Докато...

Безмълвна искам да бъда.

Тихо да си за замълча, да не виждам, да не чувам.

Но не мога.

Няма да пиша сърцераздирателни редове за атентатите днес. Няма да пиша за бежанците, достатъчно писах и за тях. Достатъчно човешка съпричастност отделих от сърцето си, плаках и ридах за удавниците, за издушените в камионите, за славно и безславно загиналите и спасените.

Няма да пиша и за Троянския кон, дето го приехме с разтворени порти.

Няма да пиша нито за Париж, нито за Кьолн, нито за Брюксел, нито за изловените гастарбайтери от отряд доброволци по нашата граница.

Ще пиша за съвсем други неща и за един съвсем друг свят.

Докато делим света на континенти, вероизповедания, докато има расизъм, докато се делим на бедни и богати, на умни и глупави, на здрави и болни, на … докато се делим на каквото и да било, дотогава смисълът на човешките права е без смисъл.

Докато свят светува, никога няма да спрем да се делим на нещо си. Тази борба за надмощие, да доказваш, че си по-добър (дори само на себе си), конкуренцията, всичко е заложено в гените. Оцелява по-силният – законът на дивата природа, която е закодирана дълбоко в нашите хуманни клетки.

Докато свят светува.

Докато 24 часа в земното ни денонощие Властелинът на деня и на нощта са парите.

Докато 24 часа в земното ни денонощие вероизповеданията взаимно си пречат едно на друго.

Докато богатите не виждат бедните.

Докато тези, които имат избор да дадат всичко от себе си, за да допринесат по някакъв начин този свят, тази държава, този град, тази фирма, този квартал, този дом, да напредне, дори това да означава просто да си хвърлят опаковката от вафлата в най-близката кофа за боклук, докато няма ясно съзнание, че всички ние сме част от едно голямо цяло.

Докато светът се дели.

Докато светът не се разпадне.

Докато не започне отначало своето Начало.

Дотогава.

А ние, съвременните човеци, ние и прогресът, ние и историята. Допринесохме и допринасяме. Светът вече е започнал да се разпада. Което може и да е добър знак, всъщност…