One story. My story

0

Години наред чаках животът ми да се промени, докато не разбрах, че той е чакал аз да се променя към него!

И аз като повечето хора живях слаба, в страх. Така беше по-лесно. Но… Убийствено… Усещах, че душата ми е затворник. От една страна ме зазиждаха хора, от другата страна се зазиждах самата аз. Не живеех добре. Осъзнавах го, но не правих нищо. Тъпчех на едно място и чаках живота да стане по-добър. Заблуждавах себе си, че той ще е милостив към мен, че хората ще се променят.

Опитвах се всячески да променя тези, които ме подкопаваха. Опитвах се да ги накарам да спрат да ме нараняват, да ме ограбват…

Измъчвах себе си, че все аз търсех близост с тях, а те – никога. Или я търсеха само заради поредния скандал и то само еднократно. А после всичко беше по старому.

one story. my storyИ тогава разбирах и осъзнавах, че човек, ако иска да те види и ако те обича със сърцето си, той ще те търси непрекъснато… Той ще те открива и преоткрива. Той ще повярва в теб… Той ще намери начин да бъде щастлив с теб и до теб. Но… Отказвах да приема, че е така. Така наистина ми беше по-лесно… Лесно… Но… Убийствено… Това лесно започна да ме убива и да ме смазва лека-полека… Безпощадно… Нямах въздух от лесната ми зона на комфорт, която всячески отказвах да напусна, за да направя себе си щастлива и съответно и някой друг с мен… Та как можеш да научиш някой на щастие, ако ти самият си нещастник в собствения си затвор, който ти е построен и отказваш да напуснеш… Няма как… Повярвайте ми, няма как…

Страхувах се да удрям майни. Страхувах се да приема, че не съм избрана, така както аз бях избрала тях… Беше ме страх, че ако осъзная, че не съм избрана, това ще ме погуби…

Измислях си през час-два свят, в който съм все пак разбирана, ценена и уважавана… Но уви…

Така ме удряха на третия час с лошото си отношение, че падах и не можех да се изправя с дни, а когато се изправях и заживявах във въображаемия си свят на разбирателство и опит да променя нещата, все пак отново бях блъскана със страшна сила от обиди и неразбиране… Защото… О, Боже Господи, защото човек не се променя никога…

И стоях в това пространство. В тази моя измислена зона на комфорт. Там ми беше по-лесно.

Отричах, че пропадам, че потъвам точно пред хората, които ми подаваха ръка и се опитваха да ме извлекат на светло. Те бяха отдавна открили формулата на абсолютното щастие и ми я казваха, но на мен ми беше по-лесно да бягам и да отричам тях – онези, които наистина ме обичаха и искаха да раста.

one story. my storyДойде такъв период от моето безлично спокойствие, в който усещах, че се задушавам, че умира душата ми. Тогава разбрах, че съм прогонила с непукизма си хората… Онези, които ме обичаха вярно и ме дърпаха към светлото бъдеще. Времето не ме пожали и ме принуди да решавам бързо. Притисна ме жестоко като в менгеме. Просто ми каза: „Живей или умри“… И аз реших. Избрах дни, пълни с живот, а не просто незначителен животец, изпълнен с някакви си дни. Осъзнах, че не спра ли с лесното, това лесно ще бъде пагубно много скоро.

И излязох срещу страха за да се преродя. Не разбирах човешкия ум и защо той наранява. Не разбирах напълно и своето бягство. Тогава се заех да изуча човешкия ум и защо са такива действията ни. Изучих ги. Уча ги още.

И днес казвам на всеки истината, колкото и да е болезнена, защото аз излязох от собствения си ад с един основен научен урок. С осъзнаването точно на тази истина…

Хората, които имат ум на преследвачи и тирани, никога не се променят – те ме потупваха по рамото само тогава, когато искаха нещо в тяхна полза от мен. Само тогава бях „обичана“ от тях – когато бях удобна… А онези, които искат да ни обичат, се уморяват и си тръгват. За съжаление, загубих хора, които няма да върна никога. Умориха се от моето спокойствие и безразличие към чудото живот. А искаха толкова силно да ми помогнат. Разбрах, че чакането в лесното пространство всъщност е най-страшната грешка и времето бързо показва колко пагубно е това бягство. Пагубно и убийствено, но уви, не само за мен…

Уви… Не само за мен…
Затова, „Живей“ казвам днес.
Запълни дните си с Живот, а не живота си с безсмислени дни…

НАПОЛОВИНА ОБИЧ, ЦЕНЕНЕ И ЩАСТИЕ НЕ МИ ТРЯБВАТ…

Само няколко часа любов на Силните не стигат.

От действия за моя мир, спокойствие, щастие и слънчево бъдеще не се страхувам… Страхувам се само и единствено от бездействие, примирение и онова лесното, за което ви разказах… Онова лесното бездействие, което бавно беше започнало да яде къс по къс от душата ми…

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Мария Марвакова - Аз не вярвам на диетиМария Серафимова от Гоце Делчев, която свали 30 кг: „Аз не вярвам на диети“

Показана е 1 от 1 страници


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg