В разказите си те не ни спестиха нищо от това, което са преживели – може би за да ни предпазят от грешки в това странно място.
Бяхме в албанската част на Македония, населена предимно с шиптъри и почти без никакви славяни. Предупреждаваха ни да нямаме доверие на никого, тук всеки се представя за такъв, какъвто не е. Най-страшното, което може да ти се случи, не е да те изнасилят, или набият, а да те продадат.
Вече така се случило с едно от момичетата – тяхна съгражданка, която работела с тях. Тя била любовница на един от братята, но решила да избяга. Уговорила се с един от клиентите, който и обещал да й помогне да се върне в България, но някой ги издал и това предизвикало кървава драма. В самата кафана, пред очите на всички тримата братя пребили почти до смърт момчето, а за нея имало приготвен куршум от пушката, която висяла на стената. Момичето хукнало да бяга, скрило се при жените, а единият ат братята – любовникът и, я гонел и крещял, че ще я убие. Една от приятелките била в банята и треперела от страх да не й се случи нещо. Накрая, за да се отърват от нея, била продадена в публичен дом, а багажът й още стоеше в стаята, където спяхме. Едно от момичетата, които заварихме, пък беше любовница на другия брат. Той, или някоя от жените периодично й искаха пари, уж назаем, които не връщаха. Така тя остана и с нас, защото нямаше с какво да се прибере.
Положението ни, макар и не толкова розово, все пак беше поносимо. В съседната кафана момичетата задължително проституираха и собственикът ги биеше често. Това обаче не попречи на една от тях да се обажда на сестра си, за да дойде при нея и да работи същото… Историите, които чух и на които бях свидетелка, ме сломиха. Никога през живота си не съм била толкова уплашена, не само заради себе си, а и заради другите две жени, които уговорих да тръгнат с мен. Чудех се какво ще обяснявам на близките им, ако с тях се случи нещо. А то можеше да се случи и на мен – ще ме убият, ще ме заровят в гробището насреща и никой нищо няма да узнае.
Спомням си, че дори не казах на майка си къде точно отивам и тя така и не разбра истината. Сега си казвам слава Богу, обаче…” Необичайната работа, която им предстои да вършат на новото място, хвърля в смут и жените, и техните работодатели. Макар да няма насилие и проституиране, работата им не е нещо, с което са свикнали. “Ние не пиехме алкохол, нито пушехме – усмихва се Бети – а това беше задължително за компания на маса. Ахмед беснееше, че се е прецакал с нас. Изход се намери – “алкохолът”, който си поръчвахме, беше чиста вода – трябва само бавно да го пиеш, за да не прави впечатление. Клиентите постепенно свикнаха с това, че не употребяваме цинизми и не се държим разюздано, а идваха най-вече, за да си говорим и танцуваме. Разбира се, не всичко беше гладко и лесно – когато някой от по-агресивните клиенти се напиеше, се държеше отвратително – съвсем не беше лесно да се общува с него.”
Лека-полека трите свикват с работата и с необичайната си роля. Приемат я с чувство за хумор и дори си правят шеги с положението си. Нещата се успокояват още повече, когато предишните момичета са си тръгнали и няма кой да ги плаши със страшни истории. Но не забравят, че всеки момент може да се случи произшествие и да пострадат. Това променя поведението им, стремят се да си говорят колкото може по-тихо помежду си и по възможност – с тайни знаци и жестове. И тъй като винаги се намира някой от клиентите да знае чужди езици, си говорят на… руски. Този език се оказал най-непознат за региона. Сега се досещат защо обстановката толкова изнервя – просто не може на никого да се има доверие. А не могат и никъде да излизат – нямат паспорти, а и не е безопасно – за това ги предупреждават и самите клиенти.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

2 коментара
Чудя се какъв ли е въобще смисълът да емигрираш към страна с официално по-ниски доходи и от тези в нашия „див Северозапад“, освен ако не търсиш предизвикателство в неинформираността си? Това не е никакъв „Близък изток“, това са частично изкривени от съвремието представи, базирани на автентичния Албански канон, чертал законите в планината Рафш и други планински райони в Албания, където са действали не държавните институции, а тези на честта, пък бесата е онази дадена дума, която не трябва да се нарушава като неизменна част от идеализирания социален кодекс. Както предава разказвачът на историята, това са „жестоки, необичайни, но все пак справедливи посвоему закони“, за които всеки може да се осведоми добре от литературата на Исмаил Кадаре.
Не разказвате най важното,когато започнахте да работите като сервитьорки,какво се случи ???