Помните ли онова дръзко прозрение на Бродски – едно от многото, които му струват години на заточение, затвори и лудница – „Политиката е най-долното равнище на духовния живот“. Точно тази мисъл ме споходи днес, докато се разминавах с протестното шествие на работещите в музеите, галериите и библиотеките в София.
Нямаше ги този път шумните свирки и тромби, нямаше затворени кръстовища и изнервени клаксони, нямаше нецензурни скандирания. Имаше тих гняв, преглътната обида и чудовищно количество срам, дискретно скрити зад сведения поглед на тези хора, от години привикнали на мизерните възнаграждения, студените зали, прахта в складовете, книжните папки, халваджийските тефтери и неизтребимият мухъл по ъглите.
Да управляваш музей, галерия или библиотека в България е равносилно на това да бъдеш постоянен просяк. Да тропаш ежедневно по вратите на коравосърдечни институции, да ухажваш съмнителни бизнесмени, с които при други обстоятелства не би разменил и дума, да досаждаш с десетки телефонни разговори и всичките ти амбиции да катастрофират в безнадеждното изречение „пари няма“. Пари няма за поддръжка на сградата. Пари няма за заплати. Пари няма за дигитализиране на архивите. Пари няма за обновяване на колекциите. Пари няма за модерни хранилища. Пари няма дори за нови проекти.
Министърът на културата предпочита да не си разваля рахатлъка с гайлета като „хроничното бюджетно недофинансиране“. По-амбициозните кметове полагат сизифовски усилия, за да поддържат общинските културни институти. Експертите отдавна са вдигнали ръце от хаоса в сектора. Европейските пари за култура са някакво извънземно судоку, което не е по силите на държавния административен капацитет и никой не прави нищо за единственото възможно решение на кризата – регламентиране на алтернативни, извънбюджетни източници за финансиране – тематични фондове, арт-лотария и пр.
Така логично опираме до духовния живот на онези с липсващите решения – политиците. До тяхната „лична цивилизация“, до книгата /не вестника и не мобилния телефон!/ на нощното им шкафче. Защото наистина /пак по Бродски/ има по-голямо престъпление от това да гориш книги. И то е да не ги четеш. Липсата на литература в живота води до липса на адекватност в политиката. Това не е уравнение за решаване, а проста аксиома. Разбира се при българските политици фактът, че не си добър в литературата, съвсем не означава, че си добър в математиката. Защото, ако бяха добри в математиката, щяха да знаят, че 400 лв. месечна заплата стигат за 22 дневни карти за градски транспорт, 15 хляба, килограм сирене, 10 кисели млека, 300 гр. маслини, килограм свински пържоли, сметката за ток, вода, парно, телефон и… 10-ина кафета.
Точно толкова струва интелектът в България.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
