„Офицер и шпионин“ – бестселърът на Робърт Харис вече на български, в навечерието на CineLibri

0

Бестселърът „Офицер и шпионин“, подписан от майстора на психологическия трилър Робърт Харис излезе на българския пазар! Екранизацията на романа – блестяща историческа драма на режисьора Роман Полански, ще открие петото издание на CineLibri на 5 октомври в зала 1 на НДК! Лентата „Офицер и шпионин” (с оригинално заглавие „J’Accuse”) е удостоена с Голямата награда на журито във Венеция и награда FIPRESCI. 

Офицер и шпионин“ ни пренася в Париж от 1895 година. Алфред Драйфус, млад еврейски офицер, току-що обвинен в предателство, е осъден на доживотен затвор на Дяволския остров и е разжалван публично пред огромна тълпа. Сред свидетелите на унижението му е и Жорж Пикар, амбициозният и интелигентен наскоро повишен началник на един от отделите на контраразузнаването, който е намерил „доказателствата”, че Драйфус е шпионирал в полза на Германия. Първоначално Пикар е твърдо убеден във вината на Драйфус, но скоро след като младият евреин се озовава в изолирания си затвор, Пикар се натъква на информация, която го кара да заподозре, че във френската армия все още има шпионин. Уликите за тази злостна измама се натрупват и водят неумолимо към най-висшите етажи на властта. Пикар е принуден да се усъмни не само в делото срещу Драйфус, но и в най-съкровените си убеждения за родината и за самия себе си.

Робърт Харис е популярен английски журналист и автор на забележителни романи, преведени на трийсет и седем езика. Няколко от книгите му са екранизирани, в т.ч. „Сянката” и „Офицер и шпионин”, чиито киноверсии са дело на големия европейски режисьор Роман Полански. Възкресявайки скандала, който привлече вниманието на целия свят в навечерието на XX век, Робърт Харис ни разказва една история, която звучи изумително актуално и днес – история за лов на вещици, тайни трибунали, доносници и неуправляеми разузнавателни агенции – поднесена с дълбок драматизъм и изключително майсторство.

Ето и част от романа на Робърт Харис „Офицер и шпионин“:

– Майор Пикар при военния министър…

Часовият на улица Сан Доминик излиза от будката, за да отвори вратата, и аз тичам през снежните вихри по ветровития двор към топлото фоайе на резиденция „Бриен“, където стройният млад капитан от Републиканската гвардия става от стола, за да ми отдаде чест. Повтарям с по-настойчив глас:

– Майор Пикар при военния министър!

Тръгваме заедно, капитанът води: по черно-белия мрамор на официалната резиденция на министъра, нагоре по витото стълбище, покрай сребърните доспехи от времето на Краля-слънце, покрай отвратителния образец на имперски кич – картината „Наполеон на прохода Сен Бернар“, дело на четката на Давид. Накрая се озоваваме на втория етаж, където спираме пред прозорец, през който се разкрива гледка към парка, и капитанът отива да съобщи за появата ми, а аз оставам сам да съзерцавам нещо рядко срещано и прекрасно: зимното утро и градината, занемяла под снега в центъра на града. Дори жълтите електрически лампи във военното министерство, които проблясват между клоните на дърветата, оставят някакво магическо впечатление.

– Генерал Мерсие ви очаква, майоре.

Кабинетът на министъра е огромен, стените му са облечени в дървена ламперия със синкавия цвят на патешко яйце. Двойният балкон е надвесен над покрита със сняг морава. Двама възрастни военни в черна униформа, най-висшите офицери във военното министерство, се топлят, застанали с гръб към камината. Единият от тях е генерал Раул льо Мутон дьо Боадефр, началник на Генералния щаб, специалист по Русия, архитект на нашия активно развиващ се съюз с новия цар. Генералът е прекарал толкова време в царския двор, че е започнал да прилича на руски граф с буйни бакенбарди. Другият военен е малко над шейсетте и това е началникът на Боадефр – самият военен министър, генерал Огюст Мерсие.

Вървя с маршова стъпка, заставам насред килима и отдавам чест.

Мерсие има неподвижно лице, покрито с бръчки, което прилича на кожена маска. От време на време имам странната илюзия, че през присвитите очи ме гледа друг човек. Той произнася с тихия си глас:

– И така, майор Пикар, не отне много време. И кога приключи?

– Преди половин час, генерале.

– Значи може да поставим точка?

– Може – кимам аз.

И с това се започва всичко.

– Елате да седнете до огъня – заповядва министърът. Той винаги говори много тихо. – Преместете го насам – сочи ми един позлатен стол. – Свалете шинела. Разкажете ни как мина всичко.

Генералът сяда на ръба на стола в очакване: тялото му е леко наклонено напред, пръстите сплетени, лактите са облегнати на коленете. Протоколът не му позволява да присъства лично на сутрешния спектакъл. Той се намира в положението на импресарио, който е пропуснал собственото си представление и жадува да научи подробности: прозрения, наблюдения, нюанси.

– Най-напред какви са настроенията на улицата?

– Бих казал, че по улиците цареше настроение на… очакване.

Разказвам, как съм излязъл от апартамента си в утринния сумрак и съм се отправил към École Militaire, казвам, че в началото по улиците е царяла необичайна тишина, нали днес е събота („еврейският шабат“ – прекъсва ме с лека усмивка Мерсие), а и навън е ужасен студ. Всъщност, макар и да не го изричам на глас, докато вървях по зле осветените тротоари на улица „Боасие“ и булевард „Трокадеро“, ме обзеха съмнения: дали голямата постановка на министъра няма да завърши с провал? Но когато стигнах до моста „Алма“ и видях мрачната тълпа, която се носеше над тъмните води на Сена, осъзнах, че Мерсие е знаел от самото начало: човешкото желание да се види унижението на друг човек винаги ще бъде по-силно от всеки студ.

Влях се в тълпата, която се отправяше на юг над реката и след това по булевард „Боке“. Потокът от хора беше толкова широк, че не се побираше на дървените тротоари и се стичаше по улицата. Това ми напомни за тълпата на хиподрума, хората бяха обзети от същото общо желание да получат пикантно удоволствие. Продавачите на вестници сновяха напред-назад и продаваха сутрешните броеве. От медните мангали, подредени покрай пътя, се разнасяше ароматът на печени кестени.

На края на улицата се откъснах от тълпата и се отправих към Военната академия, където допреди година работех като преподавател по топография. Тълпата се стичаше покрай мен към официалния сборен пункт на площад „Фонтеноа“. Започваше да се развиделява. Академията се изпълни със звуците от барабани и тръби, тропот на копита и ботуши, гръмки заповеди и ругатни. Всеки от петте пехотни полка, разквартировани в Париж, беше получил заповед да изпрати на церемонията по две роти – една с ветерани, а другата с новобранци, чийто дух, според Мерсие, щеше да се повлияе добре от примера на по-опитните воини. Докато преминавах през големите салони, за да изляза на булевард „Морлан“, хилядите войници вече се бяха строили върху замръзналата кал.

Никога не бях присъствал на публична екзекуция, никога не бях усещал точно тази атмосфера, но мисля, че тя трябва да е точно такава, каквато бе онази сутрин в академията. Широкият булевард „Морлан“ представляваше подходяща сцена за грандиозния спектакъл. В далечината, зад загражденията, на полукръглия площад „Фонтеноа“, зад веригата от облечени в черни униформи жандарми се поклащаше огромно мърморещо море от розови лица. Беше запълнен всеки сантиметър от пространството. Хората се бяха изкатерили по пейките, по покривите на каретите и омнибусите, седяха по дърветата, един човек дори бе успял да се изкатери на върха на мемориала, издигнат в памет на загиналите през войната от 1870 година.

Докато слуша моя разказ, Мерсие пита:

– И според вас колко души присъстваха там?

– От полицейската префектура ме увериха, че са били двайсет хиляди.

– Само? – Министърът се впечатлява от думите ми по-малко, отколкото очаквах. – Знаете ли, че първоначално планирах да проведа церемонията на „Лоншан“? Хиподрумът побира петдесет хиляди.

– И съдейки по всичко, министре, той щеше да е запълнен – ласкае го Боадефр.

– Със сигурност щяхме да го запълним!

Но министърът на вътрешните работи прецени, че има опасност от безредици. А аз мисля, че колкото по-голяма е тълпата, толкова по-нагледен ще бъде урокът.

И въпреки това според мен двайсет хиляди са много. Тълпата издаваше приглушен, но зловещ звук, който приличаше на дишането на някакво хищно животно: точно в този момент то дреме, но само след миг ще се нахвърли върху вас. Малко преди осем часа се появи кавалерийският ескорт, който премина бавно пред тълпата, и внезапно животното започна да се размърдва, защото между конниците можеше да се види черната затворническа карета, теглена от четири коня. Вълната от подигравателни викове стана по-силна и я заля. Кортежът забави ход, портите се отвориха и каретата заедно с ескорта затрополи по калдъръма към академията.

Изпратих ги с поглед и ги видях да изчезват във вътрешния двор. В този момент стоящият до мен човек каза:

– Забележете, майор Пикар: римляните са хранили лъвовете си с християни, а ние – с евреи. Прогресът ми се струва очевиден. Човекът беше облечен с шинел с вдигната яка, бе увил шията си със сив шал, шапката му бе нахлупена ниско над очите. Първоначално го разпознах по гласа, а след това и по неконтролируемо тресящото се тяло.

– Полковник Сандер.

Отдадох чест.

– Къде ще застанете, за да наблюдавате представлението? – попита Сандер.

– Досега не съм мислил за това.

– Каня ви при мен и хората ми.

– Благодаря за честта. Но първо трябва да се убедя, че всичко се провежда в съответствие със заповедите на министъра.

– Когато приключите със задълженията си, ние ще бъдем ето там. – Треперещата ръка на полковника посочи към булевард „Морлан“. – Гледката оттам е добра.

Моите задължения! Припомняйки си думите му, ми се иска да се надявам, че в тях не е имало и капчица сарказъм. Влязох в гарнизонната управа, където арестуваните се намираха под надзора на капитан ЛьобренРено от Републиканската гвардия. Нямах желание отново да се срещам с осъдения. Само допреди две години той беше мой ученик в същата тази сграда. Сега нямах какво да му кажа, не изпитвах никакви чувства към него. Ще ми се да не се беше раждал, а ако се беше родил, да изчезне от Париж, от Франция, от Европа. Войникът повика Льобрен-Рено, който се оказа червендалест едър младеж, приличащ на полицай. Той се появи и доложи:

– Предателят нервничи, но се държи спокойно. Не мисля, че от него могат да се очакват някакви неприятности. Вървите в дрехите му са разнищени, а сабята е изпилена наполовина, за да може да се счупи лесно. Нищо не е оставено на случайността. Ако се опита да произнесе реч, генерал Дара ще даде знак и оркестърът ще започне да свири, за да заглуши думите му. – Интересно каква музика трябва да се свири, за да се заглуши човешкият глас? – произнася замислено Мерсие.

– Може би моряшка песен, министре? – предлага Боадефр.

– Добра идея – казва разсъдливо Мерсие. Но не се усмихва: той въобще рядко се усмихва. Обръща се отново към мен: – Значи сте наблюдавали случващото се заедно със Сандер и хората му. Какво мислите за тях?

Не съм сигурен как трябва да отговоря – все пак Сандер е полковник – и затова съм предпазлив:

– Това е група предани патриоти, които вършат изключително важна работа, но практически си остават недооценени.

Отговорът е добър. Толкова добър, че може да се окаже повратна точка в живота ми, а заедно с това и в историята, която възнамерявам да разкажа. Във всеки случай Мерсие – или човекът, който се крие зад маската на Мерсие – се вглежда внимателно в мен, сякаш проверява дали говоря искрено. След това кимва одобрително:

– Прав сте, Пикар. Франция им дължи много.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg