Още веднъж за Емил Конрад

Дни наред търпеливо наблюдавах как 11-годишният ми син първо се нахвърли стръвно върху „Нещата, на които не ни учат в училище“ на Емил Конрад, после я загуби някъде из хаотичната си инсталация на нощното шкафче, след това отново я намери, продължавайки да чете. И си помислих, че именно така човек изгражда трайни отношения с книгите – като преминава през всички агрегатни състояния – боготвори ги, отблъсква ги, мрази ги, харесва ги, пренебрегва ги, изоставя ги, дава им втори шансове…

Емил Конрад е интересен не само защото е най-известният български влогър, нито защото успя да изненада жълтеещото публично пространство у нас с най-дългата опашка за книга, която бяхме виждали през последните години. Интересен е защото поставя началото на нов тип тийн култура, която винаги е липсвала в България. Българската арт и поп сцена така и не създаде своите One Direction или Take That, свой вариант на „Здрач“ или „Хари Потър“. Един Део и една „Революция Z“ тийн-пролет не правят.

Макар и на 25, Емил Конрад има всички шансове да бъде тийнидол, тъй като вибрира на честотите на този свят. Повелител е на социалните мрежи, видео-дневниците му имат брой гледания, на които би завидяла дори Лили Иванова. Побира реалността наоколо в интерактивност, #-тагове, QR кодове и статуси.

„Нещата, на които не ни учат в училище“ няма претенциите да бъде българският вариант на „Емил от Льонеберя“ или „Том Сойер“. Пък и откакто един от най-влиятелните румънски автори Мирча Картареску превърна в бестселър статиите си, писани за едно лайфстайл издание, нито елитарната литература е това, което беше, нито прозата на пуканките е за пренебрегване.

Сами по себе си темите на Конрад – лъжата, иронията, наркотиците, оценките, страха, щастието, смъртта – са дълбоко екзистенциални. И ако безсилното българско образование няма верен ход, с който да ги представи на младежите, нека поне знаят за съществуването им от книгата на Конрад. Така или иначе те ще бележат живота им със страшна сила.