Северна Корея – Пхенян, тъжният луна парк (част 4)

0

Улиците на столицата Пхенян учудващо кипят от живот в ранната утрин на 1 януари. Цели отряди от улични чистачи сноват с дългите си метли и прашинка не е останала, дори боклуче от празненствата в Новогодишната нощ.

Зимното слънце се усмихва щастливо над нас и обагря със сияния ледената изложба на големия площад.

Скулптурите не блестят с някакъв особен и незабравим финес.

Пързалката обаче е изработена с реални размери и събира цял клас деца, заедно с учителката им.

Щастливите им лица носят онази истинска и невинна радост на детството.

Игрите им завладяват и нас.

Може би повече от половин час волно се пързаляме редом с щастливите малчовци.

Наближава 9.00 ч. сутринта и по напълно писано правило идва време да поднесем цветя на бащите на Севернокорейската нация – Kim II – Sung и Kim Jong- II, намерили последния си пристан на Mansu Hill (хълм) и гледащи гордо от височината на 20-метровите си тела, изваяни от бронз. Статуи, изработени в напълно сталински неокласицизъм, както е познат подобен род колосално-чудовищно изкуство.

Северна Корея

Изчакваме търпеливо реда си да отдадем почит на някогашните лидери. Подредени сме на групи от военен, на когото това му е работата и в пълна тишина оставяме огромните изкуствени букети. Камари от цветя, затрупващи мемориала. Мисля си, че може би на всеки час има човек , който ги събира и отново изпраща на щанда за продажба.

Мястото създава някакво много неприятно усещане с грандоманското си изпълнение, което първоначално се е предполагало да бъде изработка от злато. С радост оставяме след себе си севернокорейските лидери в тяхната самота и продължаваме разходката си из милионния град, който по последно преброяване отчита около 3 милиона население.

Огромни жилищни сгради, разположили се по огромните и празни булеварди не дават никакъв признак на живот. Както и по-рано забелязах, рядко има пердета по прозорците, докъдето ми поглед стига и търся и най-малкия знак, който би предположил, че някъде из притихналите сгради има какъвто и да е признак на човешко присъствие.

Проснати черджета по терасите като в някаква тайна конфигурация и като че ли нарочно подредени, само засилват убеждението ми, че зад фасадите се крие нещо, което не е било писано да стане достояние на който и да е турист. Жилищни блокове, под които има магазини и които тънат в мрак и безжизненост. Малки будки, разположени по главните улици и освен зъзнещите им продавачи, никакъв живот не се забелязва да кипи около тях. И като че ли нарочно приближаването ни до тях е зорко възпрепятствано от Ким – севернокорейският ни водач.

Температурата е около минус 15 градуса и с радост се вмъкваме в голяма книжарница, която естествено е пълна с всякаква агитационна литература, днешния вестник и куп календари с красиви пейзажи от страната.

А продажбата на вестници в Северна Корея по нищо не напомня подобна активност, откъдето и да било другаде по света. Тиражът на пресата, както разбирам единствен ежедневник, е в много ограничен тираж и за общо четене от народа. Копия, грижливо пазени зад дебели стъкла подредени в тежки рамки подредени могат да се видят на всяка метростанция или в голямо държавно учреждение.

Купувам си новия брой на английски, който се състои от две страници и освен новогодишни пожелания и агитационни призиви срещу злото по света, друга важна новина не прочитам.

Градът е красив по своему, но толкова пуст, че настроението ми още от сутринта придобива заплашителни, минорни висоти. Показност, зад която се крият милиони невидими очи и следят всяка стъпка на живущ или гост на Пхенян. Сградите са толкова странно интересни, сякаш всяка има собствена история. Всеки студент по архитектура би бил щастлив да му се отдаде възможността да ги зърне и учи в детайли.

Стигнали сме подножието на огромната кула, чийто червен, неугасващ никога пламък озарява денем и нощем Пхенян.

Кулата Juche. Ju – Основното , главното и Che – тяло, превърнала се в идеология, прокламираща идеята, че центърът са хората и тяхната способност да бъдат независими.

Идеология, залегнала  в основата на сегашната линия на икономиката в Северна Корея и целяща задоволяване на материалните нужди на обществото, постигнати с усилията на всички членове на това общество и продължила линията на Марксистко – Ленинската доктрина.

Идеологическа политика, започната от дядото на сегашния лидер на Северна Корея и с течение на годините добила гротескна форма на най-грозното кастово разделение на един народ и издигащо в персонален култ личностите на управляващото семейство.

Кулата е построена с волни дарения от цял свят на поддръжници на идеологията Juche. В предверието ѝ могат да се видят паметни плочи на всички страни от света, спомогнали за изграждането на втората по височина и до момента подобна сграда. Името на България обаче не виждам и както по-късно ще забележа, годините на 80-те на миналия век не оставят в Северна Корея спомени от легендарната българска щедрост от към подаръци.

Предстои ми да се кача на върха на високата кула, построена точно с 25 500 каменни блока. Всеки един символизира по ден от живота на Kim II – Sung  до неговата 70-годишна възраст. От върха се открива чудна гледка на града и не мога да си изкривя душата, че колкото и усещането в Пхенян да е неприятно, то самият град е много, много красив.

Загадъчната мъгла, вдигаща се чак по обед още не се е разнесла и замръзналата река се вие като гигантска змия в тъжния и самотен луна парк, както някои наричат Пхенян. Правим си снимки и идва ред за пазаруване в традиционен севернокорейски МОЛ.

Стигнали сме Kwangbok, най- големият в страната универсален магазин, доста по-малък от софийския ЦУМ и по скоро напомнящ от близкото ни минало голям областен магазин в България. Имаме час за разглеждане и при желание да си купим каквото желаем от препълните му щандове. Единственият случай, в който ще разполагаме в ръцете си със валутата вон. Притежанието ѝ в чужденци е нелегално и се наказва с цялата сила на закона. Даден ни е час за индивидуално разглеждане и още в момента, в който тръгвам да обикалям рафтовете с хранителни стоки на първия етаж усещам как видима сянка с каскет се залепя за мен и която ще бъде с мен до края на разходката ми. Магазинът е пълен с хора, колички, глъч, стоки и в същото време усещането като за театрална постановка не ме остава.

Стоките са подредени в такава прецизност, че по-скоро създават усещането все едно съм зрител на изложба. Буркани с нес кафе са така обезопасени срещу кражби, че е очевидно как тази стока ще се явява много луксозна в Северна Корея. Мислено прощавам на невидимата ръка, която без мое разрешение се е почерпила с половината съдържание от моя буркан кафе в хотелската ни стая.

Глъч, блъсканица и след заплащане на купеното, служител проверява дали съдържанието на това в чантата кореспондира с касовата бележка. И като че ли тук нещо ми се губи, както и от наблюденията на останалите туристи в групата ни. Никой не излиза от този магазин с покупки! Никъде из цял Пхенян не видях човек с торбичка, носещ какъвто и да е било хранителен продукт, освен тук-там дете, държащо захарен памук.

Градът, в който всички са с празни ръце няма да видите никога някой да консумира каквото и да е било по улиците или наличието на кошчета за боклук, ако освен не са разположени до голям туристически атракцион.

Снимки в големия магазин са забранени, което не ми пречи да направя бързи и наблюдавам съгледвачът ми дали ще предприеме ли някакви действия срещу мен. Само сянката му ме следва и не дава каквито и да е признаци на живот.

Вторият етаж от магазина е зает от щандове с дрехи, обувки, домашни потреби и артикулите ми харесват. Почти се каня да си купя чифт дамски елегантни боти, когато осъзнавам, че не съм си обменила пари от бюрото за обмяна на валута, а времето ми в магазина отива към своя край.

С бързи крачки стигам и на последния етаж, където има голяма секция на Икеа и други разнообразни мебели, часовници, бижута и пълен ресторант с празнуващи Нова година. Усещането в препълнения ресторант отново е странно. Клиентите все едно са артисти и извършват някакви заучени движения от бара до масите. Странно е и самото им държание по масите.

Северна КореяДревната корейска столица Kaesong – традиции и посрещане на Нова година (част 3)

Жени на средна възраст купуват големи халби с бира и торти, които ми изглеждат като правени от стиропор. Не мога да си отместя погледа от пълните им чинии и усещам, че съгледвачът ми е много близо до мен. Искам да избягам от магазина. Почти се сблъсквам с турист от нашата група, на когото са останали пари в равностойност на 5 евро. Той ми ги заема и първото, което виждам и за което ще ми стигнат тези пари е за две бутилки севернокорейска ракия, която заричам за подаръци. Голяма грешка, ще разбера след време. По-голям боклук от това алкохолно питие едва ли има и в най-долнопробните нелегални казани за варене!

Напуснали сме големия МОЛ, пред който дори и един човек не се вижда с торбичка и с някакво мрачно настроение отиваме да обядваме в поредния подземен и скрит от света ресторант. Всички сме завладени от някакво нервно настроение и поръчвайки си бира, без около нас да са екскурзоводите, в първия миг дори не разбираме, че обслужващият персонал ни иска депозит, за да си поръчаме пиво. Доста сконфузено се получава и тогава се появява Ким, сгълчава неразумната сервитьорка и ни обяснява, че е станало недоразумение. Масата ни е отрупана с бира и отново като предния ден почерпката е от народа на Северна Корея.

Не ни върви глътката. Всеки е потънал в мисли от видяното и за да разведри обстановката, Ким ни кани на Новогодишно представление на известния Пхенянски цирк. Това е изживяване, което не бива да пропускате при никакви положения, ако сте в Северна Корея. Огромна сграда, ледено студена вътре през зимата, дом на подобни представления и препълнена с деца, родители и лидери от елита. Обяснено ни е, че на всеки Първи януари представленията са грандиозни, защото сред публиката е целият партиен апарат със семействата си, а при късмет, понякога може да се види и сегашния баща на нацията – Ким Чен Ун.

Групата ни, все едно нарочно е разхвърляна на различни редове. Снимането и тук е забранено. Всъщност човек да снима каквото и да е било е много, много трудно в Северна Корея. Светлините изгасват и магията, на която ще стана свидетел в следващите няколко часа никога няма да забравя. Дори не мисля, че думата цирк е най-точна за представлението, което изнасят най-добрите акробати в страната, а сигурно и света. Подобно шоу, съпроводено от звуците на жива музика, идваща от цял оркестър е нещо, което никога не съм виждала. Тела летят до тавана, понякога без всякакви обезопасителни средства, диригентът на оркестъра съблюдава смъртоносния танц във въздуха на акробатите и подава тон на музикантите си. Всички сме запленени и не ни се иска магията да свършва.

Северна КореяСеверна Корея – пътят до древната столица Kaesong (част 2)

 

Денят отива към своя край и бавно си проправяме път сред тълпата, излизаща от незабравимия спектакъл, която ми изглежда да е пристигнала организирано кой знае от къде, но отиваща си с очакващите я автобуси, напълнили огромния паркинг.

Всичко е толкова огромно в този град, а толкова малко светлинки има по тъмните прозорци на чудовищните камари бетон. Преди вечеря ще пътуваме с метрото, строено по подобие на руското и можещо да издържи ядрена атака. Лично толкова дълбоко метро аз не съм виждала и имам чувството, че поне минута се спускаме до мотрисите с най-бавния ескалатор на света.

Билетче за подземния транспорт струва около една стотинка, както ни е обяснено и този вид транспорт бил ползван от една четвърт от населението на столицата. Огромни кристални полилеи разпръскват призрачна светлина по гарите, пищно украсени с огромни партийни лозунги, все едно от някаква друга епоха и малката ни група влиза в първия вагон, който е празен и запазен за гости на страната. И тук, както и навсякъде из страната ликовете на династия Ким строго наблюдават от стените. Пхенянското метро разполага с две линии и се движи на всеки няколко минути от ранна сутрин до около 10.00 ч. вечерта. Всяка трета неделя от месеца е затворено за профилактика. Вагоните са много стари, излезли като от музейна експозиция, но пък чисти, както и всичко в Северна Корея. Чистотата е нещо, което ще Ви направи много силно впечатление, както и липсата на каквито и да е било фирмени и рекламни билбордове.

Северна КореяСеверна Корея – началото на едно необичайно пътешествие в Машината на времето (част 1)

Идва време да слизаме и все едно сме пометени от качващата се тълпа. Безизразни лица, облечени скромно, но спретнато се блъскат, за да отпътуват незнайно къде в падналата нощ. Излезли сме на станцията на Триумфалната Арка, която е копие на оригинала в Париж, но както разбираме, е цели 10 метра по-висока и винаги осветена.

Чувството е вече напълно нереално. Всичко е някакси с френско излъчване, но с малки павилиончета, които предлагат скара. Пред нас са димящи скари с приканващи наденички, но миризма не се усеща. И тогава всички затаяваме дъх. Момче от групата ни се е откъснал от погледа на Ким и почти е стигнал най-близката сергия. Разговаря с продавачката, докато не бъде изблъскан от севернокорейския ни екскурзовод и със заплахи разпитван защо се е отдалечил от нас и какво му трябва, като дори и не разполага с местни пари, а ако разполага, веднага да му ги предаде!

Освен че снимки почти никъде не са разрешени, то не е разрешено и никой да се отделя от останалите или най-малкото да се мъчи да осъществи контакт с който и да е местен! Акцията по разбулване тайната на многобройните павилиончета, които продават нещо, но пред които никога няма хора или ако има, винаги си тръгват с празни ръце, се оказва неуспешна.

Денят е депресиращ от самото му начало и в мълчание се настаняваме в ресторант, украсен с най-пищната изкуствена украса, която някой някога е виждал. Естествено – без прозорци и в безкрайните лабиринти на чудовищно огромна сграда.

Мястото се славело като най-добрия ресторант, предлагащ специалитета на Северна Корея – студени нудъли, станали изключително популярни по света, благодарение на първото приятелско посещение на Ким в Южна Корея през 2018 г. Не ми харесват и както виждам не се харесват на никого от групата ни, освен на момчетата от Сингапур. Започва музикално шоу в наша чест и красиви корейки ни забавляват, имитирайки съвсем успешно Ванеса Мей. Питам на ухо Ким къде мога да си измия ръцете и без да се замисли, че аз мога да се изгубя в непознатите дебри ми посочва врата в дъното.

Температурите, където са преобличат музикантките са сигурно минусови и се чудя как репетират, докато не отварям врата, водеща към нищото. Зад нея е здраво зазидана стена. Става ми страшно. Не мога да си представя кой и защо е сложил толкова масивна и скъпа врата да имитира вход – изход. Усещането за обреченост ме сграбчва в някакъв неистов страх, който дори не се разсейва от гледката час по-късно.

В затворения магазин на комплекса, в който прекарваме вечерта гордо са се разположили български бутилки с ракии и вино! Как, защо, кога са се озовали в далечната и затворена за света страна, едва ли някога ще узная.

Пхенян е потънал в дълбок сън. Малко след полунощ минава и не мога да спра да си мисля колко му подхожда сравнението с огромен, тъжен, заспал във времето призрачен луна парк…

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg