Константин Михайлов – първият българин в хокейната Зала на славата

0

В хокейната Зала на славата със златни букви ще бъде изписано името на българския вратар по хокей на лед Константин Михайлов. Това ще се случи на 26 май в Словакия, където ветеранът, участвал в 28 световни първенства ще бъде официално награден с високото отличие. За трансфера му от футболната към хокейната врата, изпитанията на леда и защо е имало предложения от световни отбори, които са били крити от него през годините, споделя за читателите на delo.bg лично легендата в белия спорт и настоящ треньор Константин Михайлов.

Честито признание, г-н Михайлов. Как разбрахте за отличието?

– Благодаря. В 13.00 ч. на 29 януари ми звъни непознат номер от чужбина. На телефона беше Рене Фасел, председател на Световната федерация по хокей на лед. Тъй като не говоря добре английски, той ме прехвърли на своята секретарката, с която разговаряхме на руски. Тя ми обясни, че съм одобрен за Залата на славата. На 26 май ще има тържество в Словакия, по време на първенството на Топ дивизията. Ще присъствам заедно със съпругата и сина ми.

Как започна всичко, от кога датира интересът ви към хокея на лед?

– Интересът към хокея е от страна на баща ми. Той е бивш хокеист и е играл до 40-годишна възраст. Още като деца с брат ми близнак Борис играехме футбол в Локомотив СФ. Живеехме в столичния кв. Свобода и един ден, докато си играехме футбол с приятели пред входа на блока, мина един мъж, погледа ни как играем и ме викна настрана, за да ме пита на колко години съм. Казах му, че съм 64-и набор, а той веднага ми каза утре да се явя на тренировка на стадиона на Локо СФ в 10.00 ч. сутринта. И така две години с брат ми играхме футбол, аз бях на вратата а той – ляво крило. Да, но в един момент бяхме натрупали много двойки в училище и баща ни ни забрани да ходим на тренировки. Един ден баща ни вижда, че сме овесили глави. Пита ни какво става, а ние му казахме, че треньорът по футбол не ни пуска да играем, защото не сме ходили на тренировки. И тогава татко ни каза, че повече няма да игрем футбол. Извади два екипа за хокей и ни уведоми, че ще играем хокей на лед. Така започна всичко.

Трудно ли ви беше на леда, бяхте ли се качвали до онзи момент на кънки?

– За първи път тогава се качихме с брат ми на кънки. Тренирахме на стадион „Юнак“ в София, а от хокеен клуб Левски ни дадоха чисто нови екипи. Година по-късно започнахме да ходим по състезания. В началото бяхме доста обезкуражени, тъй като паднахме от отбора на Елин Пелин с 1 на 11. Бяхме много разочаровани, но след година отборът ни ги победи с  14 на 2. Спомням си, когато бях на 16 години, по време на лагер с националния юношески отбор по хокей бяхме на лагер в Ковачевци. А там тренираха и футболистите от Дунав Русе. В свободното време играехме мач, а треньорът на вратарите Тиханов ме забеляза и ме попита какви пари ми дават в хокея. Аз му казах, че не получавам пари. Тогава той ми предложи да се включа като вратар в Дунав Русе и заплата от 120 лева! Аз отказах, защото вече бях хокеист.

Спомняте ли си първото голямо първенство, на което сте играли с националния юношески отбор по хокей на лед?

Да, това беше през 1982 г., когато бях едва на 16 години. Първото ми първенство беше европейското за юноши в София, на стадион Славия. Тогава играх за първи път като титуляр на вратата. Още тогава спечелих приза Най-добър вратар. Общо две европейски и две световни първенства съм играл с юношите, на всички бях обявен за най-добър вратар, а на три от тези първенства и за „Най-полезен състезател за отбора“, тогава дори получих и награда часовник. На 17-годишна възраст ме повикаха за първи път в Б-националния отбор за мъже. Първото световно първенство за мъже, на което играх, бе във Франция, град Шамони през 1984 г. Тогава бях резерва на тогавашния титуляр Георги Миланов. Тогава той се контузи и  се наложи да изиграя повече мачове от предвиденото. От онзи момент нататък неизменно бях титуляр на мъжкия национален отбор по хокей на лед.

Константин Михайлов

по време на мач в Бриансон, Франция

Кои са най-интересните моменти от кариерата ви като вратар?

– Когато бях още в „Левски“, на 18 години, всяка година отивахме по партийна линия да тренираме в базата на Динамо Москва. На лагера ме забеляза Владимир Мишкин – легендарният техен вратар и каза, че имам страхотни качества. Пожела да ме оставят да играя за руския отбор, а пък те щели да дадат техен вратар за Левски. Нашите обаче отказаха. Може би това беше най-неустоимото предложение за мен, за което съжалявам. През 1992 г., когато бях част от обора на Славия, на връщане след Купа на шампионите тимът минава през Белград. На това първенство аз не бях със Славия. Тогава са казали от клуба на Партизан, че искат да ме вземат за вратар. Свързаха се с мен, аз отидох на проби и директно влязах в игра. Там играх един сезон за Партизан Белград, с който станахме шампиони. През март, след като бяхме завършили първенството в Сърбия, ме викнаха да играя за българския национален отбор. От Партизан се разсърдили, че съм приел и отказаха да ми изплатят последната заплата. След няколко месеца пак ми се обаждаха от Белград, но аз им казах, че съм приключил с тях, заради некоректното им отношение. След периода в Сърбия отидох да играя 4 месеца за отбор в турската столица Анкара. Закриха тима, а аз се прехвърлих в Истанбул. Там изкарах 6 години.

Константин Михайлов

като вратар на Левски

След 2000 година се прибрах в България. Тук играх два сезона за Металург, Перник. След това бях за година в Амневил, Франция, отбор от Първа лига – четири месеца изкарах там. После пак у нас – в клуб Академика за две години. В Загреб също помагах на националите ни, а финландски журналист ми взе интервю и го озаглави „Лебедовата песен на една легенда“. На следващата година ме видя отново да играя на световно в Брашов, Румъния. Той ми каза – нали се отказа, а аз му отвърнах – не ме пускат! На световното в Мексико дойде при мен Станислав Мухачов – руснак от български произход, който ми каза, че без мен не могат и трябва да поиграя още малко. Така отказването ми от активния хокей се влачеше 3-4 години. Това, което се случи със Залата на славата, може би щеше да е доста по-рано, но има регламент – последните две години да не си играл никъде, т.е. да си прекратил спортната си дейност. Последно бях картотекиран в отбора на родния Ирбис, там още ми се водеше като активен период. Реално тренирах с тях, но исках младите в отбора да играят, да се развиват. Ако евентуално се случи нещо, те искаха да си сигурни, защото са шампиони и не могат да си позволят лукса да нямат вратар при евентуална контузия на титулярите. 2005-2006 г. станахме шампиони с Академика, играх в Славия шест сезеноа и два сезона за ЦСКА-София.  Точно бях навършил 50 години. Да, но ми се обади старши треньорът на мъжете на националния ни отбор Кирил Кодулов за първенството в Люксембург. Помоли ме да помогна на отбора. Тогава националите ни били изпаднали в по-долна дивизия, но след като се включих, победихме Северна Корея на финала в Люксембург, при което окончателно казах „сбогом“ на хокея на лед.

 

Константин Михайлов

след мач с Румъния в Бриансон, Франция

Какви други предложения от чужди отбори сте имали в активния си период?

– Имах предложение от Румъния, където играхме в един турнир. След мача дошли с предложение към ръководството на тима ни да играя за местния отбор, но нашите отказали. От Клагенфурт също имах предложение. Лично президентът на тима от Грац изпрати предложение до родната федерация, но те скрили от мен, казаха ми постфактум – едва след 3-4 месеца, когато вече беше късно. В прав текст ми каза месеци по-късно председателят на федерацията ни тогава – Ако зависи от мен, никъде няма да те пусна, ти си 50 процента от отбора! В Левски пък имахме руски треньор от Динамо Москва, с него също съм разговарял. Той също ми каза, че ако питат него, нямало да позволи да отида в друг отбор.

Семейството ви е спортно, жена ви е бивша фигуристка. Как и кога се запознахте?

– Да, щастливо женен съм от 30 години, съпругата му се казва Ася, тя две години е играла фигурно пързаляне. Запознахме се на едно кафе на улиците Любен Каравелов и Гурко. Бяхме в общи компании. Там пламна любовта и след 7 месеца се оженихме. Кумуваха ни дъщерята на Димитър Пенев – Катя Пенева и хокеистът от ЦСКА Венци Ставрев – Баретата. Имаме син – Кирил, който на 28 януари навърши 29 години. Като поотрасна, го попитах какъв искаш да станеш, а той ми отговори – вратар. Той 12 години се занимаваше с футбол, беше футболен вратар в ЦСКА.

В момента с какво се занимавате?

– Треньор съм, занимавам се с всички вратари в отборите по хокей на лед към Федерацията. Аз и мой колега тренираме вратарите.

Съжалявате ли за нещо, когато погледнете назад?

– Не съжалявам за нищо. Човек трябва да е реален, аз имам филосфия, че каквото трябва да се случи, то ще се случи. Всеки има някаква предопределена съдба. Мислел съм много пъти, че реално ако бях футболист или състезател в друг, по-нормален спорт с това, което съм изиграл, вече спокойно можех да си живея старините. Нямам лично огорчение и разочарование, защото спортът ми е дал много. Хората ме уважават и се чувствам достоен, че мога да застана с името си и да не разочаровам никого.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg