Мексико – загадъчните градове Bonampaк и Yaxchilan (част 9)

0

Продължение от:

МексикоМексико – древният град Паленке и джунглата Лакандон (част 8)

Изключително настойчиво кукуригане на петел бележи началото на новия ден. Проклетникът се е качил на прозореца ни и без капка свян ни буди точно в шест сутринта. Плановете ни не са били да ставаме толкова рано, но в една джунгла щеш, не щеш се съобразяваш с правилата й.

Селото още спи. Ресторантът е затворен, но живот кипи в магазина до него и търпеливо сядаме да си чакаме закуската над чаши горещо и силно ароматно кафе. Тези индианци знаят какво да пият. Кафето им, сварено в огромен чайник ще остане едно от най-хубавите, които пих в Мексико. Улиците са тихи и всичко е още толкова свежо.

Мексико

Ресторантът отваря врати и без покана сме се настанили за закуска. Индианецът е сънен, но все така благоразположен към нас. Не се сдържам и го питам каква точно функция играе съседното бунгало и какво точно се е случвало предната нощ, на което сме били свидетели.

Обяснява ни, че това е Евангелистка църква, в която и до сега се извършват древни ритуали, познати на маите от незапомнени времена. Има болен човек и просветените, са изпълнявали молитви за изцеление. Чудя се дали традциите им от векове са запазили силата си и работят в днешно време. Дано човекът се е оправил, дали от силните молитви, прозвучали ми толкова страшно или съвременната медицина, която също намира почва в индианското село.

Закуската ни подозрително дълго се забавя и жената на индианеца сърдито заявява, че доматите са свършили в магазина и ще ни приготви по един омлет. Претенции от наша страна – никакви. Не след дълго доволно хапваме омлет от очевидно много щастливи кокошки, отглеждани на открито. Време е да се простим със симпатичните индианци и се отправим към първата загадка за деня – град Bonampak.

Улиците са празни, няма нито една кола наоколо. Няма следа и от хазяина ни, при когото сме прекарали нощта. Грабваме раниците и се разполагаме на притихналия селски площад.
Малко псе се заиграва с връзките на маратонките ми и виждам, че има много интересна обеца на носа си. Слънцето напича жарко и отнякъде се появява веселият старец с таксито си от предния ден. Без покана сме готови да се настаним в колата му. Бързо ни възпира, обяснява, че е много зает и обещава, че ще прати внука си да ни придружава за деня. Спазил дума и след няма десет минути доволно сме се разположили в новата и хубава кола на наперен момък.

Мексико – най-високата пирамида в страната (Тонина) и пътуване до Паленке (част 7)

За няма и четвърт час пристигнахме пред руините на Bonampak. Древните останки на загадъчния град, чието име се превежда „рисуваните стени“, са много малък комплекс или по-точно много малко от тях е разчистено и проучено. Уникалното и неповторимо на това място са стените му, изрисувани с причудливи краски и багри. Рисунки, които никъде досега не са намирани из Латинска или Централна Америка.

Мексико

За пръв път древният град става известен на света през 1944 година. До този момент е спорно кой е бил първият бял, зърнал загадъчното място. Един от внуците на откривателя на шевните машини „Сингер“, див авантюрист и приключенец или две години по-късно известният по това време фотограф – Giles Healey. Каквато и да е точно истината и в двата случая се споменава, че местен индианец е завел любопитните бели до едно от най-свещените им места, които никога не са спирали да бъдат посещавани през дългите векове на разруха на Майската империя и мракобесния период на Испанските завоеватели.

Мексико

Мястото никога не е било изоставено от индианците и в мистичните среди се смята за едно от най-силно енергийните в Мексико. Посещението му до началото на 2000 година е било почти невъзможно, поради липса на път през джунглата. Достигането му е било възможно само с хеликоптер или поне месец вървене из дивата джунгла. Ние нямаме този проблем и с нетърпение крачим към забравените руини, които много рядко са посещавани и в наши дни. И изненада, изненада! Поне 20 немски туристи сноват и бърборят на висок глас. Точно тук не съм очаквала никакви посетители и ме спохожда леко разочарование. Рисунките в трите малки сгради, кацнали на върха се смята, че пресъздават моменти от историята на Маите. Не така обаче мислят последователите на нетрадиционната история.

Мястото се счита за много силно енергийно и школа, в която просветените са изкарвали последните си тестове, след завършване, първоначалното си обучение в Паленке. Смята се, че тук са оставали сами със себе си за неопределено време. Време, през което да озаптят егото си и наистина да се слеят с невидимите за нас сили и енергии. Някак си и аз чувствам, че това място е коренно различно от всичко, което сме видели за момента в Мексико. Цветовете, стилът на рисуване, та дори по някакъв начин и архитектурата поразително напомнят , видяното от мен в Долината на Царете – Египет.

Друго интересно, за което няма обяснение – как рисунките са се запазили, при положение, че строежите се намират в дъждовна гора и са подложени на невероятна влажност? За съжаление, през последните години на нашия век е констатиран бесен темп на рушене. Замърсяването в глобален мащаб или посещението на хора, които с не особенно чисти сърца рушат древните рисунки? Това аз не се наемам да коментирам, но е похвално как помещенията се пазят и се съблюдава съхранението на тяхната цялост. Правителството е признало , че древният град принадлежи и е свещено място за индианците наоколо и приходите от билети за посещения отиват за тяхната общност.

Наистина съм много впечетлена от видяното и се оглеждам и ослушвам за т.нар. Живи камъни, за които съм чела предварително. Комлексът гъмжи от хора и не получавам какъвто и да е било сигнал, къде са и живи ли са още. Сигурна съм, чео в тих ден, при пълно уединение човек при желание и добра медитация, ще ги открие. И това е било целта на мястото –

учение към търпение и изчистване на всякакви негативни емоции, които всеки един от нас носи.

Чувствам се щастлива и двата часа, които сме имали на разположение минаха неусетно. Напускайки комлекса, очите ми съзират невероятно красиво герданче, продавано от местно дете. Без никакви пазърлици гордо съм окичена с красивото бижу. Имам си нещо уникално, създадено от непознати ръце и направено от даровете на природата – костилки и семки от тропически растения, стилно боядисани в цветовете на древните създатели на загадъчните фрески в мистичния град Bonampak.

Денят не е свършил и ни предстои разглеждане на

единствения древен град в Мексико, до който се стига само и единствено по вода.

Град Yaxchilan, разположен на брега на река Usumacinta неслучайно държи първенството за най-красив в някогашната империя на Маите. Следващите 30 километра към границата с Гватемала пропътуваме в пълно мълчние. Всеки е отдаден на мислите си и все едно в синхрон с нас пътят е напълно празен. Ние сме в единствената кола, пътуваща към Frontera Corozol.

Пътуването с внука на нашия приятел индианец е към своя край. Прегръщаме се за довиждане и отново се озоваваме в напълно непозната среда. Десетки хора предлагат разходка с лодка до древния град Yaxchilan.

Незнайно от къде се взе някакъв тип, доста по-настойчив от останалите и ни убежди, че мястото ни е в моторница, с две отдалече личащи богати мексикански дами. Цената до древния град е твърда и на стойност 90 долара – отиване и връщане. Дамите не са щастливи от предложението, като да идва от личния им екскурзовод и ние прекарваме известно време на малкия кей в търсене място, къде да си оставим багажите за следващите няколко часа. Освен малко магазинче, предлагащо вода и дребни залъгалки, наоколо няма нищо друго, ако изключим десетките търговци на дребно. Момичето от магазина се съгласява да пази багажите ни и тръгваме да търсим нашата лодка. Предлагането е свръх, но клиенти няма никакви.

Отново сме нападнати от човека, който ще води богатите мексиканки към руините и неясно как вече сме заедно в лодката. Реката е буйна и много мътна. Пътят се предполага, че ще ни отнеме повече от 40 минути на отиване и малко по-бързо на връщане. На една ръка от мен е Гватемала и изпитвам детско вълнение. Никога не съм си представяла и в най-смелите си мечти, че ще стигна до място, толкова отдалечено и толкова рядко посещавано от туристи.

„Кокодило“, както е познат крокодилът по тези земи, лениво се препича на слънце и безмълвно ни приветства в речното си царство. Почти никакъв живот не се забелязва и по двата бряга. Yaxchilan е едно от най-рядко посещаваните поселища на Маите. Най-интересното, което съм чела и най-невписващото се с традиционната история, че някога над реката е имало мост, дълъг цели 200 метра. Сложна конструкция, изградена от цимент. Материал, който векове по-късно е бил открит и влязал в масова употреба в Европа и света.

Смелата хипотеза за моста, свързващ някога Мексико и Гватемала идва през 1995 година от известния из архитектурните среди Мr James O Kon, който е и дипломиран инженер. Самата аз виждам издадени изкуствено построени много стари диги по реката и фантазията ми се развихря. Откритието на Mr James O Kon става една от най-големите сензаци за 90-те години на миналия век. Наистина е немислимо за традиционната история наличието на подобен строеж с толкова мащабни технически параметри в дивата джунгла и то в началото на Христовото летоброене. Неусетно сме стигнали бреговете на стария, забравен град Yaxchilan. Определяме си среща след три часа и оставяме мексиканките в ръцете на самозвания екскурзовод. Те поемат към т.нар. голяма плаца, а ние – към останалите тайни от острова на съкровищата.

Yaxchilan става за пръв път познат на Европа, благодарение на John Lloyd Stephens, добър адвокат от Ню Йорк от първата половина на 18 век и най-вече пътешественик – авантюрист. Обходил Египет надлъж и нашир и издал книга, разказваща за приключенията му. Славата и парите бързо го спохождат и не губи време да стегне куфарите за разгадаване на нови мистерии из района на Централна Америка.

В начинанието му, за негов късмет се присъединява и най-известният по онова време картограф, топограф, изследовател и луда глава англичанин Мr Catherwood. Двамата и до момента остават ненадминати в увековечаване на видяното в карти и обяснения към тях. Изпитвам дива завист към тях, как са имали възможността да купят преди 200 години древния град Copan, в днешен Хондурас и го изследват в продължение на години. Та именно двамата са първите, разказали на света за древния град – Yaxchilan. Древен град, мързеливо дремещ и до сега в заобикалящата го джунгла и лиани. Личи си, градът е бил много голямо поселище. Из хрониките на Маите се разбира, че на този бряг на реката са живели хора от висшата класа, а на отсрещния някога свързван с мост от цимент, простолюдието, обслужващо богоизбраните.

Градежите около нас не са от най-монолитните, които съм виждала, но със сигурност изграждани перфектно да устоят природните катаклизми, често вихрещи се по тази част на Земята. Ято зли оси ни напада и решаваме, че е време да посетим най-интересната част от този град, накъдето първоначално се запътиха нашите придружители в пътешествието.

Намираме се пред известния Лабиринт, за който толкова много съм чела предварително. Влизаме подготвени с фенери и разбудени прилепи гневно рулират край главите ни.
Въпреки добрата ни техническа подготовка, успяваме да се загубим. Този Лабиринт е нещо, което трябва да се посети само със запознат за целта водач. Доста ядосани, че съвременни, навигационни устройства дори нямат сигнал в Yaxchilan, излизаме на повърхността и уж случайно се присламчваме към групата ни по лодка. Така или иначе, времето доста е напреднало и след по-малко от час лодкарят се предполага да ни върне в реалността и Frontera Corozol.

Пред нас се е открил т.нар. Палат. Най-голямата за момента намерена в комплекса сграда, удивително напомняща нещо, което сме видели дни по-рано, но в много по-малък мащаб в Паленке. Палатът е прекрасен. Покривът му е като изплетена дантела. И не мога да не се сетя за споменаваното тълкувание, че така енергиите проникват по-лесно от Горната до долната Земя. Немеем пред видяното от нас, съпроводено с гласа на джунглата. Маймуни с детски лица срамежливо ни съпътстват. Толкова са срамежливи, че дори снимка не мога да им направя. Бягат в някакъв панически страх, а многоцветните папагали, пищящи в захлас също не позират за снимки. Ако искат! И аз не си губя времето да ги търся. Интересува ме тайната на града.

Град, в който единствено е намерена стена с жена, извършваща жертвоприношения из цялата Империя ма Маите,

разпростирала се някога на хиляди километри. Паленке и това място са градовете, където силните жени са имали някога думата. Но каква точно е била тяхната роля и до сега остава неясно. Нищо не се връзва с традиционото четене на историята. Уж не познавали колелото, а в градовете им се натъкнах многократно на доста кръгли повърхности и останали от тях паметници в тази форма. Хора, жадуващи войни и кръв, провеждали кървавите си ритуали само в определени дни от годината. Народ, разрушавал цялата си история на всеки 52 години и отново съграждал върху разрушеното. Почвали нов цикъл, изцяло подвластен на звездите, които така добре са познавали. И пак се сещам за същата практика в Египет и Китай и кой знае къде ли не още. Всичко да се руши умишлено и се почва ново летоброене. Само дето и до сега не е ясно какво точно се е случило с милионите Маи от древността. Нищо не е останало от тях или знанията, които са притежавали и с които са били светлинни години пред Европа по това време.

Идва време да си ходим и Педро, както разбирам, че се казва мнимият екскурзовод ни прекарва през Лабиринта (на снимката), който е километри и за който препоръчвам водач, за да се насладите на непознатото и излезете на правилното място. Километри сме вървели и излезли , почти , където лодката ни за обратно ни чака.

Yaxchilan е най-голямата скрита перла в огромната корона на древната земя на Маите.

Това място си заслужава всеки лев и всякакво усилие, положено да се стигне до него. Най-истинското и останало встрани от традиционния поток туристи. Връщането по реката ми се струва много бързо и за довиждане, г-н Кокодило се подава за снимка.

Във вече късния следобед на брега не се вижда никой освен нашите багажи, търкалящи се без надзор до входа на магазина, който е затворен. Не мога да повярвам как никой не ги е вземал и ми изглежда като и никой да не ги е претършувал. Мексиканките се качват в такси, което предварително са си запазили, а ние оставаме сами по средата на нищото. Пред нас се откриват три възможности: да спим в малкото погранично градче Frontera Corozol, да се върнем при индианците, за което и до сега съжалявам, че не направихме и да разгледаме изоставения, непроучен град, за който ни разказаха или да поемем дългия път за Паленке.

Тишината изведнъж бива огласяна от бясно пърпорене на Тук-Тук. Не съм изобщо фен на тези превозни средства и главата ми не го побира как освен нас и големите ни раници ще бъдат натоварени. Мексиканските Тук-Туци се оказват много по-добри от към комфорт от азиатските им събратя.

За нещастие, сме закъснели с десет минути да хванем луксозния автобус към Паленке и пътешествието с Тук-Тука продължава още цели 30 километра, с финална дестинация разклон, от който започва селището на индинците и където има голям шанс някакво превозно средство да мине и да ни вземе.

Не сме единствените чакащи и силно се надявам да има места за всички. Весела индианка ни продава кафе от малко заведение на пътя и преди да сме отпили и глътка, пред нас е спрял голям микробус, в който доволно се настаняваме. И в тази ранна вечер имам чувството къде що крави има из Мексико са блокирали третокласния път и придвижването става много бавно и трудно. Усещам вибрирането на телефона ми, а това значи само едно. Стигнали сме Паленке.

Отиваме към голямата – централна автогара и си купуваме билети за следващия ден, който ще ни отведе в Мерида, полуостров Юкатан. Доволни от изминалия ден, плащаме за нощ във вече познатия ни хотел от преди няколко дена и се впускаме из заспалите улици на Паленке. Скарата, където сме обядвали дни по-рано е затворена и сядаме в Мистър Тако за лека вечеря и раздумка. И в този момент небето сякаш се отвори. Изсипва се порой по библейска скала. Време е за сън и заслужена почивка. Следващият ден ни очакват нови 650 километра и

среща с една от мистериите на древния свят – загадъчния комплекс Uxmal.

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg