Привечер самарянката Мелинѝ — доскорошна съпруга на лондонския търговец Александър Ранков — съпровождаше последната талига с ранените в днешния бой. На километър преди кошарата, в която се помещаваше лазаретът, тя съзря паднал в храстите край пътя същия оня младеж, когото предния ден бе превързвала. Знаеше, че е доброволец и студент някъде из Европа. Вчерашната рана на бедрото му се беше отворила и сега кръвта изтичаше тихо и равномерно, както изтичат безкрайните и безначални неща. Мелини се усети безпомощна: санитарната чанта на рамото й бе празна, нямаше поне кърпа или забрадка, годни да спрат кръвта. А талигата бе вече отминала, наоколо се здрачаваше, отново заваля сняг — синкав и дребен, — под него светът се смълча, войната утихна нейде далече и двамата се видяха сами като току-що сътворени от Бог. Мелини коленичи край ранения и го докосна така плахо, сякаш той целият беше рана. „Защо? Нали ти казах да лежиш… защо си тръгнал…” Гняв, милост и майчинска мъка избухнаха в безлюдната й душа.”Защо бе…?” Не посмя да изрече името му. И се разплака. Плачеше високо и свободно, като на изповед, и като на изповед оплакваше първо себе си, а после онова, което я бе довело до плач. „Поне няма да умра неоплакан.“ И раненият раздвижи устни да й го каже, но му се зави свят и снегът пред очите му стана черен. Когато отново усети болка и разбра, че е дошъл в съзнание, забеляза край себе си Мелинѝ — тя се събличаше бързо и така обнадеждено, сякаш от това зависеше нечий живот. Съблече се съвсем. Тогава той видя да стои под вечерния сняг една гола жена – гладка и топла като кристална чаша с мляко. А снегът потъваше в разпуснатата й коса и излизаше оттам превърнат на капки. „И аз така ще потъна в нея и ще изляза от нея друг.“ После той чу сух шум от раздиране на платно и усети още топлите от плътта парчета на женската риза да обгръщат кървящото му бедро, топлината стигна чак до душата му и той усети на небцето си сладост. Мелинѝ облече на голо грубата си вълнена рокля и помъкна младежа на гръб, а студът я издебваше да направи по-широка крачка, блъскаше се между коленете й и я пронизваше нагоре чак до глътката. „Пусни ме!“ Той усещаше под себе си крехкото й тяло да затъва в снега, потта избиваше през дрехите, а заедно с нея избиваха и последните сили на Мелинѝ, но тя продължаваше да влачи на гръб ранения и тъмните им фигури в белия здрач приличаха на непрекъснато меняща се графика, на притча или на любов. После той не можеше да повярва, че я бе видял тънка под далечното зарево на войната и гола сред вековния студ на околните върхове, но кожата му бе запомнила сладкия мирис на нейната кожа, една нетленна и мека сила го бе изпълнила отвътре, дошла сякаш да замести изтеклата кръв. „Пусни ме!“ Пусна го. Тръгнаха прегърнати и снегът пълнеше дирите, а прегръдката им бе най-истинската на света, защото в нея нямаше страст, но имаше обич и упование.
На сутринта — четиринайсети ноември и тринайсети ден на войната — българската армия мина границата със Сърбия.
Времето бе ясно, студът — бистър и здрав, а частите вървяха като на сватба: свиреше музика, екзалтирани гърла викаха „Ура!“, вървешком се съчиняваха куплети, нагаждаха се върху известни мелодии и веднага се запяваха. Калпаци и пушки бяха закичени с осланени вейки. Вейки имаше и по челата на конете.
Князът изчака частите на самата граница, и — изправен върху стремената на коня — пропусна полковете да минат в церемониален марш край съборената гранична будка.
И макар до снощи жестока, в този миг войната изглеждаше неочакван, но тъй справедливо изпратен от Бога празник.
Из втория роман на Неда Антонова „НЕ УМИРАЙ ВМЕСТО МЕН“, Военно издателство, 1981 г.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
