Ако ви е грижа какво виждат очите ви и какво остава в сърцето ви след един филм, непременно гледайте „Дани Колинс“. Това е една от онези спокойни, човешки ленти на Ал Пачино, след които неусетно започвате да стъпвате по-внимателно, по-нежно, със съзнанието, че – подобно на онзи стих на Уилям Бътлър Йейтс стъпвате „върху нечии мечти“.
Историята е полуистинска. Базирана е на случката с застаряващ, ексцентричен рок певец, който получава с 40 години закъснение писмо от Джон Ленън. Оттам насетне е Пачино. С виртуозна лекота, с гениална простота той преминава през емоционалните лъкатушения на един прозорлив творец, през неговия безнадеждно катастрофирал личен живот, през порива за истинска любов и неизбежния катарзис накрая.
Добри са всички актьори в поддържащите роли /Анет Бенинг, Кристофър Плъмър, Дженифър Гарнър, Боби Канавали, Мелиса Беноист/ – така, както подобава на партньори на голяма звезда. Но актьорът с главно А в този филм е Пачино. И никак няма да е пресилено, ако кажа, че това е ролята на живота му. Не защото в нея е неузнаваемо, различно добър, а защото ролята е неузнаваемо негова, магнетична и навременна.
„Дали, ако бях получил писмото от Джон Ленън по-рано, животът ми щеше да е различен?“,
пита се Дани Колинс и си отговаря сам:
„Със сигурност щеше!“
За онези малки закачки на съдбата, които всъщност предопределят живота ни е този филм. За пропуснатите шансове да бъдем други. За илюзиите, които упорито преследваме. За важните неща, които нехайно пропиляваме. За непрекъснатите бягства, след които всъщност не остава никой, който да ни спре. За неистовото желание да поправим грешките – да изтрием като с гума живота си да го пренапишем отново – този път с повече чувство, без дълги интервали и мъчителни многоточия.
Причинете си „Дани Колинс“ в някоя топла априлска вечер вкъщи. „Дани Колинс“ не е изживяване за пуканки и мол.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
