Уморени заспиваме, уморени се събуждаме, уморено очаквайки края на своята умора. Уморени от грижи и тежък товар, уморено пристъпваме напред, концентирани към предстоящия делник. Забързано и егоистично насочили своето цяло същество към битките ни за ежедневно оцеляване или пък към нашите най-лелеяни лични и служебни победи и върхове.
Забързано и концентрирано в мобилните устройства, цивилизованото съвременно човечество в цялата своя мобилност, пропуска всичко това, което поради някаква причина не се движи.
Благодарение на съвременната мобилност сме достатъчно много информирани по въпроси от всякакво естество. Просто потърсете в Bing или Google. Имаме цялата тази информация на разположение 24 часа в денонощие, 24/7. Колко обаче от тази постъпила информация, докато сме я получили в своята мобилност, всъщност наистина е достигнала не до мозъците ни, които са я регистрирали, а до съзнанието и сърцата ни?
Колко от информацията, която мозъците ни регистрират, докато тялото ни препуска в галоп към неотложните задачи или към работа, достига до съзнанието, а оттам и да успее да въздейства и на други наши душевни и телесни сетива?
Отговорът е ясен и очевиден.
Клони към нула.
Докато забързано и уверено крачим напред, пропускаме тези, които не крачат.
Заради нашите предразсъдъци и забързаност. Защото може би вече сме толкова уморени да пропускаме покрай себе си всичко и всички, които са останали на немобилен, неподвижен и непроменящ се етап от живота и развитието си, че дори да се сблъскваме с тях всеки ден, вече не ни правят впечатление. Просто ги подминаваме.
Всеки път, когато се разхождам по центъра, на един определен светофар до църквата Света Неделя, винаги има залегнали по земята просяци, които стряскат със зловещия си вид. Инстинктивно ги пропускам, всеки път сещайки се за индийския филм „Беднякът милионер” (The Slumdog millionaire) от 2008 година, който разтресе човешката ми същност.
Забързана в уморения делник, всеки ден пропусках на стълбите към метрото една бедна жена с кантарче.
Имам си кантар у дома, изобщо не ми бе хрумвало да се спра при нея за каквото и да било. Времето е толкова кратко, не стига за непредвидени спирки по пътя. Вчера тичах в галоп да хвана влакчето, за да бъда навреме на работното ми място. Подминах жената, както обикновено. Но мозъкът ми регистрира факта, докато търчах по стълбите надолу – жената лакомо и настървено се беше нахвърлила върху една евтина и най-обикновена закуска. Рядко вадя мобилния си телефон в метрото, съзнанието и сърцето ми бяха реагирали.
Днес, докато тичах към работа, както винаги, спрях за три секунди и дадох на жената домашен сандвич, който бях приготвила.
Следващия път ще опитам да изляза дори по-навреме и да спра своята скоростна мобилност за 2 минути време, за да й се усмихна и да я попитам дали днешният сандвич е по-вкусен …
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
