Мексико – градът на ангелите Puebla и великата пирамида Cholula (част 3)

0

Автобусът за Мексико сити, за разлика от идването ни е пълен и имам чувството пъпли като мравка. Отново съм точно от същата страна, от която бях и на идване. Отново вали, мрачно е и чак ми става разочароващо, че нищо ново няма да видя. Спътникът ми се унася, а аз броя тунелите и в далечината – Мексико сити! Около шест вечерта е, леко се свечерява и огромната автогара Север ми се струва още по-огромна от предния ден. Събота вечер, пълно с хора, багажи, магазини, полицаи и цял параклис.

Казват ни, че Uber такситата нямат право да спират на автогарата и ни съветват да си платим на специално за целта гише и да си поръчаме кола за където сме тръгнали. Та опитът ми по автогари и таксита в Мексико: не се безпокойте, че бихте могли да бъдете излъгани. Цената е строго фиксирана от точка А до точка Б и би могла да варира само в случай, когато багажът Ви е наистина свръх голям.

Платили сме таксата от автогарата до летището, където е другата част от багажа ни и където има друга автогара с автобуси, водещи към Puebla – красивият колониален град. Още веднъж се дивя на строгата им организация и на реда, който цари. Служител на автогарата ни отвежда към стоянката, откъдето заминават таксита и след няма и пет минути сме на път.

МексикоМексико – едно мечтано пътешествие (1 част)

 

Пътуването не отнема повече от половин час и ето ни отново на познатия термина , където сме оставили багажите ни на пристигане в Мексико за съхранение. Без никакво губене на време веднага се озоваваме на търсената от нас автогара, която е само на минута пеша от багажното отделение. Следващият автобус, заминаващ в желаната от нас посока е само 20 минути по-късно.

Изключително луксозен автобус се появява. Разбираме, ме е нашият и отново преминаваме щателна проверка. Пред автобуса е разположена количка с напитки, които щедро ни се предлагат, а ние отново наивно отказваме и показваме, че си имаме наши. От къде да сме знаели, че веднъж имаш ли билет за подобен автобус, то ще бъдеш третиран точно като пътник в самолет.

Седем вечерта минава, станало е много тъмно и преди да тръгнем полицайка заснема всеки един пътуващ. Напускаме Мексико сити, движим се с много голяма скорост по хубава магистрала и нямам търпение да пристигнем в района на новото ни приключение. Докато си правех прецизно плана месеци наред най-голямата ми чуденка беше дали да не резервирам спане предварително за Puebla. Тази мисъл не ми даваше покой, но и в крайна сметка нищо не резервирах и си казах, нека пътят ни води.

МексикоМексико – Poza Rica, забравеният град El Tajin и летящите хора Voladores (2 част)

 

Станало е към девет вечерта и сме навлезли в града. Все очаквах, че е много голям, но реално е още над очакванията ни.

Puebla e четвърти по големина в Мексико, с близо 3 милиона души, известен с университетите си и силната индустрия.

Най-големите производства на Ауди и Фолксваген извън Европа са точно тук и осигуряват работа на хиляди хора. Висок процент на емигранти не само от Европа, но и от Близкия Изток и най-вече от Ливан.

Събота вечер е. Градът е любимо място за отдих през уикенда на средната класа от столицата. На автогарата сме, вземаме багажите и си поръчваме такси към центъра. Не им е много драго, че не посочваме конкретен адрес, но така или иначе няма и голяма навалица на стоянката. Молим водача да ни остави някъде за сън, където е достатъчно прилично и на сносна цена.

И се почва едно обикаляне от  хотел на хотел и навсякъде – няма места! Става ни съвестно, а шофьорът става леко нервен и благодарейки му вече сме на улицата. А улицата е красива, ама красива. Центърът на града е обявен за защитен под ЮНЕСКО и наистина е едно прекрасно бижу от колониалната епоха.

Десет вечерта наближава, получили сме над 40 отказа за спане, студено е. И как няма да ни е студено, като идем от почти морско равнище при температура 35 градуса по джапанки и потници сме, а тук е над 2000 метра над морското равнище, вали и не е повече от 15 градуса. Аз проверявам по хотелите, спътникът ми звъни по телефона на места в Booking.com  по интернет и няма нищо свободно. Не мога да повярвам, че това се случва. А градинки доста наоколо, при нужда да полегнем за нощта, но градът е контролиран, както забелязвам освен местната жандармерия и от отдел Туристическа полиция. Не искам да станем жертви и за минута на Туристическа полиция, която е с  не по-малки правомощия, когато става въпрос за съблюдаване на закона.

 

10-те килограма на гърба ми вече чувствам като тон, краката ми са премръзнали и ми иде да плача. Как няма една стаичка за нощта в този красив град?! И чудото става.

Макар и много скъпа стаичка, то вече я имаме. Щастливи, макар и премръзнали се впускаме в мрака да търсим храна. Разбираме, че сме на четири пресечки от сърцето на града. Дъждът като по поръчка е спрял и е много тихо и почти никой няма по улиците. Стигнали сме историческия център и с радост виждам отворени заведения. А е есен. Сезонът на традиционните им пълнени чушки.

Отпускаме се от напрежението от изминалите два часа и се прехласваме от душа на  красотата край нас, която дори по тъмно грабва и не те оставя безучастен от към емоции. И тук виждам бедността. Бедността като по Дикенс. Възрастни жени посред нощ събират амбалаж, който явно на сутринта ще предадат, а в същото време си приготвят постелите от кашони за нощта. И всичко това в сърцето на града. Не ми е за пръв път да се натъквам на подобна гледка, но тази нощ усетих нещо, което другаде никога не бях усещала. Гордост и бедност на едно място. Леко ми е разстроено, но все пак не ми се иска да лягам гладна и сядаме в най-туристическия отворен по това време ресторант.

Възрастни сервитьори, като от антиките в Слънчев бряг в края на 80-те, очакват нашите поръчки. И усещам, че главата ми е тотално празна. Нищо не помня от това, което още в автобуса на път учех на испански и се канех сама да си поръчам. Става ми много неудобно и моля за минута. И като си вадя записките от Лондон, писани на ръка в голяма тетрадка, ред е на сервитьора да се сконфузи. Вълшебните думички Chilies en nogada ще Ви осигурят поднасянето на едно от най-традиционните ястия за района.

А и за спътника ми съм помислила, че трябва да опита второто известно кулинарно чудо – Mole poblano. Той обаче никак не е заинтересован да експериментира след дългия ден и си поръчва стек. Отново правя грешка да си поръчам Маргарита и отново съм разочарована. Категорично се заричам, че до тук с експериментите относно коктейлите в Мексико.

Chillies en nogada

Историята на чушките, които съм си поръчала обаче е приказна. Имало някога две сестри. Видни хубавици, ала не били добри готвачки. Залюбили се с двама братя офицери. И дошло време братята да поискат сестрите за жени. Ала красавиците, като не можели да готвят, било позор на семейството. Та понеже не само хубавици били, а и умници, та им дошла гениалната идея как да впечатлят представителите от висок ранг на мексиканската армия. Сготвили им гозба с цвят на трикольора на родината им. Та

истинското Chillies en nogada, трябва да символизира трите цвята на мексиканския флаг. Зелени чушки, пълнени с месце, залети с бял сметанов сос и поръсени с червено – нар.

Офицерите останали много доволни, взели момите за жени и живели 100 години щастливо.

И аз след моята огромна порция поне 100-те ще доживея. Бавно хапвам, опиянявам се от вкуса и си мисля какво ли ще бъде яденето с 20 подправки, което спътникът ми отказа да опита. Легендата носи, че mole poblano – гозбата, се е появила в миг на неволя за едни други сестри, които ненадейно били посетени от висш духовник в манастира, където живеели. Разполагали едва с парче старо месо и куп подправки (20 трябва да излязат). След няколко часа готвене – зашеметяващ резултат, а манастирът получил благословия от висшия духовник.

Хапнали доволно в скъпия туристически ресторант на центъра, се преместваме в съседното заведение, от което ехти  жива музика. Текила, не точно на разсъмване, но за лека нощ е последното, което правим в този ден и се молим за слънце и добро време през оставащия ни престой. Градът се унася в дрямка и ние с него…

 

***

Слънцето още не се е събудило, но дочувам голям живот да кипи от улицата. Човекът с газ информира за своите услуги. Или продавачът на газови бутилки има навика в ранна утрин да събужда притихналите градове и снабдява закъсалите за тази благина. Весели са колите на хората с газ и отдалече известяват появата си с песни, гърмящи по монтираните за целта мегафони. От газ нямаме нужда, но усещам, ме от закуска имаме нужда и то спешно.

Ресторантът на хотела е почти празен и бюфетът е на наше разположение. Освен че този хотел е много скъп и без никакъв дух, по-скоро подходящ за бизнес командировки, то и храната, която предлага никак не ни допада. Окончателно решаваме, че втора нощ тук няма да прекараме и с багажите и през няколко преки си намираме симпатично хотелче в колониален стил.

Небето е оловно и тежко надвиснало над Puebla, но няма сила да ни спре да тръгваме и изследваме най-огромната, някога строена структура на Земята. А именно Cholula – пирамидата, смятана до скоро за изкуствена планина. Тук не съм сигурна дали пирамидата в Босна не е по-голяма, но тя пък все още няма подобен статут, така че в момента именно Мексиканската структура държи първенството за най-голяма пирамида.

Разстоянието от Puebla до Cholula е около 15 км и отнема половин час с градска маршрутка.

Дъждът е започнал яко да барабани по прозорците, които са толкова запотени, защото вън е много студено, че нищо не виждаме от пътя около нас. Маршрутката е пълна, но не в стил Перу или Боливия да се пръска по шевовете. Настаняват хора за път само и ако има празна седалка.

Cholula е бил вторият по големина град в Мексико, когато пристигат испанците. Наброяващ около 100 хиляди жители и е красив, като от Рая, както го описва Кортес. Още с пристигането си първия ден градчето, сгушено между планини и вулкани бива жестоко окъпано в кръв. Хрониките сочат, че само за нощ около една трета от местното население е избито по особено жесток начин. На мястото на старите богове са издигнати почти 365 църкви, за всеки ден от годината по една.

Cholula в наши дни остава извън туристическия трафик като цяло и бива посещавана едва от четвърт милион туристи годишно. А това е най-огромната пирамида, измерена и до днес. С цели четири пъти по-голяма основа от най-голямата пирамида в Египет.

Кой, защо, кога я е строил, остава неизвестно. Легендата казва, че

гигантът Xelhua спасил се от потопа вдига грандиозния строеж в чест на Бог Quetzalcoatl.

Официалната датировка отнася началото на строежа ѝкъм трети век преди Новата Ера, но както по-късно се установява Пирамидата е със строеж на принципа на матрьошките или надграждане едно в друго.

Интересното, и което е спасило горните ѝ пластове от вандалщината на дружината на Кортес е, че с идването му

пирамидата отдавна е била обгърната от майката Земя и затрупана от тонове прахоляци и дива растителност.

Дори някои учени смятат, че около 10 век, когато пирамидата е изоставена и от местните, то те са тези, които умишлено тогава са я затрупали с цел да я предпазят и съхранят за бъдните поколения. Можем само да спекулираме кой и защо изобщо е знаел за нейното съществуване до наши дни.

входът към пирамидата Cholula

Та историческата версия твърди, че испанците не са знаели изобщо какво има под краката им, идвайки през октомври 1519 г. Има запазени документи, които пък сочат, че испанците са знаели какво има под краката им и неслучайно построили тяхна църква на върха на пирамидата, която и до ден-днешен е функционираща и привличаща хиляди вярващи от Мексико за поклонение.

Небето леко се изчиства и е време да влезем в загадъчния комплекс. Неделя е и е пълно с местни туристи, за които в този ден посещенията са безплатни в цялата страна. Искаме да си купим билети, но ни казват, че и ние ще бъдем гости на комплекса. Започва бавното ни придвижване в дълъг поне километър тунел, притиснати от екзалтирани мексикански туристи. Много са развълнувани и всяко камъче бива прилежно заснемано от тях. Започвам да си мисля, че едва ли някога ще излезем от подземията и ще видим деня.

част от пирамидата Cholula и църквата над нея

След има-няма 40 минути отново сме на чист въздух и решаваме първо да се качим на върха по стръмната пътека, да видим града отвисоко и после да продължим с разглеждане на разчистеното от археолозите до момента.

Малката църквица, кацнала на върха на Великата пирамида Cholula е пълна с поклонници и буквално няма място къде да стъпим.

Опашката за влизане вътре е колосална и надниквайки отвън през тълпата решаваме, че не си струва час да чакаме и е по-добре да се съсредоточим в разглеждане на разкопките в подножието, докато дъждът отново не е заплющял със зверска сила. Ако някога сте в района, желая ви добро време. Гледката отгоре е величествена. 365 църкви не виждам под мен, както легендата говори, но определено доста кубета има в града.

Прекарваме около два часа сред руините и по никакъв начин фантазията ми не може да осмисли и си представи какво точно е било някога в миналото. Комплексът е преоткрит в наши дни през 1910 година, когато местната управа прави първа копка за строежа на психиатрична клиника. Подобен дом никога не е построен там и последните 100 години малко по-малко археолозите работят за разгадаване тайните на Cholula.

Последните интересни открития са от 2013 г., когато в част от нея са намерени над

70 скелета на деца с деформирани челюсти. Интересното в случая е, че подобни открития има по цял свят из древните руини.

И поне за момента науката не може да отговори умишлено ли са били деформирани телата им, болни ли са били и погребани из древните свещени места.

Обяд минава и няма как да си тръгнем от вълшебното градче, преди да сме разгледали известния пазар. Търговци от близко и далече се стичат да предлагат продукцията си и в народните си носии са незабравима атракция. Районът се слави като един от най-богатите гастрономически центрове на Мексико и ден няма да Ви стигне да опитате всички лакомства, изложени по сергиите. Тонове подредени сладкиши, плодове, зеленчуци и какви ли не мезета ще видите.

А керамиката, изложена по щандовете е като излязла от приказките. Казва се Talavera и се произвежда само от местен клей. Мотивите по керамиката са донесени от испанците и са почти непроменени до днес. Държавата следи стриктно за спазване на всички правила за производството на Talavera и в съседния град Puebla едва девет магазина имат лиценз за продажба на красивите неща.

Купувам си нещо съвсем малко за спомен и докато се наканя да си купя дървена ръчно изработена кутия за тортили, погледът ми е привлечен от вътрешността на приказен бар. Излязъл е като от филмите. Не устояваме да го гледаме от улицата и влизаме за кратка почивка и бира, поднесена ни с най-вкусните фъстъци, които някога сме яли.

А небето се е изчистило, пазарът пък гъмжи от туристи и местни и не пропускаме да обядваме прясно изпечено чоризо с домашно месени питки, придружени с десерт – вкусен, ама вкусен сладолед. И да искаме няма как да хапнем от всичко и след най-гъстото какао, наподобяващо разтопен шоколад, сме готови да се връщаме към Puebla и да разгледаме града по светло.

Последно не се сдържаме да си вземем сок от боровинки за из път и отново се носим в микробусчето в компанията на английски студент, дошъл на стаж в Мексико за шест месеца и използващ свободното си време за опознаване на древната страна.

Puebla – Градът на Ангелите, както още го наричат, е първият построен в Америка по изцяло испанска архитектурна идея извън Европа и уж присънил се на европейските завоеватели, по поръчка на Ангелите от Рая.

Заемащ важна стратегическа точка неведнъж е попадал в ръцете на кого ли не. Французите, които го владели за няколко години остават обаче много сериозен отпечатък в неговата архитектура. Впечатляващи са лампите по улиците, които вечер работят на пълен капацитет и придават на стария колониален град, който скоро чества 485 години от създаването си призрачно усещане. Улиците са пълни с местни хора, излезли да се разходят, напазаруват или пият кафе и питие на центъра и зяпат сновящата тълпа.

Не е случайно, че хиляди сгради от града са в ЮНЕСКО. Бедността също е осезаема и макар рано вечер клошарите са заели своите места и чакат всичко да притихне, за да излязат и съберат оставеното през деня.

Бавно вървим по главната улица, затворена за коли и ако сте шопинг маниак, то тук е вашето място. Магазини след магазини, предлагащи какво ли не. А в края на лятото текат традиционни разпродажби, от които и ние се възползваме.

Докато сме пазарували, някой е задигнал чадъра ми и се молим да не започне отново да се излива потоп край нас. Наближили сме сърцето на града, което сме видели предната вечер по тъмно, по светло е не по-малко впечатляващо.

Първа спирка е посещение на централната катедрала, която е значително по-малка от тази в Мексико сити и значително с по-опростена архитектура. Нещото, което и тук много ме впечатлява е огромната ѝ кована входна врата. Както на повечето подобни места в Мексико, и тук не са разрешени снимки от вътрешността. А вечерта бавно се стели около нас и се дивим на прекрасната украса, с която сградите са пременени. Повече от 10 дена има още до Националния празник на страната, а мексиканците нищо не са забравили да нагиздят в празничен вид.

И ако цяло Мексико отбелязва 16 септември като национален празник, то Puebla си има свой. Той се празнува всяка година на 5 май и е в чест на освобождението от френските окупатори – El Cinco de Mayo.

Разположението на Puebla на толкова стратегическо място малко или много е довело и до многото доминиращи стилове в коя ли не област от живота. Освен като най-важен индустриален център за страната, осигуряващ хляб на милиони хора, то градът е и университетски център с десетки учебни заведения, подготвящи кадри за силната икономика на Мексико.

Zocalo-то, където се разхождаме, е пълно с художници, предлагащи какви ли не красиви произведения. И творците не са сами пред палитрите си. Тълпи от зяпачи и купувачи, както виждам, са ги заобиколили и текат разговори за достигане на крайна цена, от която да са доволни и двете страни.

 

Прекрасно е всичко около нас. Мисля, че

това е градът, който най-много ми хареса в Мексико и ако сте в района на Мексико сити, задължително отделете ден за тази перла, сгушена под най-високия действащ вулкан в древната страна и заобиколен от огромни планини.

И ако бях само чувала, че сгради, паметници на културата и изобщо физически носители биват под защитата на ЮНЕСКО, то научавам, че цялата мексиканска кухня също се води световно наследство и също е под закрилата от световната организация.

Отново се завръщаме в района от предната нощ, където сме вечеряли и сядаме в приятно бистро, пълно с млади хора, които шумно бърборят и заслушвайки се, чувам, че на английски си говорят и си разказват за пътешествия и по-конкретно най- въодушевеният разказвач описва приключенията си в Истанбул, откъдето се е върнал, пред група негови колеги от университета.

Много силно впечатление ми направи през цялата ни обиколка в Мексико, че мексиканците обичат да пътуват. Независимо от социалния си статут, бедни и богати не спират и с удоволствие опознават родината си  а както слушам младежа от съседната маса, и света.

Следващият ден ни предстои пет-шест часа пътуване към Oaxaca, за където програмата ни е много натоварена и дискутираме последни поправки в плана.

Храната в Мексико наистина може и национално богатство да се води, но извън туристическите комплекси не очаквайте да се разхладите с традиционна Маргарита. Местните консумират бира, от която има десетки видове и, разбира се, текила, поднесена с доматен сок.

Изморени сме от нашата дискусия относно плана за следващите дни и след лека вечеря от сандвичи, мексиканска лютеница и безброй мезета, които многократно поръчваме и събираме погледите на обслужващия персонал, бавно се впускаме в обгърналата ни нощ.

Девет минава, улиците са пусти и незнайно защо само аптеките работят. А аптеките в Латинска Америка сами по себе си са място за посещение. Влизам в една, само за да се насладя на безбройните долапчета, съдържащи какви ли не хапове и попия една миризма от моето детство и българските аптеки преди много години.

Спътникът купува няколко бири, с които да изпратим изминалия ден в Puebla на терасата на симпатичното ни хотелче. Градът е примрял в тиха дрямка и за нас е време да си починем и отново утре да се впуснем на път към неизвестното. Участъкът от пътешествието доста ме притеснява с размириците, които текат около него. Но в това е тръпката, когато пътуваш сам и се изправяш срещу неочакваните предизвикателства.

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg