Мексико – разходка из канона Сумидеро и вечер в Окосинго, сърцето на щата Чиапас (част 6)

0

МексикоМексико – древният град Monte Alban, San Cristobal и каньонът Sumidero (част 5)

 

Каньонът Sumidero е връстник на Големия каньон в САЩ и родил се някъде преди 35 милиона години, когато разбеснялата се земя и силната вода започнали сътворителното си дело в скалите, което и до днес не секва. Ширината на реката, по която пътуваме е от километър до два, а височината на заобикалящите ни вертикално изсечени скали на места достига цели 1000 метра. Красиви скални масиви, огромни пещери, водопади, скални цветя и колкото му душа иска на човек речни обитатели.

Мексико

Обитаван преди идването на испанците от загадъчния народ Chiapan, преселили се от Никарагуа преди много години и известни в миналото с непокорния си боен дух. Повече от 11 години е било нужно на белите колонизатори да прогонят живеещите в скалите. Последните останали там дори се смята, че са направили масово самоубийство в буйните води на реката и не са се дали в ръцете на неканените гости.

Каньонът бива за пръв път подробно изследван едва 60-те години на миналия век от мексиканската армия. Предишните опити, датиращи век по-рано, се увенчават с пълен неуспех. Дръзналите да го сторят стават храна на Кокодилос, както наричат местните древните влечуги, мързеливо гледащи ни от брега. Лодкарят прави умели маневри и сме почти на ръка разстояние от огромните американски крокита, препичащи се мързеливо под жежкото слънце и гледащи ни с любопитство.

Изживяването си струва, но не такъв късмет са имали група туристи преди 20 години. Свръх натоварена лодка се обръща, хора загиват, а други и до сега не са намерени. От тогава контролът върху сигурността е много затегнат и едва ли на крокодилите ще им се отдаде възможност да закусят с някой от нас.

Водата е буйна, много мътна и стигаме до участък, който ми се ще да излъчват всекидневно по средствата за масово осведомяване. Участък, от може би два километра е заринат с всевъзможни боклуци. Лодката засяда и се чудя, дали ще е възможно разходката ни да продължи. Всекидневно малък шлеп, работещ наоколо, изкарва тонове боклуци. Толкова е мръсно, че главата ми не го побира как все още продължава да има някакъв живот наоколо и то толкова разнообразен.

Влезли сме в най-тесния участък и всички сме екзалтирани. Красиво е! Толкова красиво, че лодкарят се налага да ни усмири. Всеки щрака където му очи видят и лодката подозрително се наклонява на една страна. Късметлии сме, че пътуваме в дъждовния сезон и почти всичките водопади наоколо са се активизирали от придошлата вода. Лодкарят ни закарва под един, странно обрасъл със зеленина и се чувствам като във филма „Аватар“.

Бавно намаляваме ход и сме в т. нар. Шарена пещера, където има малка статуя на покровителката на Мексико и всички бедни по света – Девата от Гуаделупе.

За съжаление, по това време на деня пещерата е по-скоро черно бяла и нямаме щастието да се порадваме на природното шоу на цветове, което може да се види на зазоряване или привечер.

Водата е ниско. Все още е началото на дъждовния сезон и провесената стълба , водеща към малката Дева, бавно се поклаща от вятъра. Как някой се качва до нея по скалата и до сега ме гложди. Отвесна скала, предполагаща се да бъде достигана от водата. Както и да го мисля, не ми става ясно, кой успява ежедневно да обгрижва Девата от Гуаделупе с пресни цветя, на това толкова недостъпно място.

 

Правим завой на 360 градуса и отново сме на открито под жежкото обедно слънце.

Пред нас водата се разпростира в цялото си величие и някъде в далечината виждаме известния язовир Chicoasen, построен 80-те години на миналия век и осигуряващ препитание на около 600 човека.

Каньонът е останал зад нас и около нас се ширят безкрайни зелени площи, терасирани от малкото местни, на които все още е разрешено да живеят в Националния парк.

А птиците са толкова много, че се чувствам като във филма на Хичкок. Огромни ята рулират около нас и си мисля, като нищо ще отнесат шапката на някой.

Връщането към брега ни отнема около час и пак сме щастливци да поздравим господин Крокодил, лениво изтягащ се на припек.

Каньонът, освен с ежедневните разходки с лодка, случващи се 365 дена в годината, предлага и незабравими емоции на търсещи екстремни изживявания, като скално катерене.

Приключила е нашата разходка по реката и е време да се връщаме към Chiapa de Corzo.

Пътят минава неусетно следващите 30 минути в разговор с израелеца и в 13.00 ч. сме оставени в центъра на малкото градче, водещо се по статистика с население около 40 хиляди души. Chiapa de Corzo е било първото място, заселено от испанците в едноименния Мексикански щат. В центъра на града се намира интересен монумент от средата на 15 век, символизиращ Испанската корона.

Под първата изпречила ни се сянка посядваме и биваме нахранени с едно от най-вкусните печени пиленца с ориз, които някога съм яла. А обядът ни преминава под крясъците на нахален папагал, бръщолевещ нещо над главите ни. Програмата за деня е изпълнена, доволни сме от видяното и нямаме търпение да тръгваме към Окосинго. Знаем, че автобус не обслужва линията от Сан Кристобъл и обмисляме да намерим такси. Но все още е доста рано и правим бърза разходка на града. Освен за изходна точка към каньона, лично не бих препоръчала човек да остава и спи в Сан Кристобъл. С нищо запомнящ се град и точно в 3.30 ч. след обяд сме на автогарата, когато ни спохожда изненада. Пред нас седи огромен, две трети пълен автобус и отиващ не къде да е, а точно към нашата финална дестинация за деня – Окосинго. Не вярваме на очите си. Не можем и да повярваме как ни продават билети от гишето, как се настаняваме в автобуса и чакаме неговото потегляне.

Но преди това да се случи, чувам първо моето име, а после и на спътника ми. Както писах по-рано, всички билети за автобус в Мексико са поименни, съпроводени с данни от паспорта и няма минута по-късно, позорно сме изхвърлени навън, под все още парещото слънце. Шофьорът е побеснял, гони още пет човека – мексиканци, явно пътуващи и те към Окосинго и започва луд скандал с продавачката на билети, която е извикана на терминала. Не разбираме в детайли кавгата, но е ясно, че той отказва да минава през Окосинго заради протестиращите, блокирали главните пътища из района. Разбираме гледната му точка, че в негови ръце е поверена сигурността на поне 30 човека и бавно се оттегляме към изхода с големите си раници, преди някой да ги издърпа от ръцете ни и върне обратно към автобуса. Появила се е охраната на автогарата. Бойна мексиканка с яко насинено око държи, че ще пътуваме точно с този автобус. Шофьорът още малко ще ѝ налети на бой, докато не се появява и самият началник на транспортния възел. Изключително колоритен тип, наподобяващ по-скоро на виден член на мафиотски клан. Ние вече не искаме да имаме каквото и да е било със закъсняващия повече от час автобус и сами се оттегляме тихомълком извън автогарата, където виждаме малко микробусче, тръгващо точно след минута към Окосинго. Изморени от скандала в последния един час комфортно сме се отпуснали по седалките и съзерцаваме заобикалящото. Сега вече започва нашето пътуване към древното сърце на Мексико. Предстоят ни следващите дни разходки из джунглата, спане в резервата на индианците и тотално откъсване от цивилизацията.

Местното „колективо“ (микробус, превозващ пътници, когато се напълни с хора) е пълно с местни хора, гледащи ни с неприкрит интерес. Осигурени са ни най-добрите седалки за пътуване и изпитвам неудобство как няма места за голям брой пътуващи, които махат по пътя и на които водачът подробно спира да обяснява, че следващият превоз ще е едва след три часа.

МексикоМексико – Оахаса, Градът на смъртта и най-древното дърво в света (част 4)

 

Малки селца, царевични насаждения и огромен камион на Кока Кола, ползващ третокласния път. Мисля си, протестиращите ще му видят сметката, ако го срещнат и явно работещият за голямата компания знае това много добре. Не съм точно сигурна кои са били протестиращите в този ден по главния път, но щатът Chiapas е сърцето за революции в Мексико. На фона на политическия живот в страната, през 90-те години изниква партията на Zapatista, бореща се срещу монопола на големите корпорации и ограничаване свободите на местните, населявали тези земи хилядолетия по-рано. Идеите бързо стават популярни с тяхната социална насоченост и на първи януари 1994 г. Окосинго и голяма част от най-бедния за момента щат в Мексико се събужда под обсада от армията на Zapatista. Политически изгнаници, гниещи в затвора на Сан Кристобъл са освободени, а полицейските участъци са опожарени. Новите социалисти, борещи се за свобода и равенство с братята си от Куба, Боливия и Еквадор успяват почти за две седмици да вземат властта в свои ръце преди революцията им да се превърне в кървава баня, потушена от мексиканското правителство. Репресиите стават чудовищни. Десетки са дали живота си срещу подписването на NAFTA (North American Free Trade Agreement) и светът става съпричастен със случващото се в Мексико онези години. Започват мирни преговори, които от време на време ескалират, както явно в момента в насилие от страна на местните имат, по моему, пълно основание да искат промяна.

МексикоМексико – градът на ангелите Puebla и великата пирамида Cholula (част 3)

 

Потънала в революционни мисли, микробусчето ни оставя на едно кръстовище в Окосинго и продължава към Паленке. Още е светло, а улиците – пълни с глъч и ориентирайки се към центъра, започваме да търсим подслон за нощта. Заниманието не ни отнема повече от 10 минути и ето ни отседнали в хотел „Маргарита“, отстоящ на минута пеша от супер центъра на малкото градче. Отново се оказваме единствените туристи и биваме обгрижвани с голямо внимание. Хотелчето е приятна нова сграда, с големи спални, топла вода, безплатен интернет и изключително любезен собственик.

МексикоМексико – Poza Rica, забравеният град El Tajin и летящите хора Voladores (част 2)

 

Та взели душче, запознали се с кучето Канела, мързелив и много добър, поради което контузен ротвайлер, сядаме на приказки в прохладното фоайе. Собственикът е повече от разговорлив, черпи ни кафета, подарява ни малки туристически залъгалки и с интерес слуша преживяното до момента от нас в неговата родина. Тук идва време да го помоля да ни помогне с информация за следващите обекти, които ни предстои да посетим.

Разговорът с него е толкова интересен, знаещ всяка педя земя от джунглата наоколо и разказващ ни за което, че неусетно сме преминали на бира от бара му, но идва време да води кучето Канела на доктор, а ние да излезем и се поразходим из вечерно Окосинго.

Хотел „Маргарита“ е буквално на минута пеша от градската градина и в девет вечерта идилията, която заварваме там ме изпълва с крайно умиление. Голям екран прожектира новините и група от поне 100 мъже, насядали около екрана, разгорещено коментират. Поне 20 деца на възраст около първи клас играят с млада учителка и смехът им оглася стария площад.

МексикоМексико – началото на едно мечтано пътешествие (част 1)

 

Вечеряме в малка гостилница за местни, пълна с отрудени селяни, седнали на по бира и дори не можем да си представим щастието, което ще ни поднесе идния ден. Предстои ни Тонина – най-високата пирамида в Мексико. Място, което мога само да сравня с Мачу Пикчу.

МексикоМексико – най-високата пирамида в страната (Тонина) и пътуване до Паленке (част 7)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg