Да на(у)биеш учител

0

Освен че звучи гордо е и нещо като неписано правило. В България учителите се бият. Децата също се бият, но не от учители. Изобщо насилието е начин на живот, всекидневие, битовизъм, на което не се обръща особено внимание. Последната гореща новина е, че сливенска циганка влиза в час и набива учителката на детето си. Ромката е задържана, но какво от това. Нима някой очаква възмездие или каквито и да било мерки. Държавата е с доказан стерилитет по отношение на такива „дреболии“. Държавата се занимава с „мащабни“ неща, които да се харесат в Брюксел. Образованието и авторитета на българския даскал е нещо, към което тя демонстрира безразличие, но то гноясва и е на път да се превърне в сериозна инфекция.

Един от основните стълбове в обществото е изоставен като сираче, което само трябва да се оправя или да чака подаяние, но по-вероятно е да яде и бой.

В България расте унищожително поколение, лишено от всякакво възпитание и филантропско усещане. Агресивни родители, възпитаващи агресивни деца и съкровената идея, че всичко е възможно и на всеки всичко е позволено.

Ако ти пишат двойка, прибери се у дома, кажи на татко си или майка си, че учителят не е прав, че не те е оценил правило, че те е засегнал и тогава ще му бъде потърсена сметка. Словесно или физически – зависи от стила на родителя. Възможна е и комбинация от двете. Учителят е равен на ученика. Липсата на симетрия в отношенията абсолютно обезсмисля съществуването на преподавателя. В българското училище децата се самообразоват да са нахални, да се бият, да обиждат, да споделят клипчета, наркотичен и сексуален опит и да властват над институцията, а ако някой реши да го оспори, ще си има работа с разлютения татко, който ще слезе кръвожадно от колата си и със стъпка, ала 90-те ще сложи учителя и образованието там, където му е мястото.

Боят е възпитателен, но е позволен само от ученик или родител над учител.

Аз се опитвам да проумея къде изчезнаха онези хора, възпитаните, фините мечтатели, на които се крепеше надеждата за просперитет. Всички ли емигрираха? Всички ли изоставиха останките от държавата. Чакахме да си отидат червените поколения, за да започнем на чисто, а сега изглежда, че трябва да се изчисти всичко налично и ако все пак остане нещо и има върху какво да стъпи и да покълне, то не всичко е загубено.

Да си учител, да си лекар, художник, музикант е тъжно и презрително, а на таланта, както добре знаем, е нужно да се подаде ръка, посредствеността сама си пробива път.

Ръка за помощ няма или още по-красноречиво би отвърнала държавата, цитирайки думите на Остап Бендер, а именно „спасението на давещите се е дело на самите давещи се“. С една дума родни даскали, лекари, художници, музиканти, артисти или общо казано авантюристи… оправяйте се, кой както може. Ако щете карайте такси, ако щете продавайте книги на площад „Славейков“, ако щете крадете или просете, но не очаквайте помощ.

Магистралите на образованието не се строят с евро пари, така че и илюзии не хранете. На Вас няма кой да помогне, но винаги има кой да ви набие. Парадоксално или не, ударът идва именно от страната, на която Вие се опитвате да дадете.

След всичките образователни реформи, резултатът е налице. Институцията е на прага на пропастта и е готова сама да скочи в нея, защото всичко, което й е останало, е едно минало достойнство. И в не много далечно бъдеще, когато естественият подбор, емиграционният процес и държавното безхаберие ударят последния ученически звънец и образователните институции затихнат като северозападно българско село, тогава бъдете спокойни – мисията е успешна и напълно завършена. Със сградите правете каквото искате… например Молове!

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg