Мексико – древният град Паленке и джунглата Лакандон (част 8)

0

Продължение от:

МексикоМексико – най-високата пирамида в страната (Тонина) и пътуване до Паленке (част 7)

Няма още девет сутринта, а туристите пред древния комплекс Паленке, един от древните градове на маите от предколумбовия период, са чутовни. Опашки за чакащи билети, агресивни екскурзоводи и тълпи от амбулантни търговци, продаващи какво ли не. Първото ми впечетление, зървайки древния комплекс е, че е сравнително доста по-малък от всичко, което сме видели до момента в Мексико и доста различен като архитектура, усещане и излъчване. Намираме се в древния град – Nah Chan Kan (Змийска къща). А както започнах в началото си разказа за Мексико, то в онези времена змията е била за древните символ на мъдростта.

Употребата на името – Паленке, както е известно в наши дни, става благодарение на уж открилите го за света испанци. А местните винаги са знаели за древния град на боговете. Никога не спрели да го посещават през вековете и остават дарове на великия им владетел, погребан там. За това, че някой важен е погребан, става ясно на света едва през не толкова далечната 1952 година.

Застанала съм точно пред т.нар. Храм с надписите, подробно вписал в историята всички важни дати за маите и изпитвам крайно недоволство защо не е разрешено за влизане. Мрачна по своему пирамида на девет нива с кой знае какви тайни в себе си… Освен с надписите и намирането на известния саркофаг, най-много ме вълнува дали е истина, както съм чела, че вътре има фрески, изобразяващи хора с шест пръста. Поне аз не видях нищо подобно в музея, където е изложен саркофагът (на снимката долу) и много други интересни експонати. А  подобни истории за шестпръстите непознати се носят и от не толкова близката до Мексико Боливия. Шестпръстите, предполагащо се из алтернативната наука, са дошли някога на Земята от умиращия Марс, завещали ни знанието. Кой точно е намерен в Саркофага е другата загадка, за която едва ли скоро ще има консенсус в научните среди.

Традиционната история гласи , че това са тленните останки на Pakal Votan – най великият управител на древния град, възнесъл се кой знае къде на 80-годишна възраст. И тук идват несъответствията. ДНК пробите излизат с резултати, че погребаният царски и толкова скришом владетел е на възраст не повече от 40 години. Много по-висок на ръст от местните, населяващи племена района и с изцяло здрави, непокътнати зъби за 40-годишен човек. Липса на традиционните инкрустации, модерни за онова време из устната му кухина. И за да стане още по-объркано, мистериозно и необяснимо за учените, през лятото на 2016 година се откриват под девететажната пирамида девет подземни канали с течаща вода. Вода, която не е ясно от къде точно извира. Разкопки не са възможни за момента поради изключително малките размери на каналите и проучванията се осъществяват със специално пригодени за това роботчета – изследователи.

Паленке e град, за който реално нищо не знаем, тъй като е проучена едва една десета от площта му. Град, единствен по рода си, дал в историята на маите две кралици. Две жени, смятани за бабата и майката на бъдещия велик владетел. Но и това не е много сигурно колко са били жените, играли съдбовна роля в историята на мястото. 1999 година богато възнаграждава работещите в комплекса археолози. Открита е тайна гробница в съседство на Храма на надписите, която пази останките на много знатна дама. Само не става ясно коя е тя точно, защото като че ли умишлено всякаква информация за нея е била грижливо заличена в миналото. Непознатата дама става известна като Червената Кралица. Дали това е жената, майката на Пакал, дъщеря му, любовница или просто просветена, която му е била изключителна важна, остава загадка и до днес. Твърди се, че майка му се е зовяла Lady Zac Kuuk. Интересното в случая е малкото ѝ име – Zac, което означава „бяла“. Та пак стигаме до загадката кой точно лежи в саркофага, защо е неестествено висок спрямо съвременниците му и защо наричат майка му Бялата. Хипотезите от къде са дошли маите са толкова много и една от друга по фантастчини, че каквото и да предположим, може и да съдържа доза истина. Възможно е да са дошли от Марс, може и от потъналия континент Атлантида, ако наистина е съществувал, а защо не и от древен Египет.

 

Сходствата с историята на древен Египет и историята на маите  са поразителни. И в земята на фараоните, и в земята на маите има култ към Слънцето и историите за деца-владетели, възкачили се на трона на около  10-12-годишна възраст и мъдро управлявали. Приликите между двете култури са изумителни, та макар и на хиляди километри една от друга.

Потънала мислите си, пред мен изскача т.нар. Обсерватория-кула. Постройка, наподобяваща десетки, които съм виждала в Китай. Имам чувството, че все едно гледам историята на света, разпростряла се като на длан в града пред мен.

Влачим мързеливо крака към края на разрешеното за туристи от комплекса и като от приказките или от историите за Хари Потър малка и загадъчна постройка ни приканва на върха на стръмен хълм. Стълбите са много хлъзгави, влагата е голяма и едва си поемаме дъх. Качени на високото, изпитвам леко разочарование. Празно е, но покривът на древния монумент е много интересен. От далечината ми прилича на дантела. А една от причудливите легенди разказва, че някога древният град Паленке е бил школа на посветените жреци, контактуващи с невидимото. Получавали са знание от Горната земя и са го балансирали с тази. Причудливите покриви способствали за по-лесното преминаване на енергиите и усвояването им от изпадналите в транс просветени.

Седим повече от час в странния храм, но сигнали никакви не получваме. Тихо е, само вятърът минава край  нас, а небето бавно слиза към Пирамидата с надписи. Време е да видим с очите си най-голямата загадка на Паленке – Саркофага.

Посещението на Саркофага става на всеки половин час и за наш късмет в момента сме само двамата в огромната зала, където е изложен. И отново мисълта за сходство с египетската култура е биеща на очи. Спомените ме връщат преди много години, когато отново сме сами до големия и празен саркофаг в покрайнините на Кайро. Но това, което виждам в Паленке надминава всички мои очаквания. Над 20-тонният саркофаг е обрисуван с най-странните неща, които могат да хрумнат на някого. Толкова е огромен, че обективът ми едва смогва да го запечата. Теориите какво всъщност е изобразено на него не спират и до сега. За Ерих фон Деникен, настъпва звездният му час през 60-те години на миналия век. Хипотезата му е, че по Саркофага е историята на древните и непознати астронавти. Дори да сте напълно скептични към алтернативна история, без капка въображение, то виждащото се по саркофага е без всякакъв аналог. Странник, управляващ още по-странна машина, която по никакъв начин не би трябвало да се вписва за времето си.

Още по-необяснимо погребаният в Саркофага, който и да е бил той, е с тапи за уши. Но ако и на това някой може да измисли някакво правдиво обяснение, то намереният текст в Пирамидата с надписи остава без съмнение, че непознатият преди да се отправи към непознати светове, ще премине през вода. Вода, която пък бива открита в изобилие под храма през лятото на 2016 година. А написанто гласи:

„Силата/Бог ще води мъртвия към подземния свят, потапяйки го във водите, за да бъде получен.“

Занемели сме. Правим снимки от всякакъви ъгли и виждам, че залата разполога с малък монитор, на който може да се види кратко филмче за историята на маите. Филмчето ми изглежда интересно, но точно в този миг залата се напълва с голяма група шумни мексиканци и решаваме, че ни е достатъчно със загадките за деня.

Връщайки се към града, главата ми се ще се пръсне от въпроси. Кои са били маите? Какви са били връзките им с Египет и Азия? Защо безследно са изоставили градовете си и изчезнали в неизвестна посока? Дали наистина са познавали управлението на космически кораби и дали не са си отишли там, където някога са дошли, оставяйки на Земята помощния си персонал? Толкова много въпроси, а нито един отговор. И ако се вгледаме в картата на развитието на тази цивилизация, още един въпрос изниква. Възходът на загадъчния народ започва от вън на сферата и бавно се затваря навътре. А по правило, големите цивилизации точно по обратен път са стигали до своя крах. Прекаленото разширяване е водило до пълен колапс след време. Вероятно е първите появили се синове на Слънцето из цял свят да са дошли наистина от някъде другаде, но по-вероятно е да са били единствените оцелели от нещо чудовищно, случило се на Земята някога, за което човечеството не пази спомен.

А може би, идвайки от друга планета, звезда, галактика, оцеляването им да е било сведено до съвсем други критерии, които тук, на Земята не са проработили. И просто са изчезнали от земите на Централна Америка, по време, когато из Българските земи започва разцветът на така наречения Златен век. Колкото повече мисля, повече въпроси изпълват главата ми.

Правим си обилен обяд в първото изпречило се пред нас заведение и настава време безпокойството да ни завладее. Идва тази част от пътешествието, за която никъде не съм открила практична информация как точно да се осъществи индивидуално. Пътеводител са ни думите на непознат мексиканец. За всеки случай съм огледала многобройните туриситически агенции по централната улица на Паленке и какви екскурзии предлагат из района. По някаква си наша логика отиваме на автогарата, на която сме пристигнали от Окосинго предния ден. Оказва се, че не е тази, която търсим. Подробно ни обясняват от къде тръгват микробусите за границата с Гватемала, които не били на често. Не след дълго сме си купили билети, раниците вече са на покрива на супер нов и модерен микробус. Пътуваме Frontera Corozol, чакат ни нови 150 километра път.

Трасето е празно и се движим доста бързо по познатия ни вече път към Окосинго, който някъде трябва да свие в посока Гватемала. Излизайки от Паленке, 15 километра по-късно  телефоните губят сигнал и времето минава час напред. Защо джунглата Lacandon е под друг часови пояс, не мога да кажа. Не съм сигурна и дали това е официално. Живеещите там обаче имат собствени правила…

Мексико – разходка из канона Сумидеро и вечер в Окосинго, сърцето на щата Чиапас (част 6)

Пътуваме в късния следобяд през ниски планини, огромни площи засадени с царевица и подминаваме доста военни пунктове. От време на време спираме да оставим някой, да се качат нови пътници и както ни е познато от Боливия и Перу, веднага сме нападнати от продавачи на храна. Какви ли не лакомства предлагат, но така сме хапнали със спътника ми, че нищо не може да ни изкуши в момента. Явно обаче шофорът ни е гладен и за няма 20 минути успява да хапне не една, а цели 4 варени царевички за цена около половин долар.

Все по-навътре и по-навътре навлизаме в сърцето на джунглата. Тя е приютила в себе си най-голямата дъждовна планинска гора в Северна Америка. Започваща някъде от полуостров Юкатан, стигаща до сърцето на Гватемала. Гора, даваща живот на толкова растения и животни или по-скоро някога давала. В момента 60 процента от нея е изсечена и едва около 3000 ягуара все още волно бродят в района. Знам, че трябва да бъдем оставени на кръстопът, където почва официалният вход на резервата и откъдето следващата сутрин ще поемем към Bonampak (една от най-интересните и единствена по рода си руина в Мексико).

Стигнали сме този кръстопът, раниците ни свалени и както съм чела в Лонли Планет, би трябвало да гъмжи от таксита, които да ни закарат в близост до индианското селище, където нощуват авантюристи като нас. Навалица от таксита обаче няма и след като сме платили таксата за посещение на индианския резерват, хващаме единственото такова. Биваме оставени след няколко километра в средата на нищото и любезна мексиканка, наследничка на истинските маи ни показва много симпатично бунгало. Явно все пак сме си научили урока от първата ни нощ в Мексико и не плащаме преди да видим стаята ни за нощта. Мястото е много хубаво, но всъщност отдалечено на цели 10 километра от селището, за което сме тръгнали. Искренно се извиняваме на жената и с бавен ход, под тежестта на раниците ни тръгваме по пътя. А дали е правилният път, това и ние не знаем.

Късметът обаче и този път работи за нас. След няма десет минути по пътя се задава такси, карано от най-симпатичния беловлас дядо. Уведомява ни, че наистина сме късметлии, защото бил последният прибиращ се към селото и ни пита накъде сме се запътили. Ами… където ни заведеш. Веселият и разговорлив старец се подхилква и с гордост казва, че племенникът му е заможен човек и дава бунгала в центъра на селото, а освен това държи и магазин.

МексикоМексико – древният град Monte Alban, San Cristobal и каньонът Sumidero (част 5)

Оставени сме в отключено бунгало, а дядото отива да търси роднината си, на когото е редно да платим нощувката си. Бунгалото ми се вижда прекрасно. Основите са от камък, дървени стени с очебийни прободни, през които се прокрадва слънцето и ламаринен покрив. Е, какво повече човек да желае в една джунгла! Освен това има баня, ток, комарник и прекрасна дървена веранда, оживяла от буйните обрасли я цветя.

Племенникът се задава, носи ни чисти, почти нови хавлии, миришещи на слънце и свежест, сапунчета и ни обяснява кое къде е из селото. Чувставаме се, като в 5-звезден хотел.
И както казва спътникът ми, време е за бира и забава. Отива към магазина, а аз влизам за освежаване в огромната баня, където дори освен студена вода има нещо подобно и на топла.

Lakanja Chansayab е село, населявано от около 300 души. Води се най-голямо от трите селища из

огромната джунгла, приютила последните наследници на маите.

Последните истински пазители на знание, език и традиции. Разнородна маса от хора, намерила преди векове спасение от испанците. Последните истински познаващи джунглата, която се явява толкова апетитно парче за правителството и полулегалните революционери от Zapata. С настъпването на белите завоеватели най-смелите от останалите маи влизат в дивото и първите им контакти със сегашния свят датират едва от началото на миналия век. Живеейки, подчинени на законите на природата, тяхното оцеляване е било успешно, та дори и охолно. В началото на 40-те години срещите между последните чисти маи и белият човек зачестяват. Освен жълта треска, то последните оцелели от някогашната велика цивилизация, но станали жертва на какви ли още не зарази, донесени от белите. Появяват се католическите свещенници, даващи лекове за вяра. Броят на оцелелите  индианцит през 1943 година е едва 630. Със сигурност на малкото оцелели и чисти наследници на маите и до сега не им е лесно.

Третокласният път, който ми се стори почти нашенска магистрала, е построен през 1998 г. Годината, в която мексиканското правителството започва да взема някакви мерки, за опазване на природното и културно богатство в тази част на страната. Усещам, че много дълго съм размишлявала на верандата, а от спътника ми ни следа. Обезпокоително. Какво правя в сърцето на джунглата без телефон и почти никакъв испански? Почва да ми става страшно и се каня да започвам издирвателна акция, когато го виждам да се задава с пълна чанта и усмивка на лице. Разказва ми, че като резерват бира се продавала само на определено място, доста далече от симпатичното ни бунгало и срещу записване данните от паспорта му.

МексикоМексико – Оахаса, Градът на смъртта и най-древното дърво в света (част 4)

Вечерта взе леко да напредва, а с нея и усилването на непознати за нас звуци, идващи от джунглата. Правя подробни снимки на заобикалящото ни и излизаме на разходка. Никой няма по улицата, освен паркирана линейка, потънала в прах. Натъкваме се и на втори магазин, освен този на нашия хазаин и разбираме, че наоколо има и ресторант! А селото се оказва не малко. Дори с около 300 жители, територията на която се е разпростряло е огромна. Тук-там накацали къщички като нашето бунгало и тук-там големи сателитни чинии. Става много тъмно и отсядаме в ресторанта с три маси, където сме само ние клиенти.

Обслужва ни истински индианец, носещ традиционната дреха за района – Xikul. Носията представлява чисто бяла, широка роба. Домакинът е много сърдечен и сяда на приказки при нас. Разказва ни за младостта си, промените от последните 20 години, осигурили му до известна степен по-добър живот и причината за липсата на бира в заведението му. С настъпване  глобализацията и туризма, местните губят много от вековния си начин на живот. В замяна получават някои нови благинки. Една от първите придобивки, навлязла в най-голямото село по рода си в джунглата била бирата. И сладко се усладила на съселяните му. Така се усладила, че им вдъхнала кураж да задяват бели туристки. Не знам кой кого първи е започнал да задява, но предполагам, че историята има две начални точки и проблемите не закъснели. Проблеми, които толкова ескалирали, че да се въведе отново мир и спокойствие самите старейшини взели решението за забрана на консумацията на бира от местното население.

МексикоМексико – градът на ангелите Puebla и великата пирамида Cholula (част 3)

Жената на индианеца ни приготвя нещо вкусно, което мирише божествено. Отново сме прегладнели и тръпнещи в очаквсне на топлата гозба, която и не закъснява. Нещо подобно на такоси, но както разбираме, правени на тиган и с много сирене. Мълчаливо опразваме чиниите и слушаме вечерния глас на джуглата. Всичко е толкова прекрасно и само ние двамата, докато не виждам огромна черна сянка, уверено да се приближава към мен по циментовия под и в себе си да материализира всички мои страхове. Огромен паяк, който ми прилича на смъртоносен, се разхожда наблизо. Спътникът отива да изследва и заснеме непознатото същество. Решаваме, че трябва да кажем на семейството, което си почива някъде в неголямата къща. Паякът се е скрил, но ние показваме снимки на индианеца как сме го видели и че се е запътил към вътрешността на къщата му. Човекът искрено се залива от смях. Шарлотка или аз както чух, била добра паячка и обикновено вечеряла с досадни насекоми. Нямала интерес към хора, а дори при случаен контакт с тях освен едно голямо подуване, за не повече от два часа, нищо по-лошо от това не би могла да причини. Уж му вярвам, ама не съвсем и си мисля, през процепите по нашето бунгало, колко ли Шарлотки са се настанили за нощта.

МексикоМексико – Poza Rica, забравеният град El Tajin и летящите хора Voladores (част 2)

Ползвайки банята в къщата им, хвърлям едно бързо око как живее собственик на ресторант в сърцето на най-голямото индианско село в Мексико. Доста голямо семейство е насядало в огромен хол, по средата на който има опънати хамаци и гледа сателитна телевизия в събота вечер. За мой ужас съзирам по тавана не една, а поне още две Шарлотки, кротко дремейки и чакайки някой комар или друго насекомо да излезе на нощен лов.

Прощаваме се  със собствениците на ресторанта и си поръчваме закуска за идната сутрин. А вечерта е млада и моля спътника да се разходим из селото. Сега се убеждавам, че наистина е много голямо. Училище има дори, но разбира се тъмно по това време на денонощието. Къщите са номерирани със знаци от Майската писменост и незнайно как пак сме се озовали пред къщата, в която се продава бира. Спътникът смята, че това ще е знак от съдбата и почуквайки на входната врата, през малко кепенце се подава продавачът и изпълнява последната ни поръчка за вечерта.

Идва време да си ходим към отключеното ни бунгало, седяло така цяла вечер. Звуците, които чуваме в съседство ни изпълват със страх и ужас. Нещо нечовешко се случва от съседната сграда до нас. Веднага включвам на запис телефона ми и точно в същия миг от сградата излиза индианец и ми прави знаци да се махам. И Спътникът ме съветва да не ходя в края на верандата, а да си допия бирата и да лягам да спя.

МексикоМексико – началото на едно мечтано пътешествие (част 1)

 

Какво се случва в джунглата до нас мира не ми дава. Звучащо като заклинание от многобройни гласове, излъчващи невидима сила и явно молещи се за нещо. Решила съм, че на сутринта ще питам собственика на ресторанта каква функция играе съседното до нас бунгало и на какво точно сме били свидетели тази вечер.

Джунглата взема все повече да ме плаши с нощния си живот. Завивайки се през глава, мечтая Слънцето да се покаже скоро и да ни отведе още по-надълбоко в дивата природа на Мексико и неизвестните ѝ тайни и загадки.

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg