Моят „Левски“

0

Димо Райков: „С това момиче (бел.ред. Екатерина Анева), както и с всичко хубаво в моя живот се запознахме спонтанно. В един труден за отбора на „Левски” и неговите привъженици момент прочетох един текст, който ме зашемети. Видях на снимката красивото лице на авторката и се запитах – е, що за левкари сме, щом едно крехко девойче ни отсрамва в такъв деликатен момент… И така тръгна нашето запознанство, довело до участието на Катя в моята книга. Прочетете тази изповед. Прочетете редовете за нейния баща, за пепелника на Котков… И ще усетите, че „Левски”, нашият „Левски”, да, оня, в сърцата ни, ще го има. Винаги и с цената на всичко“…

ЛевскиИмето Левски – о, то ме кара винаги да се усмихвам и отново да се връщам в детството си.

Явно за мен именно там се корени цялата любов към идеята. Защото това е идея, а не просто съществително, с което да обозначаваме определена георграфска, социална или историческа местност, личност и т.н. Така го виждам. Така съм го приемала винаги. Левски е идеалът за „Чиста и свята република“. Левски е онази крилата фраза

„Ако спечеля – печели цял народ. Ако изгубя – губя само мене си“.

И не случайно синият отбор е кръстен така. Идеята за независимост, за сила и себеотрицание – Вие сещате ли се за друго име, когато говорим за тези именно неща? В българската история аз лично не. Защото цялата ни история, особено новата и най – новата, е низ от пирови победи, извоювани с помощта на някого, който после на свой ред ни обсебва. А Левски – той заражда нещо в поробената българска душица – искрата, която днес гори само и единствено в онези от нас, които разбират и приемат като своя кауза борбата за достойнство и нормалност. И това не е отнесено понятие. Това са най – важните неща и в спорта.

Левски, ГундиСтанах левскарка, заради безграничната любов на моя баща към отбора. Той се казваше Димитър. Беше добър, мъдър и достоен човек. Човек от бедно, голямо селско семейство. Най-малкият от трима братя и една сестра. Човек видял недоимъка, но преборил се да завърши висше образование, да даде образование и на децата си. И то не конвенционално, училищно или университетско. А образование за живота. За ценностите на човешката душа. За дълбочината на истинските и неподправени човешки емоции. Той беше добър и искрен човек. Като студент живеел на квартира близо до стадион Герена. С братята му, работели като бояджии, за да се издържат. Докато боядисвали някакъв апартамент, собственикът гледал мач на Левски. Естествено, баща ми отишъл да попита за резултата. Разговорили се. Не мога да сетя името на човека, но той му казал, че младата звезда на отбора учи /тогава са карали футболистите да се образоват!/ и има малки затруднения с химията. Естествено, татко веднага се сетил, че може да е от полза. И така преподал няколко урока на Гунди. За съжаление не зная коя е годината, но зная, че той се гордееше с този факт. С допира си до човека Георги Аспарухов. Също толкова земен и истински, като моя татко.

От малка той ме водеше да тичаме, да ритаме на стадиона. Научи ме имената на футболистите, знаех и тези на ЦСКА – нали са ни противници. Да, наистина знаех и песните на агитките…

За туй днес Левски ще почерпи
наемайки си яки шерпи,
да носят тия тежки купи,
(напомнящи разляти супи)…
Единствен след разгрома боен
Велинов май е по-спокоен:
Защо пък да надавам стон,
поне кумеца е шампион!
(кумецът му без аф и даф
е Михайлов, Борислав
по навик от наследство стар
славният ни син вратар…)
На този свят възторжен гост,
време е да вдигна тост,
България триумфално гледа
на Левски тройната победа
и казва пред света

на глас:
„Удари синия ни час!
Ще хвърлим успешен пул
с „Ювентус“ или с „Ливърпул“!!!
А вий, читатели любими,
разбирайки от ритъм, рими,
четете тази ода,
докато син е небосвода,
докато Левски тим фурор е
с един девиз „Напред, нагоре!“

ЛевскиПомнех наизуст „Синя ода за народа“ на Радой Ралин. Баща ми я беше написал на пишеща машина и прошнуровал в папка. Показваше ми снимки на Гунди от терена. Имаше снимка – черно-бяла на таблото от мача 7:2. И ми разказваше с такава любов. Как са контузили Гунди нарочно, как в едно интервю той си показал костицата, отстранена при операцията на крака… Как са го искали чужди отбори, но „нашите“ не са го пуснали… Как са загинали с Котков. Колко хора е имало на погребението, как се е редил с часове, за да влезе на стадиона и да се сбогува…

Това, само и единствено това е моят „Левски”. Ето тази любов, тази емоция… Мачовете в хола пред телевизора, когато не бяхме на стадиона. И мачовете на стадиона. Обикновено бях на рамената на баща ми, защото публиката стоеше права през цялото време. Или пък някой батко ме вдигаше, когато татко отмалееше. Моят „Левски”, моята „синя” идея, която след време потърсих и в обществото. След време потърсих и в политиката, защото не можех да си представя, че „синьото” може да бъде опорочено. Не мислех, че за някого този цвят може да значи власт, пари, влияние…

ЛевскиЗащото за мен той е истина, чест, феърплей, начин на живот. И моя житейска философия. Но, знаете ли, г-н Райков, както тази житейска философия, на която не изневерих, ми донесе много удари от недоносеното ни демократично/демонично общество, така донесе и на отбора всички удари, които го сринаха, сравниха със земята. Защото в нашата държава отдавна /може би още след убийството на Ст. Стамболов/ няма място за морал, чест/ност и достойнство. Имаше ги в отмиращи дози и бяха все още разпознаваеми при Вашето поколение, но следващите… Много е жалко и тъжно. Но, футболът като всичко друго днес е политика, задкулисие и пари

Зная, че на 17 ноември минават емблематичните 45 г. и е време Левски да се върне „в играта“! Чела съм, зная от разказите на баща ми и документалните филми за Гунди. Този легендарен мач е родил много градски легенди. Помня тази:

При резултат 5:1 Сашо Костов питал Цецо Атанасов дали е най-бързият в ЦСКА и след като чул положителният му отговор, го посъветвал: „Тичай тогава до „Армията“ да донесеш вашето табло, защото вече няма къде да пишем головете.“ Зная, че ЦСКА са излезли на терена като фаворити, но Левски, онзи Левски си е Левски.

Мисля, че повече думи са излишни.

Иначе моят съпруг Цветелин също е страхотен фен, като мен. И също толкова разочарован. Даже не иска да гледа вече мачовете на отбора. Свекърът ми, Тодор Анев, също.
Скоро говорих със Станимир Стоилов – лично. И видях болката в очите му, когато ми разказваше за целия театър отвъд терена, довел отбора до катастрофа.

Не бих искала да споменавам имената на някои наши играчи-легенди, които днес бяха ръководители – НЕ! Като играчи – поклон, но като част от ръководството, те са не по – малко виновни от куклите на конци, които се представят за собственици от години насам.

Имах интересна житейска среща с дъщерята на Котков. Не искам да навлизам в подробности, но на края тя ми подари една плоча – синя, със синя корица, на която е Гунди. Не съм я слушала, защото не мога да намеря работещ грамофон. И един пепелник с емблемата на Левски – старата. Каза, че е бил на баща и и си струва тези неща да отидат при човек като мен, който безкористно продължава да вярва в силата на една легенда.

Преди две години четох една прекрасна книга, писана от мой приятел – човек с огромно синьо сърцеСтефан Иванов – „Три цвята – синьо, синьо, синьо“. Тогава, естествено не за първи път, но много ясно и категорично осъзнах, че да вярваш в нещо, да обичаш една идея толкова, че да те боли физически, когато я виждаш срината, е въпрос на чест, достойнство и себеотдаване. Три качества, които се изграждат от най-ранна възраст. Качества, които съзиждаш ден след ден, час след час. Качества, които все по-рядко виждам днес. Независимо дали става дума за обществения, политическия, личния ни живот, достойнството у хората отдавна девалвира.

Левски, ЦСКАСпомням си, когато преди много години играеха „Левски“ и ЦСКА. Игра на живот и смърт, силна, емоционална, запомняща се. Помня сълзите при загуба и еуфорията при победа.

Помня

чистотата на чувствата, помня вярата в идеята, в отбора, които мога да сравня само с емоциите от милионния митинг на СДС на Цариградско шосе. Тогава бях дете. Но помня. И ме боли ужасно много. Онази щекотлива болка, породена от невъзможността да променя хода на събитията. Онази не съвсем осъзната болка от съвсем ясно осезаемата липса на чест, на ценности и на чисти идеи не само в спорта, но в целия ни обществен живот. За мен това е душевна нечистоплътност. Даже не съм сигурна, че е предателство от страна на онези, в които съм вярвала – моите сини идеали, или е по – скоро безскрупулност и оскотяване на екзистенциално ниво. На глобално национално ниво!

Писах вече, че първите ми спомени за „Левски“ са от стадион „Герена“. Била съм на не повече от 5-6 години. Баща ми ме водеше там с една топка. Долу гледах как отбора тренира, а аз си подритвах с него топката между скамейките. Когато тренировката свършеше, татко ме сваляше на терена да ритаме там. И никой не ни крещеше, не ни гонеше. Така обикнах футбола. Да, за повечето хора е странно едно момиче да харесва този, приеман за чисто мъжки спорт. Но не и за мен. Защото аз обикнах „синята лавина“. Обикнах емоцията, феърплея, на който се наслаждавах и който впоследствие стана моя житейска философия. Ето това беше „Левски“ за мен. С татко не пропускахме мач. Гледахме там, на трибуните, със шалове и знамена. Още не бях научила „Аз съм българче“, но знаех всички песни на агитката /не днешните, агресивни и нецензурни, а онези, пълните с енергия/. И сега, когато пиша това, мъката по изгубения идеал отново ме залива.

ЛевскиНе че последните години ходех на мачовете. Не че зная имената на играчите. Не че разбирам печалбарството, в което някогашните легенди превърнаха отбора… Просто старата любов, вярата в този идеал ме държеше будна. Но последните години аз видях нещото, което съсипа нас, истинските и до болка верни фенове. Видях как нравственият крах на държавата, доведе до крах отборът, който някога осезаемо носеше духът на Левски, духът на Гунди, духът на една житейска за нас левскарите пътека.

Дали ме боли, заради унизителното поведение на агитката? Дали ме боли, заради безпардонното поведение на ръководството? Дали ме боли от поредните обещани сто дни или от опорочаването на един изконно загнезден в сърцето ми чист и свят образ? Да, боли ме! Но истинското чувство, което аз съм изпитвала години наред – онази безпардонна любов, вие господа, никога не сте и няма да изпитате. И точно това чувство, тази моя емоция аз няма да ви позволя да отнемете от мен – вече порасналото момиче, което все още в съня си вижда онзи гигант от „Герена“, който вие очевидно с годините приехте просто като машина за пари. Онзи загнезден дълбоко в сърцето ми син блян, който вие успяхте и изтръгнахте от милиони фенове, пращайки ги на улицата, противопоставяйки ги в борби, които не са техни. Не, аз не разреших и не разрешавам да отнемете да отнемете от мен този син блян!

ЛевскиЗнаете ли? Даже не мога да ви се сърдя. Вие поехте по онази другата пътека – пътеката на политическото обезчестяване на всичко, в името на Мамона. Мога само да ви съжалявам. Защото никога, ама никога вие не сте и няма да изпитате силата и вярата в моя син идеал. Никога няма да имате своя „Левски“, своето кътче уют и чиста неподправена емоция, която аз пазя в сърцето си. И надеждата, и онова прекрасно усещане, че не съм сама. Че има стотици като мен. Луди глави, решени да отстояват своята некомфортна позиция, но да се борят за мечтания син отбор. За онзи отбор, за който Радой Ралин написа през 1975 г. „Синя ода за народа„:

Една е истината свята, че сме левскари и в червата
В реда на хронология точна, първо с обстановката ще почна:
“Ако пак така играе ЛЕВСКИ, както с цска,
Аякс-тима континентален,
ще свърши мача си печален”…

Откъс от новата книга на писателя Димо Райков – “ Сини сърца“, предоставен ни специално за delo.bg.

Левски, Димо Райков

Димо Райков: „Левски“ е жив! И винаги ще бъде жив! И фиестата на 15.02 -„синя“ обич на „сините“ сърца в зала „Арена“ беше доказателство за това!

Ето, приятели, откъс от моята нова книга, която до няколко месеца ще бъде при вас. Това е „своеобразен“ подарък за вас, изпълнили зала „Арена“ не само физически, но и със сърцата си – с нашите „сини“ сърца!

Всъщност така и реших да се казва книгата окончателно – „СИНИ СЪРЦА“, с подзаглавие- „Левски“ – ЦСКА – 7:2 най–великият ни мач …

Показана е 1 от 1 страници


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg