133 години от Сръбско-българската война: И войната е време за обичане…

0

Привечер самарянката Мелинѝ — доскорошна съпруга на лондонския търговец Александър Ранков — съпровождаше последната талига с ранените в днешния бой. На километър преди кошарата, в която се помещаваше лазаретът, тя съзря паднал в храстите край пътя същия оня младеж, когото предния ден бе превързвала. Знаеше, че е доброволец и студент някъде из Европа. Вчерашната рана на бедрото му се беше отворила и сега кръвта изтичаше тихо и равномерно, както изтичат безкрайните и безначални неща. Мелини се усети безпомощна: санитарната чанта на рамото й бе празна, нямаше поне кърпа или забрадка, годни да спрат кръвта. А талигата бе вече отминала, наоколо се здрачаваше, отново заваля сняг — синкав и дребен, — под него светът се смълча, войната утихна нейде далече и двамата се видяха сами като току-що сътворени от Бог. Мелини коленичи край ранения и го докосна така плахо, сякаш той целият беше рана. „Защо? Нали ти казах да лежиш… защо си тръгнал…” Гняв, милост и майчинска мъка избухнаха в безлюдната й душа.”Защо бе…?” Не посмя да изрече името му. И се разплака. Плачеше високо и свободно, като на изповед, и като на изповед оплакваше първо себе си, а после онова, което я бе довело до плач. „Поне няма да умра неоплакан.“ И раненият раздвижи устни да й го каже, но му се зави свят и снегът пред очите му стана черен. Когато отново усети болка и разбра, че е дошъл в съзнание, забеляза край себе си Мелинѝ — тя се събличаше бързо и така обнадеждено, сякаш от това зависеше нечий живот. Съблече се съвсем. Тогава той видя да стои под вечерния сняг една гола жена – гладка и топла като кристална чаша с мляко. А снегът потъваше в разпуснатата й коса и излизаше оттам превърнат на капки. „И аз така ще потъна в нея и ще изляза от нея друг.“ После той чу сух шум от раздиране на платно и усети още топлите от плътта парчета на женската риза да обгръщат кървящото му бедро, топлината стигна чак до душата му и той усети на небцето си сладост. Мелинѝ облече на голо грубата си вълнена рокля и помъкна младежа на гръб, а студът я издебваше да направи по-широка крачка, блъскаше се между коленете й и я пронизваше нагоре чак до глътката. „Пусни ме!“ Той усещаше под себе си крехкото й тяло да затъва в снега, потта избиваше през дрехите, а заедно с нея избиваха и последните сили на Мелинѝ, но тя продължаваше да влачи на гръб ранения и тъмните им фигури в белия здрач приличаха на непрекъснато меняща се графика, на притча или на любов. После той не можеше да повярва, че я бе видял тънка под далечното зарево на войната и гола сред вековния студ на околните върхове, но кожата му бе запомнила сладкия мирис на нейната кожа, една нетленна и мека сила го бе изпълнила отвътре, дошла сякаш да замести изтеклата кръв. „Пусни ме!“ Пусна го. Тръгнаха прегърнати и снегът пълнеше дирите, а прегръдката им бе най-истинската на света, защото в нея нямаше страст, но имаше обич и упование.

На сутринта — четиринайсети ноември и тринайсети ден на войната — българската армия мина границата със Сърбия.
Времето бе ясно, студът — бистър и здрав, а частите вървяха като на сватба: свиреше музика, екзалтирани гърла викаха „Ура!“, вървешком се съчиняваха куплети, нагаждаха се върху известни мелодии и веднага се запяваха. Калпаци и пушки бяха закичени с осланени вейки. Вейки имаше и по челата на конете.
Князът изчака частите на самата граница, и — изправен върху стремената на коня — пропусна полковете да минат в церемониален марш край съборената гранична будка.

И макар до снощи жестока, в този миг войната изглеждаше неочакван, но тъй справедливо изпратен от Бога празник.

Из втория роман на Неда Антонова „НЕ УМИРАЙ ВМЕСТО МЕН“, Военно издателство, 1981 г.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg