„Заличено момче“ – роман за пътя към истинската самоличност

0

На родния пазар излезе една интелигентна, значима и разтърсващо искрена книга – „Заличено момче“ от Гарард Конли. Романът вече има екранна адаптация с Никол Кидман, Ръсел Кроу и Лукас Хеджис в главните роли.

Заличено момче“ проследява пътуването на млад мъж към истинската му самоличност, търпеливото и великодушно преодоляване на травмата и срама, подклаждани от неговото фанатично и тесногръдо обкръжение. Под натиска на своите родители – баптистки проповедник и домакиня – деветнайсетгодишният студент Гарард Конли бива принуден да се включи в програмата „Любов в действие“ на подкрепяната от църквата конверсионна терапия, която претендира, че „лекува“ хомосексуалността. В противен случай той ще изгуби семейството, приятелите си и Бог, към когото отправя молитви всеки ден от съзнателния си живот. Фактологично прецизните описания на вбесяващо нелепата терапия се редуват с лирични абзаци и размисли за любовта и природата на сексуалността.

Гарард Конли (р. 1984 г.) е американски писател и ЛГБТ активист. Най-известното му произведение, мемоарната книга „Заличено момче“, е писана по време на престоя му в България през 2016 г., преведена е на повече от десет езика и е филмирана под режисурата на Джоуел Еджертън.

Конли е автор на подкаста UnErased, в чиито четири епизода с помощта на многобройни интервюта и архивни материали изследва историята на конверсионната терапия в Америка.

Негови произведения са публикувани във в. „Ню Йорк Таймс“, сп. „Тайм“, на уебсайта „Хъфингтън Поуст“, сп. „Вирджиния Куотърли Ривю“ и др. Живее в Ню Йорк със съпруга си и в момента работи над първия си роман.

Ето част от романа на Гарард Конли „Заличено момче“:

ПОНЕДЕЛНИК, 7 ЮНИ 2004 ГОДИНА

Джон Смид стърчеше висок, с квадратни рамене и грейнал поглед зад очилата си с телени рамки. Носеше памучни панталони в цвят каки и раирана риза – обичайното облекло за евангелистите в цялата страна. Потникът се очертаваше под изопнатата му риза, прошарената му руса коса беше опитомена от машинката за подстригване почти до нула номер, както бе обичайно за бръснарниците „Спорт Клипс“ във всички южни щати. Ние, останалите, седяхме в полукръг срещу него, облечени според изискванията на програмата, изложени на 274-та страница от нашите наръчници:

Мъже: Ризите се носят постоянно, включително по време на сън. Не са позволени изрязани фланелки нито като горна, нито като долна дреха, включително потници и други горнища. Лицевото окосмяване се отстранява седем дни в седмицата. Бакенбардите да са обрани до горната част на ухото, не по-ниско.

 Жени: Задължително се носи сутиен, с изключение на времето за спане. Дължината на полата е до или под коляното. Фланелки без ръкави са позволени само под друга блуза. Краката и мишниците се бръснат най-малко два пъти седмично.

– Най-напред трябва да проумеете зависимостта си от секса, от неща, които не са дадени от Бога – каза Смид. Усвоявахме първата стъпка от дванайсетстепенната програма „Любов в действие“  – набор от принципи, който приравняваше прегрешения като изневярата, бестиофилията, педофилията и хомосексуалността с пристрастяващо поведение от типа на алкохолизма или комарджийството  – нещо подобно на програмата „Анонимни алкохолици“, но насочено към нашите „сексуални отклонения“, както ги наричаха наставниците.

Докато седях насаме с него в кабинета му само броени часове по-рано, той беше различен човек: по-мил и по-глуповат Смид, смешник на средна възраст, готов на всичко, само и само да ме накара да се усмихна. Държа се с мен като с дете и аз спокойно влязох в тази роля, защото бях само на деветнайсет. Той ме увери, че съм на подходящото място, че Божията любов ще ме излекува, ще ме извиси от греха ми към светлината на Божията слава. Кабинетът му беше достатъчно светъл, за да придаде убедителност на твърденията му, а стените бяха голи, ако не броим няколко поставени в рамка изрезки от вестници или избродирани стихове от Библията. От прозореца се виждаше голо парче земя – рядкост за предградията, избуяла морава, осеяна с неоновожълти глухарчета и техните хиляди плодосемки, които в края на седмицата щяха да се разлетят по шосето.

– Опитваме се да комбинираме няколко начина за лечение – увери ме Смид и завъртя стола си с лице към прозореца. Оранжево слънце се издигаше зад смътните очертания на бели варосани постройки в далечината. Чаках да плисне слънчевата светлина, но колкото повече чаках, тя толкова повече се бавеше. Така ли щеше да протича времето на това място, щяха ли минутите да се влачат протяжно като часове, часовете – като дни, а дните – като седмици?

– Възстановяването ти започва още щом се включиш в групата – каза Смид. – Важното е да подхождаш без предразсъдъци.

Бях там по свой избор въпреки задълбочаващия се скептицизъм, въпреки тайното си желание да избягам от срама, който изпитвах, откакто родителите ми бяха научили, че съм гей. Твърде много имах в живота си, за да се откажа от всичко: от семейството си и от все по-неясния Бог, когото познавах още от най-ранно детство.

„Боже – молех се, след като излязох от кабинета на Смид и се отправих по тесния коридор към централната зала, а флуоресцентните лампи припукваха под металните си решетки, – вече не знам Кой си, но моля те, дай ми мъдрост да издържа това“.

Няколко часа по-късно седях в кръга на Смид и чаках Бог да дойде при мен.

– Никой от вас не е нито по-лош, нито по-добър грешник от всеки друг на света – каза Смид. Ръцете му бяха скръстени зад гърба, цялото му тяло беше изпънато, сякаш беше завързано за невидима дъска. – Бог вижда всички грехове в една и съща светлина.

Кимах заедно с другите. Вече познавах езика на ексгей активистите, но когато за първи път се натъкнах на него на уебсайта на центъра, се шокирах, че моята хомосексуалност, която през по-голяма част от живота си се стараех да пренебрегвам, най-вероятно вече е „извън контрол“ и че ако не се излекувам, най-вероятно накрая ще блудствам с куче.

Колкото и нелепо да изглежда такова разбиране сега, навремето нямах на какво да стъпя. На онази възраст бях имал само няколко мимолетни преживявания с мъже. Преди колежа познавах само един мъж, който беше открито гей  – фризьора на майка ми, едър като мечок, който се държеше стереотипно: правеше ми комплименти за външния вид, клюкарстваше за колегите си и обсъждаше плановете за следващото си невероятно коледно празненство, а снежнобялата му брада вече беше оформена за ролята на Дядо Коледа. С тесногръдието се запознах чрез пантомима: от имитацията на мека китка или кръшна походка, която подигравателно разиграваха хора от моето паство; от фрази, които превръщаха естествената реч в напевна декламация като от телевизионно шоу: „О, ама не биваше“; от църковни петиции, поднесени за подпис, за да бъде предпазена страната ни от „дегенерати“. Мимолетната поява на трико в неонови цветове, прошумоляването на боа от пера, стегнато дупе, което се поклаща пред обектива  – каквото мярках по телевизията, ми се струваше допълнително доказателство, че да си гей е извратено, противоестествено.

– Трябва да разберете един изключително важен факт – каза Смид и гласът му прозвуча толкова близо до мен, че го усетих с гърдите си.

– Чрез сексуалното прегрешение вие запълвате празнота с очертанието на Бог в своя живот.

Бях там. Никой не може да ме обвини, че не съм опитал.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg