Людмила Филипова и нейното „Пътуване до края на света“ с… военен самолет

0

Людмила Филиповаписател

Из книгата „Пътуване до Края на Света”, издателство Егмонт

По пътя на 23-та Българска антарктическа експедиция, декември 2014

Людмила Филипова

„…Всички тръпнем да стъпим на белия континент. Повече от щастливи сме, че времето е спокойно и бразилските военни ни викат още в първия планиран ден. Слушали сме истории за експедиции, блокирани със седмици по различни локации в очакване на благоприятен времеви прозорец.

Насядаме по пода из фоайето и започваме да чакаме. Знаем, че може и цял ден да седим и даже да не излетим. След няколко часа обаче ни качват на военен автобус и поемаме към летището.

Стигаме до пистата директно с автобуса през служебен вход, без проверки и скенери. Стоварват ни точно пред самолета. Летяла съм десетки пъти, и с грамадни презокеански, и с малки частни самолети и хеликоптери, но за първи път съм на метри от военен „Херкулес“. Усещането е силно. Чувствам се като в епизод от Аватар и редица други топ холивудски продукции. Усещам покачването на адреналина. Комендантът нарежда да изберем няколко мъже, които да натоварят целия багаж. Другите трябва да чакат второ нареждане. Алпинистите Дойчин, Ники, Сашо и д-р Василев слизат като доброволци. След половин час идва и нашият ред. Изживяването мога да сравня само с това, което съм изпитвала в сънищата си, качвайки се на еднопосочен полет за Марс. И въпреки рисковете сърцето ми прескача от вълнение, че съм малка част от всичко това.

Моторите вече бучат. Качваме се един по един и потъваме в мрак. Вътре ни раздават тапи за уши и ни настаняват. Попадам в редицата на испански военни, трима учени и няколко бразилски военни от екипажа на самолета. Местата представляват здрав плат, сгънат на 90 градуса, гъсто едно до друго. Гърмежът на моторите се усилва. Със знаци помолвам съседа по място да ми помогне да закопчая колана си. Логиката на закопчалката му е напълно различна от онези в пътническите самолети.

Всички се връзваме, плътно насядали един до друг. Слагаме тапите и зачакваме излитането. Седим в 4 редици един срещу друг. Разминават се объркани погледи.

В целия самолет има само 4 прозорци на 2 метра височина. Не виждаме нищо, всеки разчита на собствените си усещания дали излитаме, дали летим, ускорява ли самолетът. Моторите заревават. Чуваш ги дори в червата си. Даже да крещиш, никой няма да те чуе. Повечето около мен затварят очи, но аз не мога да си позволя да пропусна и секунда. Попивам всеки детайл. Багажите са овързани с въжета над нас. Всички пътници в този самолет са наясно с рисковете, които поемат, и въпреки тях са тук. Това ни обединява. Чували сме десетки истории за паднали „Херкулес“ – и над Антарктида. Всички сме еднакво беззащитни пред Природата и това ни прави човеци. Нациите тук губят смисъла си. Обединени сме от една мисия, и всички сме близки, дори имената си да не знаем.

С набирането на височина температурите започват рязко да спадат. Най-сетне съм се облякла с арктическите си дрехи, но не с твърде много катове, като имах предвид, че се качвам на самолет. Никой не ме е предупредил, че температурите в „Херкулес“-а падат под нулата. Временно ме спасяват запасите от дрехи и ръкавици в ръчния багаж, но студът пак сковава. Колкото и да е парадоксално, топли ме мисълта, че съм тръгнала за Антарктида. Поредното доказателство, че доброто и лошото са субективни фактори и само от нас зависи как ще погледнем на тях. И как ще им позволим да ни повлияят.

Людмила ФилиповаНосът и ръцете ми замръзват. Повече дрехи нямам под ръка, затова си налагам да се отпусна и да не мисля за студа.

Движим се на 1 170 м височина. Не зная къде ще стигнем, наоколо е мрак, моторите бучат, мирише на бензин, но ми харесва. В този миг дотолкова нищо друго няма значение, че се чувствам в пълна хармония и спокойна. Сякаш душата ми е във вакуум.

Не ме напуска усещането, че съм в космически кораб. Същевременно съзнавам, че пътувам към мястото в света, което най-много се доближава до онова, което очакваме да заварим на други планети.

Людмила ФилиповаСлед около 2 часа бразилците до мен се размърдват и започват да си правят знаци с пръсти. Свалят две от големите кутии над нас, на които пише „обяд“. Разбирам, че на екипажа се полага храна и се подготвям да преживея собствения си глад. Знам, че сме само стопаджии и нямаме право да ядем запасите им. Но те раздават на всички. Когато дават пакет и на мен, се трогвам до сълзи – тук няма политика и нации, а хора, които трябва да оцелеят. В пакета има 3 сладки бисквити и сок. Сладко не ям от години, но тези ги изяждам веднага, за да имам енергия за онова, което предстои. После отново всички заспиват. Не си позволявам този лукс. Трябва да усетя всеки миг. Не знам колко ще пътуваме и никой не може да ни каже – зависи и от атмосферните условия.

От студа обаче започвам да се унасям и да бълнувам, че пред мен има маса с покривка – посягам да я взема, за да се завия. Беше халюцинация.

След още около 2 часа път на нулева температура алпинистът Ники Петков, който седи пред мен, ми дава знак, че самолетът снишава. От 900 м над земята слизаме до 90 м. Иззвънтява звънецът, който дава сигнал да се закопчаем и подготвим за кацане.

След още половин час обаче Ники ми дава знак, че се издигаме. Скоро разбираме, че условията на Антарктида са били непреодолимо тежки, за да кацнем, и сега се връщаме обратно. Първо приемам новината за шега. Когато обаче всички отново затварят очи, опаковани в антарктическите си костюми, разбирам, че е истина.

Минава близо час. Всички са примирени и спят, освен аз. В този момент покрай мен минава млад мъж във военен гащеризон и ме пита искам ли да погледна през пилотската кабина. Не мога да повярвам, че може да имам този шанс – дали съм го разбрала правилно? Кимвам. Дава ми знак да го последвам.

Едва в кабината разбирам, че той е първият пилот. Има още петима в резерва. През стъклата се вижда необятна бяла шир. Свръхестествено усещане. Иска ми се да науча името на пилота, за да му благодаря един ден за жеста. Дава ми слушалки, за да си поговорим. Казва ми, че това е първият му полет до Антарктида и утре ще ме чака за втория ни опит. Започва приземяването и аз бързо трябва да напусна кабината. Във военни условия време за обяснения няма. Във въздуха сме вече повече от 9 часа на минусови температури.

Людмила Филипова

Самолетът се приземява перфектно в Пунта Аренас и нашата експедиция няма избор, освен да намерим убежище за нощта и да се върнем утре на летището. Дрехите и багажа ни остана на военния самолет…”

Още любопитни самолетни преживявания на други обичани и популярни българи, може да прочетете в рубриката ни ПЪРВИ ПОЛЕТ.

Евтини самолетни билети ще откриете в промоционалните предложения на Check.bg ®

Показана е 1 от 1 страници


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg