Здравка Евтимова: Българите сме отрицание на слабостта, ние сме победа на квадрат

0

Разказ на писателката Здравка Евтимова ще изучават учениците от 8 клас в САЩ. „Кръв от къртица“ е публикуван в учебник, редом до произведения на исполини на перото като Едгар Алън По, Айзък Азимов и Рей Бредбъри. Перничанката, която тази година ще отбележи своя 60-и юбилей има в творчеството си няколко сборника разкази и романи, част от които преведени на над 30 езика по целия свят. Ако превърнем най-големия си провал в научен урок, значи сме победители. Неуспехът е само контролно, на което сме изкарали двойка. Пред нас всеки нов ден е шанс да направим нещо хубаво“, споделя изключително скромната, земна и ненатрапчива Здравка Евтимова. Как възприема голямото признание отвъд Атлантика, кои са тежките моменти в живота ѝ и има ли ги вярата и надеждата у нас, човеците?

Г-жо Евтимова, кога разбрахте, че Ваш разказ е публикуван в учебник за 8 клас в САЩ?

– От САЩ ми се обадиха към 5 януари, изпратиха ми информацията на мейл два-три дни по-късно. Отговорната редакторка на изданието ме попита дали не проявявам интерес да видя кои са другите автори и какво въобще представлява този учебник. Аз пък ѝ отвърнах, че би ми било интересно, но в рамките на следващите две седмици нямах никакво време да прочета и да реагирам. Едва снощи видях мейла, (22.01 – бел.ред.)

Какво е чувството, когато видяхте името си сред тези на Айзък Азимов, Рей Бредбъри и Едгар Алън По?

– Аз отначало не можех да повярвам, особено след този прекрасен разказ на Рей Бредбъри „И ще има тихи дъждове“, което е едно от любимите ми негови произведения. След това се зарадвах и дори не успях чак толкова да се зарадвам, защото имах много работа. Аз този разказ („Кръв от къртица“ – бел.ред.) съм го написала преди години, така че за други разкази мисля, но ми беше много щастливо.

С кого първо споделихте тази радост, че Ваш разказ ще изучават американски ученици?

– Имам две колеги – едната е по човешки ресурси, а другата е философ. Те ми казаха, че това е много хубаво и изпихме по едно кафе за здраве.

А на децата си кога съобщихте?

– Аз не съм им съобщила още (23.01 – бел.ред.), защото синовете ми са в Германия и не се занимават с литература. Единият е програмист, другият е психиатър, дъщеря ми е финансист, а мъжът ми е машинен инженер. В семейството с литература се занимавам само аз. Ще им кажа, разбира се, но първо да мога да ги събера да пием по кафе заедно.

Все пак това е едно голямо признание – Вашето име до такива от световната литература, от които сте черпили вдъхновение…

– Вдъхновение е малко, аз от този разказ на Бредбъри знам участъци почти наизуст на английски, така че той е един от най-поетичните прозаици, които съм чела и наистина е радостно. Моят издател днес ми писа и ми казва: – Ти знаеш ли кой е Лавкрафт? – Да, чела съм неща, отвърнах. – Това, че излизаш на една страница с него, е много.  А това да го каже Марк Естнер, той е професор по философия и е един доста студен човек, никога не хвали… Аз го питам: – Марк, да не си болен, а той казва – Не, не съм! Дано потръгне.

Някой каза ли ви как е избран точно този Ваш разказ?

– Този разказ първо излезе в едно литературно издание в университета в САЩ, заедно с още два разказа. Минаха две години и ми се обадиха от САЩ дали ще дам съгласието си да бъде публикуван в „New Sudden Fiction“ (Нова внезапна проза) – за нови разкази, публикувани в САЩ под 2000 думи, а „Кръв от къртица“ е 1212 думи. О, разбира се, това е радостно, отвърнах. Беше публикувано и ми изпратиха две бройки от тази антология, но по-важното е, че след това ме поканиха в ATTN Press в САЩ, специализирано за къси разкази – издателството е Нортън, а един от консултантите му е същият този Марк Естнер, който е редактор и издаде на английски един мой сборник. Този човек е много „страшен“, измисля си каквито иска заглавия. Романът ми „Четвъртък“ го кръсти „Симфония Булгарика“, но явно има лека ръка, защото след това от Китай го взеха, от Италия също – този превод на английски той го издаде. След това един друг роман – In The Town Of Joy And Peace, а аз съвсем другояче го бях кръстила, а той, тъй като се говори за Радомир, търсил какво означава и го кръстил „Град на радостта и мира“. Публикацията в едно литературно издание може да привлече вниманието, така че след New Sudden Fiction са избрали „Кръв от къртица“ именно в тази антология, тя е доста голяма в този учебник.

В хармония ли живеят преводачът и писателят във Вас?

– Аз съм човек, а преводачът е глас, а тръгне ли да привлича много внимание към себе си, значи не си върши добре работата.

Предпочитам и в писането да прави впечатление, а аз да си стоя с приятелите, с хората, които си ме знаят в Перник от нашия блок, с поетите, с които си броим парите преди заплата, за да знаем какво да си купим и с тези мои прекрасни приятели, които пишат и хубави разкази, и хубави стихове. И

ако съм един свободен човек, какъвто в никакъв случай не съм, за техните рождени дни бих превела техни разкази и техни стихове и бих оставила сърцето си в тях. Защото възхищението, което са ми подарили понякога няма граници и ме прави щастлива в много тежки моменти.

Имала съм щастието да превеждам много трудни неща. Имала съм щастието и предизвикателството да имам изисквания за много строга дисциплина. Тази дисциплина е част от мен и ми помага, защото преводът и една работа, която изисква отдаване. И аз в тази светлина, това лошо клише, Валери Петров, който казва – винаги може и по-добре. Това ме води, когато правя превод, особено на разказ, на роман, си казвам – винаги може по-добре и се връщам , което удължава процеса. Естествено е много скъпо човек да го превежда, а

аз колкото съм доверчива в живота – може и котка да ме излъже, в превода не се доверявам.

Това е много лошо и бавно върви преводът, много бавно. Писането ти носи на моменти много голямо щастие, а преводът – той е съвсем друго щастие. Пак има щастие, но то е диаметрално противоположно на щастието на пишещия. Така че ти знаеш, ако превеждаш на приятел – аз ще съм щастлива за тоя приятел първо, че той го е написал и второ, че аз съм се превила на 25, за да запазя това, което той е вложил. А при мен – аз знам какво искам да кажа, но като го превеждам съвсем друго ми идва и много често ми се случва да зарязвам това, което съм почнала. Но аз имам право, защото съм автор, а така не може с приятел или човек, на когото превеждам. Така че

писателят и преводачът се обичат и се мразят, и живеят.

Здравка Евтимова

Кое е най-странното нещо, което ви е впечатлявало и провокирало да напишете разказ?

– Много често виждам човек или дете на улицата и като се прибера, ако не съм уморена след работа, тогава без да искам, то си идва и дай боже да идва често и да идва на пишещите хора така. Ей това е щастливият момент – ти да си кажеш сега да седна да го напиша. Кажеш ли така, просто го остави, защото

разказът е като едно малко детенце – той тръгва и ти като го държиш ей така, за ризката да не падне, усещаш как то трепери в ръцете ти. Но като тръгне да ходи, ако го държиш, ти му пречиш.

Като видя един тъжен човек, искам този разказ да е щастлив, за да му се случи нещо добро.

Кое ви прави щастлива, кое ви окрилява?

– Като виждам здрави хора, хора, които в нашия нелек живот, където има доста недостиг – на пари, на доброта, на разбиране, когато човек не се страхува от този недостиг, когато този недостиг го превръща в един път да подобри състоянието си, било то психологически да се отърве от някого, който го е тормозил поне в ума си – такива моменти, разговори с такива хора, или пък като видя човек с едно ведро лице – това ми е добре.

Първият Ви награден разказ е „Колата“, с награда „Чудомир“ през 1982 г. за хумористичен разказ на вестник „Стършел“, а последната Ви книга – „Зелените очи на вятъра“ е от края на 2018 г. Каква промяна усещате в себе си през тези 37 години?

-Вероятно е била много постепенна промяна, засега не я чувствам, с изключение на това, че децата ми са големи и имам внуци, които с голяма радост гледам. Да,

животът не е никак лек, но аз смятам, че той е един повод да го преборим.

Това, че имаме възможност да изпращаме спокойно и свободно разказите си навсякъде по света и от нас зависи, буквално от нас какво ще направим. Не може да обвиним никого, че ето, ние сме спрени, имаме цензура, не ми дават да публикувам там, и търсим някой виновен. Точно това ми харесва, че

за нашето щастие или нещастие сме виновни ние.

Разбира се, всеки може да търси оправдание. Много е трудно, аз го правя много често – сега ако някой ми помогне, ако някой ми подаде ръка – няма! Сам трябва да си подадеш ръка и ако можеш, казваш добра дума за някого, защото пари не можеш да извадиш да му дадеш на този човек – самият ти си в затруднение. Но когато прочетеш хубав разказ, добро стихотворение, напиши във фейсбук за него, разкажи на приятелите си. Това намирам, че сме свободни да опитваме късмета си, да опитваме силите си в една силна конкуренция, но сме свободни да го правим. Никой не ни пречи, а сме свободни да имаме очи и за това, което постигат около нас хората. Аз като видя нещо, от което ми настръхва косата, слава Богу, още ми се е запазило това качество да ми настръхва косата, щом прочета нещо красиво и си казвам – с това подмладяваш 10 години като си го прочел и ми се случва такива неща да чета.

Откъде е интересът Ви към четенето, литературата, а след това и към писането?

– Баща ми беше електротехник, светъл път на душата му, а неговата майка, моята баба Лазарина знаеше да чете късите думи, с мъка. Бяха ни купили една книжка, а тя прочита малките букви, вижда картинката и ни разказва какво пише в тази книжка. Когато се научих аз да чета, ѝ казвам – Бабо, ти ни лъжеш, бе, то не пише така! Пък тя казва, -Ама тоя не знае, бе, той не ме е питал. А баща ми, като всички перничани, той пиеше много, ама като казвам много, наистина много, много носеше, той един едър беше – Васил, малкият ми син е на неговото име. И той като чуе или види човек и когато си беше сръбнал, ми викаше: – Тоя знаеш ли го! А аз – Не. Ами сега тоя там живее, оня там живее, викам му – ти познаваш ли го? Не, не го познавам, ами как знаеш къде живее? А той – Ами това е важното – като видиш човека, да знаеш къде живее. То не е важно той къде живее, а важно ти да знаеш къде. Смятам, че тая черта е била в това семейство, без да е блестяло с културни постижения. От страна на майка ми е имало учени хора – лекари, юристи, но пък тя е счетоводител и, слава Богу , че я има, от нея научих от 10 стотинки да правя 10 лева или 100 лева, което е черта на перничани, не само моя. Аз съм слаба ракия, в сравнение с хората, които умеят да го правят това.

Именно с разказа „Васил“ Вие печелите награда на Би Би Си за кратък разказ…

– Да, това е така. Съжалявам, че го нарекох този тъжен разказ на малкия ми син и сега искам да му дам друго заглавие, защото пак казвам, като напиша добър разказ, на човек му върви, а този разказ е тъжен. В тази книга, която излезе в САЩ не се казва „Васил“, другояче се казва и главният герой не е Васил, а само Вас.

Големият Ви син е бил тежко болен преди години, как приехте новината?

– Това се случи, когато бях да работя в Брюксел. Малкият ми син си беше тук и ми каза – Мамо, открили са му тумор в мозъка. Аз като чух това ми беше толкова трудно и толкова мъчно и, слава Богу, той беше доброкачествен. Операцията продължи 18 часа. Мъжа ми и аз тичахме… на никой не пожелавам това. Тогава се кръстих. Отец Димитър в църквата „Св. Димитър“ в Брюксел ме кръсти в християнската вяра. Дотогава бях абсолютен неверник. Това се случи през 2006 г. Тогава написах тоя разказ „Кръв от къртица“. Тъжно завърши този разказ, аз също не знам защо, но натам ме подкара да го направя.

Мотивът за бялата лястовица, за надеждата, която умира последна…

– Да, точно това, което в живота се опитвам да правя, дори в най-трудните моменти, когато се чувствам унизена, слаба, аз мисля за тази надежда. От нас зависи да я държим жива и не само да е надежда една такава далечна. Тази надежда да я превръщаме в една пътека от практически стъпки – ако днес сме болни, утре да е по-ниска температурата ни и лека-полека да се излекуваме и да не натоварваме хората с нашите проблеми и ако имаме нещо, което ни измъчва. Да кажем спокойно какво е и ако човекът може да помогне, да помогне, ако не – да не му пилиш на главата, защото и неговата глава кой знае какво е събрала…

Не великият човек ти помага, а човекът, който е до тебе и той става велик с това, че ти е помогнал –

с това, че е имал 20 лева ти дава 10 и казва ето ти ги, върни ги, когато можеш.

Вие ли насочихте синовете си да учат в Германия?

– Дъщеря ми е обаче в Перник, което е най-доброто и не я давам на никакви медици и програмисти…

А тя имала ли е желание?

– Братята я викаха, защото големият работеше в старчески дом. Момче на 18-20 години да обслужва болни от Алцхаймер на 90 и 80 не е лесно, но той се справи. Другият отначало беше строител, но след това започна в университета, но той е добър в математиката, програмирането. Те са се метнали на моя съпруг, те са математици всички. И те ѝ казаха – добре, ти няма да работиш като нас, ние ще ти платим, ти само да учиш. Ама тя се влюби в едно момче – моят зет, да е жив и здрав, Светлин, един много стабилен перничанин – висок, силен. И тогава дъщеря ми каза – Не искам никаква Германия, аз искам Светлин. И сега имам две прекрасни внучки. На всеки пожелавам такава радост и нека децата да са желани и много обичани.

Вярно ли е, че сте искала да имате още деца?

– Истина е, да, защото исках да имам момиченце. Той и мъжът ми искаше, а като се роди дъщеря ни, той плака. Викам му – Какво става, та то е здраво, хубаво дете? Виж го, вика, какво е хубаво, а то беше едно такова залче.

Децата, децата и децата – те да са живи и здрави, да даваме всичко на тях.

Най-прекрасното нещо, най-прекрасният товар на жената е детето, тя вдига детето си с най-голямо удоволствие. Виждал съм ей такива жени (слаби – бел.ред.), но защо пък не е измъчено лицето на тая жена? Това лице е готово да се пребори и да даде на това дете всичко. Знам, че е скъпо, но в крайна сметка като порасне, то не си спомня как е имало панталонки за 300 лева, то си спомня как се е въргаляло с панталонките с други деца в калта или се е катерило по дърветата, или е ходило някъде да плува. Да го има това дете, пък ти да видиш как това дете те кара да бързаш от работа, да му свариш супа да хапне, да му направиш чай, да му сложиш капки в носа и да се радваш, когато спре тази хрема и спре да кашля.

Вие какво дете бяхте?

– Добре че се роди брат ми, за да стана един работещ и много трудолюбив човек. Иначе така баща ми беше склонен да ме глези, но като дойде брат ми, започнаха него да глезят и аз започнах да работя. При нас никога не е било – ти сега работи, защото си гладен. Ще окопаеш около дръвчетата, ще боядисаш еди какво си, сега ще изчистиш кокошарника. Аз съм го правила – мога да присаждам дървета. Много ми се искам да имам Здравка в семейството, защото Здравка може да присажда дървета и се хващат с лекота.

– Така ли беше и във Вашия случай, хващаха ли се дърветата?

– За голямо мое неверие, просто не очаквах – слагам го и то тръгва. Ето сега даже една моя колежка ми подари една къпина. Беше средата на декември, аз отрязах четири парчета и ги набучих. Мъжът ми казва – Какво правиш сега? Две от тия четири тръгнаха с листенца!

Благодарна ли сте на семейството Ви, че Ви е научило на труд и дори баща Ви е казвал, че когато имаш нужда от помощ, да погледнеш ръцете си – с тях можеш само ще си помогнеш?

– Баща ми казваше – и каквото сабя покаже, и честта майко, юнашка. Той беше човек, който въпреки че много пиеше, не даваше някой да го обижда и беше много буен човек. Той казва, че не е важно ти как си, важно е какво ще направиш. Направи го така, че ако направиш една бара например, да я кръстят Здравкина бара – значи да е хубаво. То да говори вместо теб, ти да не говориш.

Майка Ви пък Ви е научила на дълбочина и постоянство, да учите…

– Тя по-скоро на умение да работиш с пари и да не харча пари. Моят мъж, ако има 20 лева, след 10 минути ще има 20 стотинки, докато аз ако имам 20 лева, след два дена ще имам 200 лева.

Значи вие сте ковчежникът вкъщи?

– Да е жив и здрав, ако беше друг, нямаше да можем да живеем, но той казва – Я ги дръж ти тук, щото аз… Той е инженер, работеше от четири месеца и си идва и казва – Сега ти много ще се сърдиш, викам му – Какво?, а той – Я погледни! Купил един бус, четири месеца работи, аз работя, децата ей такива усти отворили, а той купил бус! И като удариш по него, то ръжда капе. Тоя бус кара 200 метра и спря, и тогава беше един-единствен път, в който исках да го изоставя този човек. Казах му, ако купиш още един бус, си тръгвам. Тоя бус го продадохме за 420 лева, а той го купил за 1 500. Не, не ме слуша, и добре, че не ме слуша.

Има ли път към доброто и къде е той?

– Според мен,

пътят в доброто е ние хората да не се съсредоточаваме в лошото, защото всеки човек е лош , като се разбеснее и като му е тъжно, като е унижен, какъв очакваш да бъде този човек?

За мен е да изчакаме 10 минути този да се успокои, да изчакаме на този човек да му мине, защото не искам да си спомням за този човек с лошо. Ако някой ме е обидил, много често ми се случва, много… да не помня обидата, а преди нея какво е било и че ще дойде момент, в който ще му е добре на него. Тая гадна пропаст, в която е пропаднал има и дъно, накрая ще го извадим или сам ще намери да се изкачи. Защо да си мислим за тоя човек като пропаст, а като в една обедна почивка да пием кафе, или да ми даде една рецепта за манджа или да ми каже откъде мога да си купя хубаво на хубава цена.

Има ли надежда за България?

– Самата дума България е надежда на квадрат. През какво не сме минали, кой ли не се е опитал да ни отсече главите, а нашите глави са на раменете ни, но той е изчезнал. Продължават да се раждат хубави деца. Къде бях чела, че тук има много леко завишен радиоактивен фон, така че дори да не искаме, раждаме умни деца. Хич да не искаме и ние самите да сме глупави, нашите деца са умни. Нека бъдат обичани, чакани и желани и посрещани с открита кръв, а с едно желание да го направиш това дете, утре това дете като го срещнеш с гордост да кажеш – това е синът ми. Той може да е много див, ама като го гледаш, едно хубаво високо момче – ето това е синът ми, дай Боже всекиму това да го каже.

В какво вярвате Вие и искате да вярват българите?

– Много ми се иска да вярвам, че онова, което искат сами могат да направят въпреки всичко, защото българите са отрицание на слабостта. Много е лесно да се говори така, но аз познавам много българи, които са излезли от много трудни ситуации. Мисля, че именно трудните ситуации ни правят корави. Защото както българинът се опитва да суче, да върти, да се прави на мазен, усеща, че това раболепие го убива, а той иска да живее. И е по-силен от раболепието, и от мазнината, която го убива. Вярвам, че българинът е победа на квадрат.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg