Санкт Петербург – имперска красота, любов и еноти (част 2)

0

Санкт ПетербургСанкт Петербург – бели нощи, в които сънуваш музика (част 1)

 

Нощта ми се струва като миг и отново сме на  път към един от символите на града – Царское село. Малкото микробусче бавно излиза от пределите на Санкт Петербург и ми прави впечатление чистотата и красиво поддържаното пространство между не много високите блокове, потънали в пищна зеленина.

Няма и час и вече пред нас се открива Екатерининския дворец, част от огромната някога лятна резиденция на рода Романов. Името Царское обаче не иде като подразбиране, че някога там са живели царските руски особи. Подарено е от Петър Велики на бъдещата си съпруга Екатерина I, а местността някога е била шведско владение, носещо името Сарская.

Екатерининския дворец

Първоначално известно като Сарское село, по-късно става Царское село, Детское село дори за кратко, а в момента официално се зове Пушкин град, в чест на големия руски поет, живял някога там.

Ясното синьо небе като да се слива с

двореца на Екатерина, боядисан в небесни краски и богати златни орнаменти, рефлектиращи под слънчевите лъчи.

Опашката, чакаща да се наслади на чудесата вътре е колосална и решаваме първо да обходим, докъдето ни стигнат силите красивите, поддържани с много любов зелени паркове из които могат да се видят повече от сто интересни архитектурни творения.

Пищни павилиони за отдих и усамотение, изящни мостове, скулптури като от приказките, някогашната Турска баня, наскоро минала пълна реставрация и какво ли не още сред безкрайната зеленина и кристална езерна вода.

Часове продължава разходката ни из прекрасната природа, излязла като от руска народна приказка и идва време да посетим вътрешността на най-известния в комплекса дворец. Екскурзоводи на английски има на всеки половин час, на руски на още по-често, което е включено в цената на билета за посещение.

Бавно пристъпваме из царските зали толкова пищно украсени, че не мога да си представя как по-голямата част от всичко е реконструкция след жестокото разрушение и плячкосване от нацистите по време на Втората световна война. Десетки години са били необходими реставратори, историци и инженери да върнат в първоначален вид някогашния царски разкош.

Безценни са автентичните колекции, спасени по време на войната и все още появяващи се от различни частни колекции от цял свят. А и

още не е умряла надеждата, че някога човечеството отново ще се радва на истинската Кехлибарена стая, неслучайно наричана Осмото чудо на света.

Подарена на Петър I в знак добри отношения между Прусия и Русия, тоновете кехлибар, орнаменти, скъпоценни камъни дълги години са лежали из мазетата на Ермитажа.

Оказва се, че в цяла Русия, а и в Европа по това време няма нито един майстор, знаещ как да я монтира в новата ѝ обител. За щастие, появява се гениалният архитект и инженер Rastreli, който е от италиански произход. Той разгадава пъзела на едно от чудесата на Земята и първоначално Кехлибарената стая краси зимния дворец, преди да бъде преместена в лятната царска резиденция.

От незапомнени времена на кехлибара са преписвани какви ли не магични свойства, лечебни сили, открит дори в гробницата на Тутанкамон, но най-хубавият и качествен и до сега си остава този от Балтийско море. Събрал топлината на слънцето, кристалното синьо на водата, то само можем да си представим магията, която е излъчвала някогашната стая.

Кехлибарената стая

Не по-малка магия обаче носи реставрираната Кехлибарена стая. С настъпване на нацистката заплаха става ясно, че градът може би няма да удържи жестоката инвазия и по-ценните експонати биват изпращани далече из необятна Русия. На много места те чакат своя щастлив час отново да видят бял свят.

Не такава съдба обаче има Кехлибарената стая. От страх, че при демонтаж безценната реликва може да бъде унищожена, стаята е замаскирана.

Но нацистите много добре са знаели къде точно се намира в двореца и час не са губили да я намерят. Стаята е била буквално разфасована на части и изнесена от Русия. Новият ѝ дом става замъкът Konigsberg. Но и тяхната радост от плячкосаното не трае дълго, защото идва време да се простят с много от заграбеното. И тук следите на мистериозната Кехлибарена стая се губят завинаги…

Хипотезите са от странни, по-странни. Може би изгубена завинаги от лицето на земята с опожаряване на последната ѝ позната нам локация. Може би прилежно скрита от нацистите, а може би и до момента чакаща своя звезден час из малко познатите руски далечни земи. Търсенето ѝ и до сега не спира и да се надяваме, че отново ще стане достояние на цялото човечество.

Десетки години работено върху пълната ѝ възстановка по снимки, изучаване на техниките, с които някога е била изработена, то през 2003 г. нейното копие е най-сетне отворено за света, в чест на 300-та годишнина от основаването на Санкт Петербург.

сградата на Маринския театър

Денят ни е минал в царските покои и ни предстои да се насладим на представление в известния Марински театър. Билети сме си купили месеци по-рано, а за издаването им дори ни е била поискана и визата, с която сме влезли в Русия. Накипрени празнично пристъпваме врати на някогашната най-голяма сцена в света, побираща близо две хиляди човека, дошли да попият наслада за душата. Кръстен в чест на Мария Александрова, съпруга на на Александър I и построен по проект на великия майстор Rinaldi, театърът е място, където не една световна звезда е изгряла.

Облечени сме тържествено, в тон настроението, кипящо около нас и се подсилваме преди спектакъла с вкусни традиционни руски сандвичи с хайвер и, разбира се, придружени с  чаша пенливо вино. Интериорът е зашеметяващ и с любопитство оглеждаме огромното и толкова изящно помещение, посещавано от кого ли не в миналото, а и днес. Чувстваме се по царски седнали на първия ред в малка ложа на втория етаж и магията на „Севилския бръснар“ ни завладява.

Няколко часа са минали неусетно, а вечерта още я няма навън.

В царството на белите нощи сме и не можем да пропуснем нощна разходка по реката и незабравимото вдигане на мостовете по Нева. 342 на брой са мостовете в т.нар. Венеция на Севера.

Някои от тях, наподобяващи венецианските, други тези в Амстердам и 22 от тях с механизми за вдигане и минаване по реката на големите кораби, идващи от къде ли не и натоварени с какво ли не. Само по себе си впечатляващо като дело на човешката инженерна мисъл и прецизна изработка, но по-скоро мостовете остават у всеки, който ги е зърнал чувството на романтика и любов в приказния град.

Около 20 човека сме на малко корабче и започва магичната ни разходка край приказно осветени сгради, ниски мостчета, под които имам чувството, че покрива на малкото плавателно средство в което кротко сме седнали ще бъде отнесен. Наслаждаваме се и на големите величествени мостове, които бавно се отварят пред занемелите ни очи. Радвам се, че сме по реката, а не на някой от бреговете ѝ, защото часове ще минат докато отново станат годни за преминаване на окъснелия пътник.

И в далечината –

легендарният кораб „Аврора“. Участвал в три войни, простил се с оръдията си, които отишли за претопяване по време на Втората световна война, потапян и ознаменувал началото на Великата октомврийска революция.

Правим снимки на всичко покрай нас, чувстваме се щастливи и влюбени и е време за среднощно кафе в денонощно отворената за посещения по време на белите нощи Котешка република.

А любовта на жителите на прекрасния Санкт Петербург към котките датира още от времето на Петър Велики или по скоро времето на дъщеря му, която със специален декрет назначава около 50 най-добри представители на котешкия род, родом от Казан да заемат отговорната позиция – пазители на Ермитажа.

Пристигнали със специален впряг и човек, който да се грижи за тях, опашатите бързо превземат покоите на зимната царска резиденция и се установяват там и до ден-днешен. В момента в Ермитажа би било късмет да зърнете някоя от тях, но те са там в подземията, наброяващи около 70. Спонсорирани от водещи компании за котешки храни, седмична докторска визитация и дори пресаташе, споделящо болките, радостите и ежедневието на четирикраките обитатели.

Но като всеки на служба, идва и времето на заслужена почивка за котките от Ермитажа и ако не бъдат осиновени от многото желаещи жители на града, то пенсионираните музейни служители намират временен или по-дълъг пристан в т.нар.

Котешка република, помещаваща се в старинен блок, близо до самия Ермитаж.

След като сме платили малка такса и ни е издадена виза за посещение на Котешката република, то идва време с очите си да зърнем нейните обитатели, прилежно описани в домовата книга. Около 40 мъркащи създания кротко са заспали из немалката си обител, а по-любопитните идват за игра и запознанство. Неусетно е минал час в приятната им компания, визата ни изтича и след хубаво кафе и парче торта е време да продължим към Перлата или още както го наричат Руския Версай.

Действително, строен по впечатления от първоизточника във Франция, то руският за мен е още по-пищен и кралски, за който никакви средства и човешка ръка не са жалени.

Дворецът Петерхоф е серия от дворци, градини, изящни фонтани, започнат от самият Петър Велики и с течение на годините разраствал се.

Това е бил някога летният дворец на мъдрия владетел, избрал го като стратегическо място на южния бряг на Финския залив. От това място Петър Велики е започвал и завършвал пътуванията си до Европа.

част от каскадите на дворец Петерхоф

Първото, което виждаме, след като сме акостирали с бързото корабче от Санкт Петербург, е Голямата Каскада – уникални фонтани. Такава красота не съм зървала и във Версай!Щастливи сме, че е лято, а водата игриво танцува около нас и създава неземна феерия от пръски и ромон.

И ако това ме е оставило без дъх, то вътре, в големия дворец златото и пищността е навсякъде. Човек има усещането като да не е палат за хора, макар и със синя кръв, а място, където изкуствата и благородните метали са си дали среща.

Не знам, какво би било усещането, ако се налага да живееш непрекъснато там, но и самият Петър Велики е имал чувството сигурно, че Големият дворец е толкова красив, че не е място за простосмъртни, дори и от кралско потекло.

Неговата любима сграда, която е всъщност и първата съградена в красивия комплекс е Монплезир, в близост до водата.

И тук ще ви трябва ден бавно да обходите безкрайните градини, постройки, фонтани с причудливи форми, които също са били жестоко разграбени и опустошени от нацистите, но възкръснали от пепелта на войната и наредили се в голямото културно световно наследство.

Монплезир

Не ми се тръгва от красивия град, а времето ни за посещение в Санкт Петербург е към своя край. Но преди да отпътуваме от втория по големина руски град, прекарваме вълшебен половин час в царството на енотите. Миещите мечета, както още ги наричат или ракуните са добре познати в английско говорящия свят. Да зърна, пипна, погаля тези същества е моя отколешна мечта и не вярваме на късмета си, че сме в тяхното царство, без да имаме предварително запазена среща.

Живеещи най-вече из Америка, с различни техни братовчеди по цял свят, малките бандити са не само изключително симпатични, но и със завидната интелигентност на шестгодишно дете. Оцеляващи при всякакви условия и известни с невероятната си чистофайност, енотите мият всичко, което се канят да сложат в малките си устички. А там има толкова остри зъбки, че не би им било проблем да убият кон с една захапка или да прегризат бетонна  стена.

Привързващи се към човека до степен, че веднъж отгледани не от майка си, то много трудно и почти невъзможно е да се върнат в дивата природа, за която са изгубили вродените си инстинкти. И тъкмо в Санкт Петербург ни предстои да посетим център на спасени еноти.

Биваме предупредени да си оставим всички вещи на съхранение. И който не вярва какви сръчни ръчички имат малките разбойници, то по стените гордо са окачени техни трофеи. Доста хора преди нас са се простили я с телефона си, я с портмоне, часовник и изобщо всичко което се сетите и представляващо интерес за тях.

Любими на Хитлер някога и без да мисли за вредите, които ще причинят на околната природа около сто на брой  се озовават в Германия след презокеанско пътешествие. Та, доста хора с вили в горите вече са пропищели от неспирните им набези и нечувани пакости. С истинско вълнение пристъпваме неголямата им резиденция в центъра на града и биваме наобиколени от 8 доста дебелички еноти, търсещи внимание и евентуална жертва на грабеж.

Освен телефона ми в ръка, който не изпускам, нищо друго нямам със себе си. Но те са длъжни да проверят, както казва жената, която се грижи за тях. Биваме обискирани по джобовете от малките им ръчички и почти сърдити, че няма да имат трофеи от нас, ни зарязват и се втурват в техни си игри и закачки.

Времето ни за посещение в Санкт Петербург е приключило и пътувайки към летището си обещавам, че това няма да е последната ми среща с града-магия.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg