Северна Корея – началото на едно необичайно пътешествие в Машината на времето (1 част)

2

12 години по-късно отново съм в Пекин и познатите ми места изглеждат точно както и когато съм си тръгнала от там. Небето е безоблачно синьо, студът – щипеш в прегръдката си за добре дошли и нещо, което съм запомнила – изключително трябва да се внимава с таксиметровите шофьори. Никога не се качвайте, ако броячите им не работят или поне не сте се уговорили за крайна цена. Невероятно ми изглежда как в толкова огромна страна, постигнала колосални успехи в развитието си, броят на говорещите английски е сведен до критичен минимум.

Новото, широко навлязло във всекидневния им живот е ползването на какви ли не програми за превод на момента и комуникациите се осъществяват сравнително лесно, ако не знаете китайски. Разположили се в топлата кола, бавно напускаме малките улички по старата част на Пекин и си прокрадваме път из натовареното движение в столицата на Китай. Шофьорът е любопитен, но почти не вярва, че сме тръгнали към Северна Корея да празнуваме Нова година. Оставя ни на централната жп гара и ни пожелава скорошно завръщане.

Още е ранен следобед, чакалнята на старата сграда, била някога една от 10-те най-големи сгради в страната е пълна с пристигащи, заминаващи, но нито един не прилича, като да е от нашата група, с която ще делим радост и болка през близо следващата една седмица.

Отново разглеждам указанията, които съм получила и съм спокойна, че сме на правилното място и е въпрос на време и спътниците ми да се появят. Ръкомахащ милиционер ми обяснява нещо, но най-странното е, че телефонът ми е в неговите ръце. Късметът е бил с мен, щом докато съм се оглеждала, някой е успял да ме ограби, но това не е останало незабелязано за служителя на реда и най-важната вещ в живота ми е отново… у мен.

Почти трепереща от уплаха се здрависвам с първите пристигащи от групата ни. А тя се оказва доста разнородна, с превес от поданици на британската кралица и по някаква случайност, голяма част от тях работещи за лондонския транспорт. Най-колоритен  ми се вижда младеж, който дълго време се чудя на кого ми прилича и който ме оставя със зяпнала уста, когато дни по късно запява без какъвто и да е акцент „Македонско девойче“. Момчето е родом от Полша и е член на славянска група за езици и култура, а тази е любимата му песен! Красива жена на възраст, бивша стюардеса за норвежкия превозвач и обсебена от днешната лудост да има печати от всички познати страни от земния глобус. Братя португалци, типични представители на младото поколение, които не се задържат дълго на едно място на работа, но живеят всеки ден като за последно и използват всяка свободна минута и спестени пари да пътешестват. А няма как в една група от 15 човека да не присъства и един представител от Австралия. По неясни и за мен причини, най-интересни са ми две видимо млади момчета, които разбирам, че са от Сингапур и си правят малка ваканция след тежки изпити в университета. Часът наближава 5 след пладне, настанени сме в удобни, чисти купета – 3-та класа и ни предстои дълго пътуване с железниците към толкова непознатата Северна Корея.

Пътуването с китайски влак само по себе си е цяло приключение. От първа класа, през нощни вагони, до какви ли не други класи. Общото между всички е, че е сравнително чисто и направено за удобство на пътуващия. Изкарвам късмет да съм на легло на първия етаж и се почва дълъг разговор и гощавки в купето, в което сме попаднали с португалците, момче от Лондон и скандинавската жена. Времето минава неусетно и около девет вечерта, светлините на влака са изгасени и всеки е сгушен в топлите завивки и се унася за сън под монотонната песен на китайската железница.

Сладкият ми сън бива прекъснат от малък инцидент – паднала бутилка с минерална вода от горния етаж, но тишината бързо се възстановява и следващото ни събуждане е в Dandong – последната ни спирка в Китай. Тук сме посрещнати от представител на фирмата-организатор и настанени в малко кафе за бързо хранене да се ободрим.

Паспортите ни са събрани и след няма половин час са ни раздадени

временни документи за влизане в Северна Корея.

Утрото е смразяващо студено в Dandong и освен районът на гарата, в неголемия китайски граничен град нищо друго не успявам да зърна. Промишлен град, където, ако искате контакт на живо със севернокорейци, то там е мястото.

Официалната статистика сочи, че близо четвърт милион поданици от Империята на Ким там си вадят легално хляба като работещи по хотели, заведения и в транспорта.

Бавно минаваме митнически и имиграционен контрол и вече сме на територията на Северна Корея. Пълно е със заминаващи за там, носещи какви ли не камари с багажи и започвам да изпитвам страх, че ще изтървем влака за Пхенян. Добре, че подобно нещо не се случва и отново сме в купето със старите си другари по път. Девет сутринта минава и

започва така дългоочакваното пътешествие в напълно непознатата Северна Корея, обвита в какви ли не истории…

Влакът напуска пределите на Dandong и бавно пресича Yalu река по Sino-Korean приятелски мост, дълъг близо километър и имащ интересна история. Започнат е да се строи в началото на 4 век от японската армия, но многократно разрушаван при какви ли не конфликти, случващи се в онази част на Земята.

Реката под нас е замръзнала в ледена пелена и си мисля колко ли съдби е променила, като най-желано място за влизане къде легално, или нелегално в Китай. Пътувайки в района през лятото, от китайска страна се устройват увеселителни разходки с корабче и бихте стигнали до Северно-Корейския бряг по вода, но само до брега.

Пресичайки реката и наближавайки Sinuiji – първият град в Северна Корея, влизайки от Китай, интернетът ни изчезва и знаем, че няма връщане назад или връзка със света в следващите няколко дена.

Всички сме в повече от приповдигнато състояние на духа и за кой ли път сме предупредени да няма никакви снимки на военни или на самата гара в граничния севернокорейски град, където часове ще бъдем подложени на щателна проверка с какво влизаме в  страната. Наблюдавайки от средата на моста разликата между двата гранични града по бреговете на Yalu, то различията в градоустройствен план са биещи на очи. Зад нас са високите, модерни жилищни и офис сгради от китайска страна, а пред нас се простира, меко казано една пустош, в средата на която, без всякаква показност се намира гарата-сграда от т.нар. тип Сталинско строителство.

Влакът е спрял, разрешено ни е да слезем на перона, да направим си снимки на влака и да се освежим с напитки от търговците, продаващи какво ли не. Изчакаме проверка на личните ни вещи. 15 човека като изгубени деца се шляем и тайно наблюдаваме охраняващите милиционери, чиито лица са застинали в сериозно-каменна гримаса.

Студът обаче се оказва по-силен от любопитството ни, температурата е около минус 15 и бързо се прибираме в топлите купета, където е сигурно 30 градуса над нулата. Безотказно работеща рецепта за бързо разболяване се оказва голямата амплитуда в температурите. Вълнението ни още повече нараства, когато гранични служители от Северна Корея започват проверки във влака.

Изрично сме предупредени да няма никакви агитационни материали за страната, на която ще бъдем гости, никакви агитационни, прославящи прогнилия капитализъм, откъдето идваме и никакви материали с еротични или порнографски елементи.

На всеки пътуващ е описана марката телефон и фотоапарат, с които влиза и с които се очаква да излезе от Северна Корея. Самата проверка на багажите ми се струва, като да беше претупана за час на трите купета, в които пътувахме групата от Пекин. Сериозен интерес предизвика самобръсначката на моя спътник, която си е най-обикновена – поне на 3 години и машинката му срещу ухапване от комари, която незнайно защо беше в багажа му за Северна Корея. Почти наближи обяд, беше ни раздадена топла и вкусна храна и пътешествието започна. Като от всеки ъгъл ни поздравяваха портретите на Ким и баща му, а пред нас се очертаваха нови шест часа пътуване с влак по т.нар. Pyongui Line – най-важната и стратегическа отсечка в близо 6000-километровата жп мрежа в Северна Корея.

Първото обаче, което ми се набива на очи, са странните и причудливи камъни, като носещи следи от човешка дейност от далечни времена. Изненадващо за мен се оказва наличието на около 15 хиляди древни долмени и подобни каменни структури на територията на Северна Корея. Малко проучени и чакащи своя час, когато учени ще разбулят древното минало на хората, населявали някога поречието на река Yalu и считано за люлка на цивилизацията на Корейския полуостров. За съжаление, подобни посещения не са включени в еднообразната програма, гласувана от партията при посещение на Северна Корея. Влакът бавно минава през малки селища, където присъствието на военни е силно видимо.

Странни постройки подминаваме, замаскирани в камуфлажна премяна и нито за миг не се усъмняваме в предназначението им. Бункери, с неясно вътре какво.

Из замръзналото поле се мяркат и хора в работнически дрехи, неясно какво точно правещи, но с видима въоръжена охрана.

И ако хората живеят, подчинени на какви ли не неясни, неразбираеми за нас правила, то правилата, виждам, не са подминали и голям брой патки, които кротко крачат пред въоръжения им униформен пазач. Иска ми се да запечатам този кадър, но добре знам, че снимането на униформени не е разрешено. Мисля си, а дали гордо крачещите патоци си имат номера като кравите в Куба, които съм виждала преди години. Вечерта бавно напредва, температурата във влака се вдига и виждам забързан огняр как добавя огромни кофи въглища. Вече нямаме търпение пътуването с влак, което продължава последните 24 часа най-сетне да приключи.

Тъмна сграда, с едва мъждукащи светлини, ни е казано, че е летището на Пхенян, отстоящо на около 40 минути от града. В настоящия ден не обслужвало полети.

Влакът намали скоростта си, подаде тържествено изсвирване и ето ни на Централна гара, където сме посрещнати подобаващо от симпатичните ни севернокорейски екскурзоводи, които и за минута няма да се отделят от нас в следващите няколко дена. За тях мисля, че са част от огромната машина на държавна сигурност в далечната страна.

Десетки посрещачи прегръщат близките си, гарата (на снимката долу) е огласена от революционна музика

и почти залитайки от насъбралата ми се умора, стъпвам на една от централните им улици. Първото, което забелязвам е магазини и хора в тях. Магазини, толкова приличащи на българските от комунистическо време, намиращи се по първите етажи на еднообразното ни някога строителство.

С доста години машината на времето ме е върнала назад. Толкова съм впечатлена и от магазините, и от хората, които виждам вътре, че първата ми мисъл е – пропаганда тече по нашите земи. Силно лилав на цвят автобус ни очаква и за няма пет минути сме напуснали пределите на гарата, чиято сграда си е типична от 50-те, 60-те години на миналия век и би могла да мине за гара, в която и да е страна от вече бившия Източен блок.

Пристигнали сме във втория по големина хотел в страната – Koryo, разполагащ с 500 стаи, казино, басейн, спа център, модерни ресторанти и барове, та дори и караоке. Думата Koryo, е името на някогашното царство по тези земи, откъдето е заето и за име на настоящата страна Корея, както и на националния превозвач на Северна Корея.

Доста по-рано ни е пратен мейл от организаторите, че първоначалната идея е била да нощуваме в по-новия и с по-хубава локация хотел Yanggakto, но поради належащ ремонт сме блокирани в т.нар. Двете кули хотел, символизиращ бъдещото обединение на двете Кореи. Макар и почти мой набор, Koryo, водещ се по техни стандарти 5-звезден, по европейски 3-звезден, е добре поддържан, като оставим липсата на каквито и да е туристи. Разположени сме в едната 45 етажна кула и разпръснати на около 5 – 6 етажа.

Малко по-късно ще ми направи впечатление, че асансьорът е програмиран да спира от 16 до 25 етажа, където сме разпределени всички от групата. Моя милост и спътника ми сме на 23-я етаж и гледката от малкото вестибюлче към града е впечатляваща, макар и прозорците от външната страна скоро да не са виждали вода и сапун.

Даден ни е половин час за почивка и сме помолени точно в осем да бъдем във въртящия се бар-ресторант на 42-я етаж. От този миг започват едни шеметни дни, всеки от които поне по 14 часа, неотлъчно с останалите пътуващи .

Стаята е просторна, леглата – хубави, уютно топло е, разполагаме с хладилник и телевизор, дори излъчващ новини на BBC и още 4 канала.

Най-тъжното в стаята са подложките на чашите за вода, които на пръв поглед са си най-обикновени подложки за чаши с логото на хотела, където отсядали важни гости от политическия, интелектуален и спортен световен елит, но което ги прави необикновени и ме възпира да си взема една за спомен, е тяхната облицовка в дебел найлон. Седя и си мисля, колко ценни трябва да им се явяват, щом са предназначени за многократна употреба.

Банята е доста шокираща, макар всичко привидно да ѝ е наред и дълго мисля, какво всъщност я прави по-различна и от която и да е била хотелска стая, където съм била по света. Банята представлява готова заготовка, като тоалетните в самолетите и прагът на вратата ѝ има поне 5-сантиметров процеп. Сега разбирам защо ни е натъртено многократно да внимаваме и да не предизвикаме наводнение.

Освежени, пристъпваме в шикозния ресторант, който е празен и на който сме настанени на няколко маси, според това дали сме вегетарианци, вегани и други подобни разделения в храненето.

Предварително ни е казано да се снабдим с плодове, шоколади от Китай, защото десерти няма да ни бъдат сервирани.

Не мисля, че това обаче е необходимо, защото магазини има, за кого точно са е отделна тема, на която ще наблегна в бъдеще, но не си струва да правите подобни предварителни покупки.

Тази вечер ще е първият ми шок с тоновете храна, които ще ни засипват следващите няколко дена. Следват порции, след порции храна, поднасяна ни по всички правила на ресторантьорството и сервитьорството. И тук забелязвам, както и навсякъде, където се хранихме, как масите, покрити със скъпи и хубави покривки, най-отгоре си имат и по една прозрачна мушамица за капак. Пищната ни вечеря е придружавана с големи количества местна бира, която се оказва много пивка.

А подът на ресторанта се върти, неоновите светлини отвън придават странна призрачност на града под нас и имаме чувството, че се намираме в странна въртележка на времето, където миналото не си е отишло, а е направило гигантски скок в бъдещето.

Заспиваме примрели от умора, но с нетърпение очакващи утрото, което ще ни покаже по светло Пхенян…

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



2 коментара

  1. Диана Маринова на

    Много интересен и живописен пътепис. Благодаря на авторката – Елена, че по безопасен за нас начин ни разходи из Северна Корея 🙂
    Пожелания към Дело – продължавайте с интересните и красиви разкази за света. Имаме нужда от свежо поднесени и полезни четива!

Коментирай в Delo.bg