Мексико – Оахаса, Градът на смъртта и най-древното дърво в света (част 4)

0

МексикоМексико – градът на ангелите Puebla и великата пирамида Cholula (част 3)

 

Ранната утрин ви подканя да ставаме и изминем нови 350 километра от пътуването ни в Мексико. Но преди това да се случи, обилно закусваме с топла гъбена супа, с която районът е известен. Не ми се тръгва от красивия колониален град, но е време за раниците на гръб и нови приключения. Макар и понеделник, автогарата е пълна и разбираме, че има автобус за нашата дестинация след около 40 минути. Достатъчно време да разгледаме малките магазинчета, да се запасим с вода и лакомства (още не ни е светнало, че когато пътуваме с фирма Аdo, то те ще се грижат за нас) и напуснем Puebla с тъга.

Настроението ми е много нервно, защото докато съставях програмата ни нещата, които четох, случващи се през лято 2016 в Oaxaca и района биха обезпокоили дори и най-големите авантюристи със смели сърца. Не кой да е, а местните учители предизвикват хаос и терор, както за туристите, които окончателно избягват мястото от маршрута си, така и за местните търговци, на които е провален целият летен сезон. Исканията на учителите за мен граничат с пълна лудост и се чудя как полицията е допуснала самата тя да даде жертви през изминалото лято.

Мексико

Оахаса от птичи поглед

Хората, на които е поверено образованието на нацията, а районът и без друго се слави като един от най-изостаналите в тази насока, се борят след завършване на университет да бъдат назначавани на работа на 100 процента. Абсолютно нагли ми се виждат исканията им и начинът, по който го правят. Ако не блокират пътищата около града, то те без грам свян  рушат автобуси и цифрата на пострадалите превозни средства надвишава 50 за лятото на 2016 г. Като цяло броят на туристите из района е плачевно малък, а търговците, държащи магазинчета по центъра на Oaxaca са почти пред фалит.

Ако искате да почувствате дори и малко едно истинско Мексико, то градът, към който се носим през красив планински район, е именно това място. Останал почти незасегнат много дълго време от испанците поради трудна достъпност и беден откъм залежи спрямо други райони на Мексико, традиционният бит, култура и език на населявалите го от хилядолетия и досега е много запазен. Zapotecs и Mixtecs са племената, успели най-вече да се съхранят и до наши дни.

Разбира се, зверствата на европейците и този район не подминават с жестокостта си и болестите, които сеят след себе си, та бройката на коренното население е сведена до критична точка. Район, разтрисан от катаклизми, бедност, много лоша инфраструктура до скоро, Oaxaca остава извън туристическия поток. С построяване на магистралата от Мексико сити  през 1994 година, то вече посещението на тази част на страната с кола става сравнително лесно и бързо.

Мексико

Пътят  минава неусетно, четейки информация за града и гледайки красивите пейзажи. Ще ми се да снимам кътчето – кухня, където може да се обслужите с топли или студени напитки в автобуса, но шофьорът с такава газ взема завоите, че предпочитам да наблегна на собствената си безопасност и си седя мирно на седалката.

По разписание пътят го дават около пет часа, но градът се показва доста по-рано в далечината. Това, което ми изправя косата е голяма група протестиращи на магистралата. Не правят никакви проблеми, за наша радост, и в ранния следобед сме пристигнали на автогарата, която по моя предварителна информация отстои на около 15 минути от центъра. По пътя съм си набелязала хотелче с много добри отзиви от интернет и след няма половин час сме пред вратата му. Най-странното място, където съм спала. Колониална сграда с предверие магазин, където издават пропуск за влизане и излизане само  със снимка на очите Ви!

Ако Puebla, от която сме пристигнали за мен ще остане най-красивия град, който видях в Мексико, то Oaxaca е най-запазеното място откъм идентичност.

Малки улички, жени в традиционни носии, сергии с локални лакомства и сме стигнали центъра, окупиран от учителите. Мизерията е неописуема – тонове боклуци се търкалят около тях, площадът е непроходим от мръсните им палатки и тук-там сноват с някакви петиции.

Чела съм, че туристи нямат право да участват по какъвто и да било начин в мексикански демонстрации и със спътника ми страним далече от подобни провокатори, които искат да ни вербуват за налудничавите си идеи. И ако Puebla e известна с изисканата си за мен лично кухня, то

дойдете ли в Oaxaca, задължително трябва да опитате варената им царевица със сирене. Вълшебство за небцето!

Подробно наблюдавам жена, която си поръчва това изкушение и дословно повтарям на продавача, който след като я извади пареща от казана обилно я намазва с масло, сок от лаймчета и още по-обилно поръсва с настъргано сушено сирене, червен пипер и нещо леко лютичко. Това трябва да влезе в готварските енциклопедии, категорична съм!

Разходката ни продължава и сме се завлекли почти на края на центъра, където стара катедрала ни приканва да влезем. Именно

катедралата на Oaxaca за мен ще остане не само в Мексико, а където и да съм ходила до сега по света най-красивата, която съм виждала.

Дори да не вярваш в Бог, влизайки вътре те избива чувство на преклонение и страхопочитание. Моментът ни е развален от група екскурзоводи, почиващи си в храма и дебнещи заблудени туристи, които така или иначе никакви не се виждат в града. Отказваме брътвежите на самозвани гидове и прекарваме известно време в храма. Величествено, колосално и много, много красиво.

Небето е надвиснало страховито и от околните планини се забелязват присвятквания. Решаваме, че е време да  починем, вечеряме, послушаме жива музика и опитаме

традиционното питие за района – Mezcal. То се произвежда от растението agave и е изключително любимо на местните.

Те пък имат лозунг, доста подобен на българския – „И в добро, и в лошо винаги да е до нас питието на боговете“. А божественият му статут иде от легендата как светкавица, прорязала растението и изпепелила сърцето му, от което всъщност се произвежда едноименната напитка и сокът станал достояние на човека.

За скъпите и качествени питиета времето за производство отнема между 7 и 15 години. Нужно е сърцето на растението да узрее, след което да се изпече и пред вас е Mezcal, който никога не бива да бъде без червейчето, живяло в сърцевината на agave-то.

Пътувайки към града, чета че фалшификаторите и в тази област са взели преднина и особено доходоносен бил бизнесът за червейчета. Цели ферми имало за малките животинки, хранени с какво ли не, но не и със сока от agave. Та внимавайте, ако сте решили да си купите за вас или за подарък от огнената вода.

И аз станах жертва на мексиканците мошеници, които са пуснали пипала и из лицензираните магазини за продажба на алкохол в страната.

Заведението, където сядаме за почивка, е пълно в седем вечерта с млади мексиканци, кой знае какво празнуващи в понеделник вечер, но веселието им е опасно заразително.

Забравили сме за протестиращите на метри от нас и ние сме се отдали на мига. А над нас виси мъдрата сентенция „После да му мислим за последиците“.

Спътникът ми е в изключително изследователско настроение и приема офертата на сервитьора да опита традиционния им коктейл бира с мента. След пет минути вече съжалява и продължава с бирата, но без мента. Поднесената ни храна е много и вкусна, а и се забавляваме много. А вечерта е млада…

Решаваме да се впуснем в осветения град и да хапнем десерт на различно място. Забелязвам много модни бутици, разположени по цяла една улица и навсякъде с предупреждение, че снимането е забранено. Ако мога с две думи да го пресъздам, то традиция и мода в едно, но наистина пресъздадено по много красив начин и без никакъв елемент на кич. Отново сме на площада, окупиран от демонстрантите и ако през деня нямаше толкова сергии наоколо, те са изникнали сега. Толкова много цветя и то толкова красиви рядко съм виждала. Цветя не си купуваме, че още много път ни чака до края на пътешествието, но не подминаваме сергия, предлагаща десерти. Мексиканците, както и из цяла Латинска Америка обичат сладичко. Това е континентът, където може да задоволите и най-чудните си прищевки.

Похапвайки на крак кремчета от рода на крем карамел, продължаваме да зяпаме живота на улицата, който яростно кипи.

Цяла улица е превзета от подвижни кухни, от които се носят какви ли не вкусни аромати

и си заплювам за следващата вечер най-оборотната от тях. Пълни сме с впечатления от стария и запазен град. Машината, която чете ирисите на очите ни ни разпознава и сме си вкъщи за нощта. Стаята е напълно изчистена от каквато и да е била мебел, освен огромен сейф и захвърлено огледало по средата. Това е била една от вечерите, когато сме заспали на секундата.

Град Оахаса, далеч от туристическия поток, е истинското лице на тази древна страна.

МексикоМексико – Poza Rica, забравеният град El Tajin и летящите хора Voladores (2 част)

 

Едва шест сутринта e, а ние сме на крак и изпили по едно кафе. Първа спирка за деня ни ще е Mita и лутайки се из малки улички, търсим автогарата на локалните микробуси, които отиват за там. Сутринта виждаме едно друго лице на града. Бедност, тълпи от хора, отиващи на работа и доста зле поддържана инфраструктура. Продавач на гевречета ни предлага от стоката си и разбирайки, че се лутаме, настоява да седим при него на сергията, a когато мине въпросният микробус да го спре и да ни изпрати в неизвестността. Добър човек – хем ни нахрани, хем минути по-късно вече се носим към древната загадка, отстояща на около 45 километра от Oaxaca.

Микробусчето е пълно с местни селяни, както съдя по дрехите им и товарите, които носят с тях. Мирише, ама почти досущ на нашата мащерка от вързопите, с които пътуват. Няма почти никакъв трафик, пътят е заобиколен от средно високи планини. Шофьорът спира на голямо кръстовище извън населено място и ни обяснява как да стигнем до разкопките. Още няма девет сутринта, а малкото градче, рядко посещавано от европейци и други туристи бавно се разбужда за търговия и нов ден.

Улиците са пълни с подобия на Tuk-Tuk (моторизирана рикша, широко разпространена в Азия и Африка)  и отвсякъде валят покани да ни закарат до комплекса. Отказваме вежливо и бавно вървим по заспалите улици. Възрастен мексиканец ни пита дали ние сме археолозите, които очакват за деня, а ние, чудейки се, го питаме дали това е големият комплекс.

Попаднали сме на сравнително нова част от така или иначе не големия комплекс, където наскоро са открили нови предизвикателства, чакащи разгадаването си и вече зловещо маркирани от грозни графити. Става ясно, че не сме ние тези, дето чакат и поне километър има да вървим до централния вход. Улиците са тотално празни и както пише,

на ден Митла бива посещавана от средно 500 човека, но аз и пет посетителя не видях.

Хора може да не се виждат, но с кактуси е пълно навсякъде и забелязвам странен бръмбар с дълго пипало, закусващ сок от кактус. Поне десет минути му се радваме и запечатваме в снимки.

И ето ни пред входа. Опашка няма, но няколко самозвани екскурзоводи се мотаят, чудят се на какъв език говорим и думичката Стоичков, разбулва тяхната чуденка. Даже се извиняват, че не говорят нашия език и на кратко ни обясняват от къде да минем и на какво да наблегнем внимание.

Mitla процъфтява до идването на испанците. Смята се, че е Град на смъртта, както се превежда и името. Място, където живите преминават в света на мъртвите.

На мен ми е по-интересно едно друго обяснение, което някъде четох и което беше само като загатване. Място, школа за обучение на шамани и последващото с това практикуване на мистериозни ритуали. Самото място аз лично така го почувствах. Като да е изпълнявало функция за обучение на високо просветени.

С идването на групата на Кортес и Mitla става жертва на жестоки разрушения, но не с такава сила, като други комплекси. Все още доста е запазено от оригиналните мозайки, с които комплексът е единствен по рода си. А именно с изящно полирани камъни, нареждани в сложни конфигурации, без ползването на каквото и да е било средство за лепене.

Комплексът е разделен на шест секции, но само две от тях са цялостно запазени и наистина си заслужават интереса на туристите. Мястото е с невероятни мозайки, а секцията с колони не е ясно и до сега каква точно роля са изпълнявали.

Началото на разходката започва през красива кактусова градина и ако сте из района и обичате красивите бодливковци, то ще останете изключително доволни от видяното. Приповдигнатото ми настроение обаче бързо пада, като виждам църквата на площада, граничеща с археологическия музей как директно е строена върху древните руини.

Никой няма наоколо, само огромен чадър, опънат по средата на плаца, точно пред комплекса с красивите мозайки. Със спътника ми се споглеждаме и преместваме на място, което не е отразено в снимките ни. Докато снимаме, се дивим как възрастна жена тича, бръщолеви нещо и без да я разбираме зацепваме, че чадърът е неин, а тя е много обезпокоена от липсата му. Успокояваме я, че всичко е наред и непознатата старица отново изчезва из някой от тунелите на комплекса, с добавка чадъра си.

Това, което лично мен ми впечатли най-много, бяха подземията. Много ясно си личи, че които и да са били първоначалните строители, то те са ползвали техниките на мегалитното строителство. Имам чувството, че се намирам в Голямата Косматка в България, а не в Митла, Мексико.

Подземията, в които разрешават достъп на туристи са изключително интересни и сложни като направа. Влагата и конденза са жестоки и ми се върти в главата, че там по някакъв начин е имало помещения, от които се е контролирала температурата на по-горните етажи. Учудващо хладно е в помещенията на горните нива. Не знам дали някой е развивал подобна теза, но мисля, че има материал за размисъл в това, което пиша.

МексикоМексико – едно мечтано пътешествие (1 част)

 

Станало ми е доста изморено от силното слънце, което яко напича и правя една от глупостите на живота си, за която ще съжалявам в следващите няколко дни.

Подканващо  търкалящи се кактусови плодчета ме викат и после помня, че дрехите ми бяха изцапани, устата ми изтръпнала, а ръцете си не чувствах.

Иде ми да заплача и се скривам в помещение, водещо се покои на шаманите и бивам нападната от нещо в мрака, което не мога да определя, но което чувствам да е като птица. Осветявайки с фенера, виждаме голяма колония от спящи огромни пеперуди. Преди години, един младеж на дълго и широко ми обяснява за циклите в живота на пеперудите и ако комплексът е свързан със смъртта, то със сигурност тези пернати са решили там да изкарат последните си часове. Много са, залепени из процепите по стените. Прекарали сме няколко часа в разглеждане мозайки, камънаци, кактуси, пеперуди и нещо ни кара да си тръгваме. Усещането там е много, ама много странно. Малък комплекс, уж изчистен, а в същото време криещ толкова тайни…

Историята приема, че по едно и също време е процъфтявал с огромния за тогава град Monte Alban, водещ се загадка №1 в района на Oaxaca. Полага се да отидем и да проверим къде е бил

административният, политическият и изобщо центърът на империята Zapotec.

Сутринта ни е преминала в разглеждане духовния център, както маститите учени твърдят. Правим бърза разходка по центъра на Mitla, която е толкова малка, а пълна с пърхащи Tuk-Tuk, та се чудя кой финансира подобно начинание. Ако някаква беда би могла да ви се случи в Mitla, то тя ще да е да бъдете блъснати от десетките возила, завзели всичко наоколо и, както виждам, често ползвани от местното население.

още една удивителна гледка – магазинче в Мексико, което носи името „Македония“

По традиция изпращаме преживяното със студена бира, лека закуска и разпитваме любезния сервитьор, който така или иначе няма никаква работа, как е възможно да стигнем до

най-старото живо дърво на Земята.

Освен с такси, друг транспорт няма и отново сме на път. Ясно виждам изсечени пещери, за които знам, че са от културата Yagul, пълни с интересни рисунки, но за които нямаме време.

Огромната дървесна камара, която се изпречва пред погледа ми и която не бих могла да оприлича с нищо.

Най-старото дърво на Земята, за което знаем, гордо разположило се в центъра на Tule е толкова чудовищно огромно, че не знам как и под какъв ъгъл да снимам.

За разглеждането му се плаща малка такса и вътре сме нападнати от орда деца, искащи да ни го показват. Не им обръщаме внимание, много помага като говориш на български език в Латинска Америка и сме под клоните на магическото растение от семейство Кипарис.

Легендата казва, че боговете са го посадили и когато дойде време да се върнат на Земята, дървото ще се разтвори и из клонаците му ще се появят тези, които цяла Латинска Америка някога е чакала и с които е объркала Кортес и приятели.

Говори се дори, че самият Исус е спял под сянката на това дърво преди 2000 години, на чиято възраст датира.

Обикаляме в захлас повече от половин час гигантския му ствол и се радвам от сърце, че преди век, когато жестоко е боледувало и почти е било пред умиране е спасено с общите усилия на учените и местните хора. Дървото се приема за мислещ организъм, дори има негов ден за всенародни празненства.

Ако сте началото на октомври или по точно на седми октомври в Туле, ще бъдете гости на традиционните празненства, които се организират в чест на древното дърво, видяло какво ли не от сътворението на света през последните повече от две хилядолетия. Колкото сме могли, снимали сме този жив свидетел от времето поне на Христос и идва време да посетим последния комплекс за деня от нашата програма – Monte Alban.

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg