В едно тв интервю днес министърът на културата даде цялата яснота, която е по силите му, относно най- импозантното културно събитие през последното десетилетие – българската изложба „Епопея на тракийските царе“ в Лувъра в Париж.
Звучеше обиден и недооценен, но измежду личните му емоции все пак се прокраднаха няколко отговора. Стана ясно, че четирима човека /?!/ са инициатори на кална кампания срещу него, че цялото събитие в Париж струва на българския бюджет 250 000 лв, а луксозният каталог в 1000 бр. тираж е финансиран от Лувъра, както и че експозицията се подготвя от пет /?!/ години, за да полира ръждясалото национално самочувствие на българите. В отговор на упреците за слабо разгласяване на събитието министърът изреди и целия списък от световни медии, написали статии за тракийското злато.
Извън салонната шумотевица, политическия ПР, нахранените журналисти, дребнавия разговор за командировъчни и гнева на министъра остават няколко въпроса, на които Вежди Рашидов продължава да дължи отговори:
- Как бяха избрани българските куратори на изложбата? Имаше ли конкурс? Каква концепция представиха те?
- Изключваме ли трайно артефактите на съвременното българско изкуство от представянията на страната ни в чужбина и поради какви причини?
- Как брандираме България като „люлка на тракийката цивилизация“? Как и къде продаваме този бранд?
- Ако сме постигнали съгласие, че най-голямото достижение на българската култура е тракийското злато, каква инвестиционна програма предвижда Министерство на културата /МК/, за да подпомага археологическите разкопки, изграждането на инфраструктура около тракийските гробници и могили, консервирането, реставрацията и експонирането на уникатите?
- В какви транс-национални културни маршрути включваме България, така че тя да се превърне в още по-достъпна и атрактивна дестинация за културен туризъм?
- Е ли изложбата в Лувъра начало на подобна национална културна стратегия или е еднократен акт, сбъдващ нечии мечти /независимо дали министерски или на Л. Живкова/?
- Ако е първото, с каква статистика разполага МК за европейските и в частност френските туристи, които ежегодно посещават България, за да се пресметне очакваният ръст от 5% за тази година благодарение на изложбата?
- Още веднъж въпросът- диагноза за състоянието на българските медии: на какъв принцип бяха избрани журналистите, които на държавни разноски пътуваха до Париж, за да отразяват събитието? Ако е валиден аргументът на министъра, че им е платил, за да не му „създават проблеми“, защо именно тези, които му задават най-неудобните въпроси, си останаха в София?
- Не беше ли по-удачно с парите, похарчени за воаяжа на журналистите, да бъде финансирана професионална комуникационна стратегия и масирана рекламна кампания на събитието?
- Как бяха определени съпътстващите събития на изложбата?
- Ако е било необходимо български хор да изнесе концерт в „Нотр Д`ам“, как точно е избран камерен ансамбъл „Йоан Кукузел“ при положение, че само в София има поне още три хора, които изпълняват брилянтно православна музика?
- Ако е било нужно представяне на българска книга да е част от съпътстващата програма, защо тъкмо „Рани от власт“ е тази книга? По какви критерии е избрана? Представителна ли е за съвременната българска литература?
- Ако са се търсели френски продуценти за български сериал, защо тъкмо за сериала „Еретиците“ на Антон Дончев и продуцентите Евтим Милошев, Любо Нейков и Димитър Митовски? С какво той заслужава лобирането на министър, дипломати и пр. в сравнение с множеството други исторически филмови проекти?
- Ако е трябвало културен клуб да бъде част от съпътстващата програма, защо това е точно Клубът на българските писателки? Какво по-важно има да сподели той на френската публика от Клуба на българските фотографи и фоторепортери, да речем?
- Какъв български бизнес бе привлечен да подпомогне събитието? Потърсени ли бяха спонсори и меценати, които да застанат зад иначе прекрасната инициатива на МК?
Това не са самоцелни въпроси. Те не целят да вгорчат радостта от събитието на министъра, нито да разделят творците на „защо тези, а не онези“. Просто настояват да започнем най-сетне да случваме културата /а и всичко останало в тази държава/ по ясни правила. Време е вече управлението на българското изкуство да влезе в 21 в. и да спре да се натъкмява васално, по симпатии, на маса и според басове. Да излезе веднъж-завинаги от фазата на прехласване по българщинАта и патриотарството и да затупти с пулса на модерността.
Защото България отдавна вече е член на европейската общност и българските изложби в Париж трябва да са ежедневие, а не изключение.
И са абсолютно задължение, а не форма на изключителност на който и да е български министър на културата.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
