Крушата не пада по-далече от дървото

0

Знаете ли, много от Вас скърбят за бабите и дядовците  си. Нормално е. С цялото прискърбие и южняшкия манталитет. Тук, в България, да точно тук в България, внуците скърбят по-дълбоко за баба или дядо, отколкото за собствените им майки и бащи!!! Защо ли? Ще Ви кажа! Пък Ваша си работа дали ще го приемете или разберете.

Липсваш ми тати!

Да! С големи букви дори ще го напиша! ЛИПСВАШ МИ, ТАТИ!!!

Дядовците не доживяха да ги имам… Но ми липсват, защото празнината, която оставиха поради липсата си, е по-голяма от тази, да си ги имал някога…

Защото едно е да си бил до тях, да си бил за тях онова бъдеще, което никога нямаше да видят с очите си, да си бил за тях онова бъдеще, с което те биха се гордели на последния си одър. Аз лично нямах щастието да го усетя. Усетих единствено липсата им. Не защото бяха пожелали така, а защото животът бе пожелал така. Защото животът бе пожелал да израсна без баби и дядовци до мен.

Да живеят родителите!!!

Не бих го казала, когато бях тийнейджърка, защото бях тийнейджърка. Но отдавна съм израснала тази неопределена възраст. Отдавна съм себеосъзнала се личност. Отдавна съм себеосъзнал се човек. И какво от това?… Доказах се. Е, и?

Мама и тате.

Не се заблуждавайте, никога, ама никога. Мама и тати са тези, които са най-важни в живота Ви, когато отсъстват от живота Ви. Когато присъстват в живота Ви. Мама и тати. И всичко след създаването Ви, всичко след това. Дори след като създадете семейство. Не защото за Вас не са по-важни децата Ви, а защото определящо за Вашето семейно щастие е Вашата история с родителите Ви. Битовизмът на темата обаче търсете в южняшкия манталитет. Защото темата е за съвсем други неща.

Липсваш ми, тати!

Благодаря ти за голямата разлика в годините! Благодаря ти, за това, което ме накара да науча, докато бе жив! Благодаря ти дори за срама, който като дете изпитвах, защото бях различна, защото ти беше различен, защото различното бе обект на подигравки от хора, някога „виж ме кой съм”, сега са „никой и нищо“. Благодаря ти за всичко! За всичко добро, за всичко лошо, което някога съм приемала за неправилно и дори съм се срамувала от това. Защото навремето по-важно за тийнейджърската ми възраст е било важно това, какво мислят другите тийнейджъри за мен, отколкото е бил по-важен за мен твоят личен опит! Защото бях тийнейджърка. Един наивен и податлив на обработка човек. Един наивен прохождащ и проглеждащ човек, който повече вярваше на света „навън”, на света „извън семейството”.

Благодаря ти! За твоето постоянство! За това да не се поддам на света отвън! Да бъдеш човек и да даваш пример на децата си! Дори когато беше на дъното, ти никога не изгуби душата си! Никога! Никога не предаде България! Ти ни „закърми” с това! Мен и моят брат. Ти нямаше избор. Защото беше минал през същото. Дори през много по-лошо. Дори през подигравките на връстниците си, защото навремето си бил болен от детски паралич, какво от това, че си бил роден в седмия месец посред зима край бреговете на ледената река край Вършец, какво от това, че си доказал волята си за живот през всичките трудни за теб години!? Не, не си бил единствен, но поне за теб мога да напиша, че си гордост за държавата България, че си гордост за твоя баща, твоя дядо, и всички твои наследници!

Благодаря ти, тати! Ти си този, който развълнувано ми четеше стиховете на Вапцаров. Който цитираше Христо Ботев. Ей така, защото му е дошло „отвътре” по някакъв повод.  Ти си този, който ми разказваше непознатата история на миналото и на рода ми. Ти си този, който свиреше на китара на терасата на старата ни къща на село, достойна за исторически музей, ти си този, който ни показа красотата на звездното небе и ни разказваше как на село по цели нощи си гледал звездите със свой приятел, яхнали заедно бала сено.

Ти си този, който с примера си ни показваше през годините какво означава смисълът на думата „ЧОВЕК”. Въпреки настоящето. Въпреки беднотията по онова време. Въпреки американския модел, който тъкмо навлизаше. Благодаря ти, че дърпаше шалтера и не ми даваше да гледам „Пътеводна светлина’, ‘95г. Благодаря ти, че не ме пускаше да ходя по среднощни дискотеки, въпреки възрастта ми и въпреки някогашните навлизащи съвременни разбирания за „свобода”!

Дълги години не осъзнавах доброто, което си направил за мен! Сега, когато те няма, осъзнавам всичко. И се гордея с медалите за храброст на своя прадядо от Сръбско-българската война, които ми показа малко, преди да те изгубя от живота си! И ще предам на децата си всичко наследено! Защото разбирам и осъзнавам. Щом ти успя, трябва да успея и аз. Крушата не пада по-далече от дървото! Обичам те, тати!!!

Показана е 1 от 1 страници


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg