ѝ, нито жив човек в последните няколко часа.

Момичето изчезва някъде и се качвам за снимка върху вълшебния комплекс, който се смята, че никога не е бил изцяло напуснат от местните, дори и след големия пожар преди векове, който бележи и началото на неговия край.

Мексико

Всякакви качвания, по които и да е структури, са забранени и постъпката ми ще да ядоса невидимите същества Tajin, пазители на комплекса. Небето причерня изведнъж, носи се далечен тътен, но все още не е заваляло. Забързваме крачка и зърваме едно от известните игрища. Огромно, с невероятни фрески по стените.

Отново не е ясно дали игрищата са подготвяли бъдещи воини, дали след края на двубоите победителите са ставали жертвоприношение на винаги ненаситните богове (а дали драконите не са се спотайвали из нишите и чакали прясна закуска) или губещите ги е постигала същата съдба.

El Tajin е уникален и с броя намерени игрища – цели 17, от които две са проучени и разкопани.

Никой няма наоколо и се шмугваме в неразрешената джунгла, където на пътя ни се изправя стария ни познайник от Венецуела. Големият жабок. Измамно ни нашепва да го последваме в леса, но вече не сме и толкова наивни. Смъртно отровен е този жабок и на прибежки се връщаме в разрешената зона. Джунглата е погълнала толкова много, както личи, че едва ли скоро ще видим древния град в цялата му красота и слава.

Разходката ни от последните 4 часа отива към своя край и от най-високата точка на комплекса правим панорамни снимки и слушаме екота на излезлия вятър и мисля за ефекта на ехото, който прецизно е бил съблюдаван в древните строежи. Искам ми се да е вярно, както някои учени смятат, че някогашните строители са пресъздавали и шумовете на заобикалящата ги природа. Какъв синхрон са имали с майката Земя!

Мексико

Величествено, тайнствено и загадъчно, минало под защита на Юнеско през 1992 г. и попадащо в защитени обекти, дори по време на война. Бавно се отправяме към изхода и наистина не ни се тръгва от там. Град от приказките, населяван от приказни митични същества.

Идващата към нас тълпа от ученици, водени на екскурзия ни приземява отново в реалността. Толкова красив и запазен град, а посещаван годишно от едва половин милион туристи.

Ако сте в Мексико, намерете начин да видите El Tajin. Няма база за сравнение с нищо останало в древната страна.

Пладне минава, облаците са се сгъстили до буреносно и виждам пред себе си т.н. Летящи хора – Voladores. Смята се, че родина на древния ритуал не е точно района на Вера Круз, но тук най-добре са се запазили традициите ѝ костюми.

Бавно, четиримата изпълнители, облечени в костюми, символизиращи живите елементи на Земята, започват своето изкачване по 30 метровия пилон (на снимката). Придружаващият ги пети човек е този, под която музика и заклинания останалите извършват магията на летене.

Всичко е нереално за мен под оловното небе. А легендата свързва ритуала с небивала суша, изпепелила някога всичко и умъртвила хиляди от глад. Хората са предлагали на Боговете своя танц и прошка за греховете си.

Оригиналният танц винаги и само е изпълняван от мъже и игран на най-високото за района дърво, за което е било искано разрешение от Бога на планината да бъде изсечено. В наши дни с масовата сеч, която убива огромни площи гори, живото дърво е заменено с метален пилон, обикновено предоставен от богатите компании, производители на нефт в околията.

Веднъж качили се на върха и уж обезопасени, не са рядкост обаче и инцидентите, съпътстващи точно 52-те въртения около оста.

Единствено се знае, че е имало 4 сестри, изпълнителки на древния ритуал, които след редица шамански ритуали биват тялом и духом изчистени, за да претворят магичния танц във въздуха. Не след дълго обаче, баща им и треньор загива и с това практиката на Летящи жени в Мексико се прекратява.

Всеки март в района на El Tajin, Мексико се организират всенародни и дори международни надлитания.

Летящите хора се носят от магията на танца, а за нас е време да си ходим към Поза Рика и от там продължим пътешествието. Правим бързо посещение на малкото магазинче към музея, предлагащо дребни сувенири, ароматни ванилови пурички и вкусно какао.

Дъждът ни чака да се качим в таксито и със злокобна сила ни напомня, че не човекът е господар на света, а всички онези невидими сили, познавани добре в миналото от древните и неизивесни строители и останалите от тях градове.

Няма и пет минути да сме пътували към Поза Рика и небето се изчиства, като с магическа пръчка. Вече съм сигурна, че по някакви причини пазителите на El Tajin, без много обяснения ни помолиха да напуснем обежището им. А как иначе. Дълъг път ни очаква. Още около 600 км ще навъртим за ден в неизвестното, но преди това е време да си вземем багажите и да обядваме.

Такова слънце пече в Поза Рика, че не е за вярване какво става 20 км на север. Освен нас, градът ще бъде напуснат и от най-тъжния луна парк (на снимката горе), който някога съм виждала, а къде ли ще замине не е ясно.

Без чуденки посядваме при приятелите ни от предната нощ, които искрено се радват и гордо позират в кухнята си за снимки. Мексико като цяло не ме впечатли много с храна, колкото и странно да звучи, но такосите от Поза Рика ще запомня завинаги и сумата, която платихме за тях. Не мисля, че и в Китай, в най-народното заведение, сме се наяждали на корем за 7 лева за двама ни. Най-хубавите ми спомени от към храна в Мексико са от храната, предлагана на улицата.

Времето напредва много и ето ни отново на автогарата. И тук идва първата много неприятна изненада. Информацията от нета, колкото и да е богата, не винаги дава актуална картина за случващото се.

Гледам и не вярвам на очите си – директен автобус за Puebla. И то модерен, хубав , бърз. А ние първо през Мексико сити ще се наложи да се върнем и от там – с нов автобус. Доста ме е яд, как това никъде не намерих като информация, но не всичко може да се предвиди, когато сам си организираш нещата. Няколко загубени часа, пари и както се оказва в последствие доста нерви ще ни коства късното пристигане в последната ни точка за деня – Puebla.

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg