Когато има спомен за човека, той продължава да съществува – с това прочувствено откровение известният наш актьор Вели Чаушев започна разказ за споделените си преживявания с Венцеслав Кисьов, на чиято памет бе посветена поетичната вечер на 9 ноември в аулата на НАТФИЗ. Преди него проф. Любомир Халачев определи мястото като подходящото културно средище, където подобни срещи да станат традиция. Инициативата е от близо осем месеца, партнират си БАН, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, издателство „Захари Стоянов” и Столична община, а девизът й „Да възродим българския дух” недвусмислено препраща към ключовата роля на изкуството и културата за формиране на съвременното общество.
Когато в средата на 90-те години започва театралната реформа, голяма част талантливи актьори и режисьори отпадат от театъра, някои от тях не успяват да преживеят раздялата със сцената и си отиват без време (Кирил Варийски, Антоний Генов, Радко Дишлиев и др.). Самият Венци Кисьов тогава за първи път е изгонен от театър „Сълза и смях” и по покана на Иван Гранитски започва работа като арт директор на издателство „Захари Стоянов”. Негова рожба е идеята за създаване на театрална поредица „Мелпомена”, която в продължение на вече близо десет години е издала над 35 книги на талантливи наши театрали. Списъкът с имената е впечатляващ: Стефан Мавродиев, Йорданка Кузманова, Мариус Донкин, Ивайло Христов, Стойчо Мазгалов, Иван Налбантов, Вели Чаушев, Вили Цанков, Леон Даниел… Всички те намират пространство за изява извън театъра, в безкрайните дебри на писателството. По същото онова време Венцеслав Кисьов все още е издал само една малка стихосбирка и оттогава до трагичната му кончина се издават още седем – предимно стихосбирки, сборник разкази и теоритични бележки към студентите, на които той започва да преподава.
Обществото ни е в дълг пред тези удивителни творци, които си отидоха. Целта ни е да издадем една цяла театрална съкровищница, по този начин да представим таланта и като човек на словото, и като човек на сцената. Философията на идеята идва от разбирането, че докато има хора, които се събират и почитат творчеството на тези таланти, те ще продължават да съществуват и за поколения напред. С тези думи поетът Иван Гранитски разказа накратко за утвърдилата се вече поредица „Мелпомена”, която представя хората на театъра и с техните други, също толкова неповторими дарби.
Аулата на НАТФИЗ беше събрала най-верните приятели и близки на актьора, загубил битката с рака през май миналата година. Дали заради не дотам широкото популяризиране на събитието, или заради естеството му по презумпция да бъде камерно. Стефан Мавродиев, акад. Антон Дончев, Вели Чаушев, поетът Ивайло Диманов бяха сред гостите, а неостаряващата Йорданка Кузманова и достолепният Мариус Донкин прочетоха стихове на непрежалимия си приятел и колега. Своя любим професор почетоха негови студенти от последния му випуск в ЮЗУ в Благоевград.
„Сбогом, нощ!” е заглавието на паметната книга за Венци Кисьов. В нея са подредени някои от най-добрите му стихове, интервюта, снимки, спомени и мисли за него от приятели, студенти, съмишленици и почитатели. Едно вълнуващо пътуване в драматичния живот на актьора. Надничане зад завесата на безкрайния му талант.
Няма човек, който да се е докосвал до човешката му природа и да не е бил въвличан във водовъртежа от емоции и чувства, в който той потапяше всеки свой ден, до самия край. Поезията му беше начин да остава сам в своята вселена, но и начин, с който да забие нож в сърцето на невежеството, злобата и хорската бездуховност. Романтик и с нежна до прозрачност душа, Венци болезнено откликваше на неправдите в обществото и смело и често ги ругаеше.
Отричан и оплюван (заради ролята си на Маркс), неговата осанка до последно засенчваше тълпите блюдолизци и слагатели. Силата му идваше от голямата любов към живота, в който той като неотронен лист беше вкопчен до последния си дъх. А самата любов към живота минаваше през любовта към хората, към творчеството.
„Не оставай да мине ден, без да напишеш поне едно изречение.”
С буреносна съдба и драматичен край, Венци Кисьов е белязан да бъде помнен. Стиховете му пришиват към света на културата безценни скъпоценни слова. Те ще хвърлят светлина в мрачното безвремие, което правеше нощите му будни. Венцеслав Кисьов се сбогува с нощта на тъмнината и прегърна слънцето на вечността.
Трудно е само началото.
Камък от преизподнята,
по билото на планината
към светлината понесен.
Огромна светулка – слънцето –
срещу теб се търкаля
и влиза в очите ти.
Отдолу реката преде
тънки нишки от хлад
и те кани назад да поемеш,
А върхът – пръст забил
в облак коремест- те чака…
Всяко начало е трудно.
И всеки край е начало.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!





