„Коя е последната книга с поезия, която сте продали?“, питам усмихнатото момиче на касата на голяма верига столични книжарници, подавайки му да маркира „Книга на мълчанието“ на Борис Христов. То ме поглежда с лека досада, защраква силно по клавишите на компютъра пред себе си и после казва безизразно: „В последната седмица – нито една“.
Цяла седмица никому не бе притрябвало убежището на поезията насред шумния, делови, трамваен ритъм на „Граф Игнатиев“! Тъкмо регистрирам този факт с култивирано любопитство, вместо с присъщото ми иначе автентично критикарство, и разгръщам книгата на посоки. Първото, което прочитам, рязко „дописва“ размислите ми:
Навсякъде край нас спасителни камбани…
И ни една душа спасена.
Великото, титанично и грохотно Борисхристовско мълчание, утаено в думи, винаги успява да ме пресрещне в най-подходящия момент. Ето че и сега не е по-различно. Този брилянтно оформен двуезичен сборник от четиристишия, написани от големия поет и преведени на английски език от Джон Хамилтън, навярно има някакво творческо предисловие, но се улавям, че точно в този момент не искам да го знам. Предпочитам поетичната стихия на Борис Христов да ме връхлита внезапно и без предупреждение, да ме вглъбява до изнемогване, да ме раздира от противоречия, подобно на неговите ангели, които „играят до тъмно с децата на дявола“, да ме смирява до невъзможност, да ме приласкава в своя оазис на сънищата, междуметията, тишината, милостта…
Продължавам да държа книгата в ръце и отривисто крача през градинката на Народния театър. Наоколо се кръстосват следобедните траектории на младежи и възрастни, деца и кучета, десетки хора – някои шляещи се безцелно, други целеустремени към важността… Пак забавям ход, разлиствам и чета произволно:
Загърната в парцали от мъгли къде отива
Сляпата тълпа, която се представя за човечество?…
Следи наоколо от хиляди посоки –
И ни следа от Пътя.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
