По/л/етически миш-маш

0

Тази статия няма никакви намерения да се меси в предизборната кампания. Тя е провокирана от една необуздана муза, от неконтролируемото лирическо вдъхновение на един зрял поетически опит и е всъщност литературен анализ на бездарието, цинизма, пошлостта и липсата на мярка в българската обществено-политическата среда. Тя е елегия на натиканата в ъгъла човечност, на подминаваните с презрение ценности и на умението да посрещаш кризите с мъжка чест. Тя е опит за отговор на досадния литературен въпрос „какво е искал да каже авторът?“ – особено, когато авторът смята за поезия лошо скалъпената ирония, а кметската надпревара е сведена до кръстосване на литературни шпаги.

Понякога поетите убиват с думи. Често раняват с думи. Винаги размислят с думи. Но да светотатстват с думи могат само политици с нелепата претенция да са поети.

Афганистански „сирийци“.

Идват въоръжени и агресивни.

Престрелка. Няма убит полицай.

Има убит нашественик.

ООН в шок, че нашата гранична полиция си върши работата.

Дебелият Борисов тича от Брюксел да връзва ръцете на българските момчета…

Красота. Нашествие въоръжено от далечни примитиви.

Ние ще спим ли примирено?

Медиите какво ще ни заблуждават?

Политиците пак ли ще си траят подлизурски???

Това написа в статуса си един кандидат за кмет на София. Нарочно не ми се споменава името на поета-политик и неговата партия, защото спокойно би могъл да е всеки друг. У нас политици извършват „граждански арести“, ни си плащат сметките в ресторантите, разминават се с присъди, зоват да се стреля на месо, та защо да не напишат и стих на езика на омразата!? Изкуството е оръжие, казват. А пък в крайна сметка, нали преди да се превърне в изверг и Хитлер е бил обещаващ художник…

Но този път не става дума за някой обладан от зли демони националист, нито за нашмъркан популист. Става дума за ерудит, за професор по социология, чиято партия не само е част от европейските политически семейства и техните споделени ценности, но от нейните редици произхожда и един от лидерите им.

Та оставяме настрана литературните достойнства на този бял стих. По енергиен заряд той се родее с „вековната злоба на роба“ на Гео Милев, но е далеч от натурализма на Вапцаровоторазстрел и след разстрела – червей“. Това стихотворение е просто проява на лош политически, граждански и човешки вкус. То е кич. То е обида за литературата. То е разстрел в тила на истинския талант. След него в устата остава горчилката от ненужната бруталност и от омразата, която размазва сетивата.

А човек без сетива е труп. Политически също.

Показана е 1 от 1 страници


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg