Мексико – началото на едно мечтано пътешествие (част 1)

0

Късен нощен полет от Хийтроу, Лондон към Мексико сити бележи началото на моето триседмично пътешествие из древната земя, толкова жадувано и добре подготвено от мен предварително. Чувствам се прекрасно на борда на мексиканския превозвач, опериращ из небесата над 80 години.

Огромни седалки, пространство, хубава храна на отиване и не толкова на връщане, щедри питиета в стъклени чаши и увеселителна програма правят полета през океана приятно изживяване. Само да не беше кацнал цели два часа по-рано от предвидения му график. Полет, който изобщо не усетих след добра вечеря, гледане на нашумял филм и след мимолетна дрямка се дочува гласа на капитана, че кацаме.

Имам щастието да седя до прозореца, да се откажа от закуска, за да наблюдавам безкрайния град под нас.

Мексико сити, с население повече от 20 милиона, е един от най-големите градове в света.

Тъмно е, нищо не различавам, но светлините под нас са като безброй светулки. Имам чувството, че никой не спи, а от всеки дом се носят сияния. Абсолютно впечатляващ спомен! Първото ми усещане за тази страна е, че е супер осветена. А е едва три часа посред нощ.

Програмата ми не е предвидила два часа в тъмна доба за Мексико сити и съвсем бавно се отправяме към паспортна проверка, която имам чувството, че отнема цяла вечност. Един полет, поне три гишета работят, а потокът от хора не мърда. Преодолели сме тази формалност, взели сме си багажите и търсим къде е мястото им за съхранение.

Benito Juárez Airport за моя изненада обаче, още спи. Почти всичко е затворено и само група работници ремонтират нещо по тавана на първо ниво на втори терминал, където сме се озовали. Любезен полицай ни придружава, поне десет минути по моя сметка, до търсената от нас точка, която се предполага да работи 24 часа и която също е в дрямка. Заспал глас пита кой е и

като чува България, дава цени за ден и условия за съхранение на багаж.

Животът без раници става по-приятен, минал е почти час откакто сме кацнали и ранобудни кафета и магазини на летището започват да се подготвят за предстоящия ден и трафик на хора и летателни машини.

Толкова бях чела за това летище и си го представях освен голямо и много интересно. В ранна заран обаче интерес никакъв не събуди в мен.

И досега на никого не е ясно какво е предизвикало интереса на японския турист Hiroshi Nohara през 2008 година , че да изкара цели шест месеца там. Човекът от страната на Изгряващото слънце става жива атракция и е отразяван всекидневно в мексиканските медии.

Просто му харесвало да седи там! Та някой, ако няма къде да живее, на летището в Мексико сити да знае, че няма и закон, който да постанови да бъде екстрадиран или преместен, щом е с валидна виза.

Минава пет сутринта, а нас не ни свърта вече. Изпили сме по няколко кафета и единодушно решаваме, че е време за път към първа точка от дългата ни листа с посещения в Мексико.

Предварително знам, че с такси цената от летището до Голямата пирамида на Слънцето не би трябвало да струва повече от 20 долара и ето ни качени в първия отзовал се Uber. Както на първо виждане летището не ме впечатлява, то час по-късно вече  съм дълбоко впечатлена как сигурно поне 20 минути ни трябваха, за да напуснем пределите му. Наистина е огромно. Започвам вече да си мисля, че разбирам японеца. Та това си е цял град!

Леки коли почти не срещаме в този ранен час и имам чувството, че ние сме единствената кола по огромното шосе, заклещена като в капан от огромни камиони. Камиони, превозващи какво ли не, произведено там. По последни прогнози, в следващите няколко години, Мексико ще стане седма световна сила.

Ще ми се здрача да се разкъса, но в шест сутринта е много тъмно все още и виждам първите табели за Teotihuacan и обозначение, че ни остават още само едва 10 км.

По някакви необясними и за мен правила, времето там течеше невероятно бързо и всичко се случваше като че ли със скоростта на светлината.

Шест и десет, паркираме пред един от входовете на огромния комплекс. Тъмно, никакъв живот и доста студено.

Шофьорът ни предлага добра сделка, която на секундата приемаме. За 60 долара да ни изчака, колкото време ни е нужно за разглеждане на комплекса и да ни върне в Мексико сити.

Стискаме си ръцете и почваме да го подпитваме, а няма ли наоколо кафе, закусвалня, ресторант. Без да ни пита, ни черпи банани и кактусови плодове и мърмори, че мексиканците обичат да спят и преди осем едва ли нещо наоколо ще отвори.

Ако не друго, то седейки пред заключената врата на комплекса, наблюдавах как от здрача бавно и полека започна да се появява една огромна черна камара. Пирамидата на Слънцето изникна пред нас с цялото си достолепие и грандиозност, точно като планина, за каквато са я мислили в миналото.

Станало е седем и двайсет, пазачите са категорични, че преди осем няма да ни пуснат и единодушно решаваме, че вече има някакви шансове да са отворили някое от многобройните заведения, отстоящи на километър.

Сънен готвач пита, ще бъдем ли доволни на омлет и това ще бъде първата ми закуска в Мексико, реално най-безвкусната, но тогава сторила ми се най-вкусна. Закусили доволно, пили хубаво мексиканско кафе, точно в осем сутринта гордо купуваме два билета за влизане.

В цялата страна, с много малки изключения, цената за посещение на исторически, археологически артефакти за чужденци е 65 мексикански песо или около 6 български лева.

Е, чакането ни пред входа цели два часа си струваше. Първи и единствени за момента туристи сме. Няма никой за следващите два часа и древният град е само наш.

Да зърна този комплекс е било моя детска мечта и чак не вярвах, че не само съм там, ами бавно и с лек страх се изкачвам към върха на огромната пирамида, която по основи съперничи с Голямата в Кайро и доскоро смятана за най-висока в Мексико. Стълбите са малки, стръмни и не искам да гледам назад, а само нагоре към върха. Кой, кога, защо я е построил, остава напълно неясно. Отчитано само като дело на хората от Teotihuacan, историята мълчи. Наследена от Ацтеките и кой ли не в последствие, камъните ревниво пазят тайните на създателите си.

Интересен факт, който само потвърждава, че по цял свят неизвестните майстори са ползвали едни и същи инженерни и технически планове е, че под нея е имало, има и сега вода и много сложни подземия, които са малко проучени и в които не допускат туристи.

Качила съм се на върха и от 70 метра височина гледката е впечатляваща. Комплекс, наподобяващ завод. Планини и нищо чудно под някои от тях да се крият още пирамиди. Кристално ясно изсечено небе и няколко балона, поклащайки се в безкрайната синева. Почти съм занемяла. Град на мъртвите за някой, за друг – мястото, където самите хора стават богове, за трети, което е много интересно, съпоставено с историята за Христос, боговете, изкупили човешките грехове и дали шанс на нас.

За мен ще си остане огромна машина, нуждаеща се от вода, за да функционира, както всички подобни структури, разпръснати навсякъде по света. Бих изкарала цял ден в съзерцание от върха, но дори е само девет сутринта. Слънцето започва много жарко да пече, а още нищо не сме видели от огромния комплекс.

Появила се е първата група американски туристи, влезли от друг вход на комплекса. За тях изкачването на Пирамидата на Луната ще е първото за деня и от цялата им група се носи паника. Без паника и с придобит вече опит за нула време сме на върха ѝ. За мен гледката от нея е най-добрата в целия град.

Макар и много по-ниска като структура, но построена върху висока площадка и визуално сливаща се с планината зад нея,

Пирамидата на Луната е истинската перла в този изоставен град.

Представям си жестоките церемонии, които са я обливали с кръв преди всеки дъждовен сезон. Шумно пляскане с ръце на екскурзовода на Американската група почти пропищява ушите ми. Той е долу, аз на върха и акустиката пътува по точно определените точки, в пълен синхрон с мислите ми.

Американците почват поход на горе, аз хвърлям последен поглед от върха и няма сила която да ме разубеди, че първоначалното им предназначение е било всичко друго, но не и церемониален център.

От години се говори, че Пирамидата на Слънцето и Луната, кореспондират с побратимите си в Кайро, по разположение спрямо звездите и тепърва наскоро се заговори, че и в Мексико лежи трета и става огледален образ на Египетските. Дали това е така, само времето ще покаже.

Предстои ни да разгледаме най-красивия, най-интересен, най-загадъчен монумент в древния град, за чиято структура в Teotihuacan, последните две години излизат изумителни разкрития – Temple of Quetzalcoatl.

Водеща се трета по-големина пирамида в комплекса и декорирана с огромни змийски глави, остава натрапчивото усещане, че сме някъде в Азия и заобиколени от огромните Наги. Материалът за размисъл и аналог с Азия става още по-голям, като преди няколко години в тайните ѝ подземия откриват останки от течен живак. Не са имали връзки отделните континенти помежду си? Не мисля така!

Още по-странното обаче и не знам да има аналог на друго място в света, е откритието на множество сфери отново в подземията на тази пирамида и представляващи изображение на Млечния път. Сензационното откритие е направено през 2014 година с помощта на специален за целта робот и проникването на човешки крак все още чака своето време.

Буквално ме побиват тръпки, че ходя върху нещо толкова старо, неизвестно от кого строено, неизвестно с каква цел  но с такава прецизност на изпълнението.

Минали са 4 часа, откакто не сме подвили крак, главата ми е пълна с впечатления и въпроси, на които се надявам някой ден науката да даде отговор и бавно се отправяме към изхода. Чувствам се като джудже в град на гиганти, които незнайно защо са ни оставили нещо, което със сигурност не разбираме за момента. Последна снимка на комплекса и из под сянката се показва нашият шофьор.

 

Отново се връщаме в заведението, където сме закусили и сме бомбардирани от вси страни да обядваме при тях неограничена скара, по подобие на известните бразилски барбекюта.

Раничко ни е още за обяд, но пийвайки студена бира, обсъждаме следващия ни ход за деня. Предстои да разгледаме доста мимоходом и на бързо центъра на Мексико сити.

Петък на обяд, пътят е почти празен, а какви ли не легенди съм чувала за жестокия трафик в Мексико, но за наш късмет нямахме шанса да станем негови жертви. Градът започва да изниква пред нас и дори да не искам, първата ми аналогия е с Каракас, Венецуела. Шарени къщички, накацали по баирите и съвсем ясно забелязващо се, като да са бедни квартали. Което обаче ми прави впечатление, оборудвани са с кабинкови лифтове за транспорт.

Каквото и да се говори за Мексико сити, това което аз видях за кратко, по никакъв начин  не потвърждава закостенелите твърдения, че въздухът е много мръсен. Бил е някога, през 90-те, когато направо смъртоносен се е водил. През 2014 година страната печели първи места по иновации в тази сфера. Строят се сгради, които абсорбират замърсяването на ден от поне 1000 коли. Вземат се смели решения за напълно нетрадиционен екологично чист транспорт. Изказвам вътрешно горещи адмирации към провежданата политика в страната да поддържа град на повече от 2200 метра над морското равнище и съпътстващите от там проблеми.

И от високото, където се намираме в момента, пътувайки към центъра, Мексико сити за миг се разстила пред мен като на длан. Или почти. Градът е толкова огромен, че подобно сравнение дори звучи глупаво. Но няма да забравя точно един миг, в който под нас са небостъргачи, сгради и все пак някакъв смог, който се носи, но който по нищо не бих могла да сравня с подобния в Пекин. Вече сме навлезли доста в града и със сигурност близо до центъра, защото архитектурата става колониална и грабваща сърцето.

 

Шофьорът ни остава на пъпа на града, дава ни подробни инструкции, от къде да си хванем такси за Автогара Север, а по-късно и от душа ни желае едно незабравимо пътешествие през следващите дни.

Намираме се на самото Zocalo или в наши дни станало синоним на най-големия площад, не само в Мексико сити, а и в останалите големи Мексикански градове. Ако трябва да бъдем по-прецизни, официалното име, на един от най-големите площади в света е Конституционния площад, но едва ли ще срещнете някой да го нарича така. Първо разочарование за деня.

Водят го втори или трети след Пекинския площад, но нито размерите му ме грабват, нито състоянието, в което го заварваме. Целият е осеян със сергии, които не знам дали са перманентно там, но началото на септември 2016-а бяха окупирали цялата му територия, която статистически побира 100 хиляди души, а дефакто много повече. И всичкото под похлупака на огромни тенти.

Мразя пазари, базари и подобни забавления и погледът ми се отправя встрани, към най-голямата катедрала в Латинска Америка – Mexico City Metropolitan Cathedral. Наистина е внушителна, но няма чара на други подобни катедрали, които съм виждала.

Недъгави просяци, не и толкова на брой, протягат ръце. Безизразни лица кръстосват улицата и в мен почва да се надига чудовищен гняв към историята ни до тук в световен мащаб. В сърцето на града сме, построен по заръка от Боговете. Легендата говори, че Бог Huitzipochti, покровителят на мексиканския народ в съня си е видял мястото, където ще е неговият бъдещ дом и сегашна столица на Мексико. Интересна е алегорията с орел, змия и кактус. Кактусът символизира сигурността, орелът самият Бог, носещ змията, като олицетворение на мъдрост, а не на зло, както са го разтълкували преди стотици години завоевателите конкистадори.

И без да искам отново си правя сравнения, че

Мексико сити не е първият познат нас град по Земята, изграден върху вода.

Започнат с изграждането на Tenochititlan, първата структура върху езерото Texcoco. Лека-полека водите биват бавно пресушавани, до пълното им изчезване около 17 век.

Процъфтявал град, променял фасада и облик на всеки 52 години, според разбиранията на Ацтеките за цикличност, изведнъж от него остава разруха след появата на европейците в Мексико. Краката сами ме завеждат в катедралата, построена върху и с материали от разрушените на това място храмове на Ацтеките. Огромният храм, създава усещането за нищожност на човешкия дух. Религиите са най-жестокото измислено до момента оръжие на тази планета.

Не мога обаче да си изкривя душата, че вътре е много красиво и дърворезби с подобни мащаби никога не съм виждала. Снимки обаче са забранени. Отделенията за причастие са пълни с грешници, разказващи мъчещите ги тегоби пред оторизирания дилър на Висшата сила и мястото ме задушава. Вън на улицата под следобедното слънце в сърцето на Мексико сити се чувствам по-добре, отколкото в дома на Бога. Сега чак виждам, че част от площада освен със сергии, е зает и с множество сцени, където явно ще се случва нещо по-късно през деня.

Хора са заели местата си пред импровизирани трибуни, търговци на улична храна сноват и осъзнавам, че вече съм гладна. Толкова гладна, че не бих имала сили да разгледам последното за деня от списъка ми – Temple Mayor. Докато се чудим къде да седнем и да хапнем един късен обяд, млади сервитьори вече са ни отвели в една от многобройните терасовидни ресторанти над площада.

Не знам дали не им вдъхваме подходящо доверие като на платежоспособни туристи, но вместо на първа линия маси на терасата, сме настанени на втора. Така или иначе, гледката и от тук е превъзходна. Животът под нас тече забързано, като за петък късен след обяд и центърът на Мексико сити е цъфнал в прекрасна премяна по случай наближаващия национален празник.

Прекарали сме час и нещо, платили отново чудовищна сметка, но с яки снимки запечатали момента, с доста приповдигнато настроение

запътваме се да разгледаме разкопките на комплекса Temple Mayor.

Свещеното място, присънило се на Боговете за полагане основите на Мексико сити и разбира се прилежно унищожено с идването на испанците е тънело в забрава до 1978 г. и наричано на жаргон от местните Кучешкия Остров. Причината е съвсем лаконична – падало се е на високо и при евентуални наводнения в мокрия сезон там е било сушинка и пристан за бездомни песове, от които и помен не е останал. Макар в аналите много добре да се е пазела локацията на древния комплекс, неговото преоткриване става случайно при изкопни работи и до сега, а и завинаги разкопките ще текат. Земята ще поглъща всичко, което Ацтеките щедро са надстроявали и както в момента учените се изразяват, се е получил ефектът на руските матрьошки. Надграждания едно в друго.

С пресушаване на езерото и разрастващото се строителство през вековете проблемите от градоустройствен характер не закъсняват.

Земята започва бавно и алчно да поглъща построеното от човека. От началото на 19 век градът е потънал на места с цели 9 метра. В момента средно годишно заминава надолу с около 20 см. Докога ще продължи това преди всичко да бъде погълнато, само Боговете знаят.

Бодро запътвайки се да разглеждаме Temple Mayor,

грубо съм спряна от охраната и заставена да оставя при тях целия ни наличен багаж.

Интересното и леко смешно бе, че бутилките с минерална вода, с която всеки турист се движи се съхраняват на едно място и прилежно описвани на кой собственик принадлежат. Гледката е буквално гротескна. Стотици води с етикет, отразяващ стопаните им.

Друга подробност в съхраняване багажа на туриста там е и отделната секция за чадъри. Отново всеки упоменат на кого принадлежи. Но колкото и хаотично да изглежда на пръв поглед, в края на визитата ни си получихме точно нашите бутилки и чадъри.

Макар и ранна вечер, все още е доста горещо и слънцето жежко ни пече покрай руините. Всичко е един пълен хаос и наклонено под какви ли не ъгли. Най-голямата тълпа от зяпачи е пред огромната каменна Нага. Не мога да не си мисля за легендите, за влечугоподобните управлявали някога Земята и почитани из цял свят дали не са самата истина?

Може и да разберем някога, ако е било писано, а може и ние да си заминем и отново се възцари царството, за което навсякъде пише из древните книги. Разглеждаме набързо прекрасния музей край комплекса, който имам чувството, че е по-голям от разкопаното до сега и решаваме, че е време за път. Нови 230 километра ни очакват за деня и както по разписание го дават, около 4 часа път с автобус.

Прибирайки си водите, чадърите и други багажи, с възхищение гледаме т.нар. национален дворец, който до скоро е бил официално седалище на мексиканското правителство, а за момента само някои от крилата му са използвани за правителствени кабинети. Сградата е потресаващо огромна, будеща страхопочитание и ако съжалявам за нещо пропуснато в Мексико сити, то това е, че не можахме да влезем вътре и да разгледаме частта, обособена за туристи.

Естествено разположена и изградена с материал от разрушаването на първоизточника ѝ, издигнат от Ацтеките и също бил седалище на техните управници.

Отново сме в Uber, но този път в посока северната автогара. По думите на шофьора ни от сутринта, не би трябвало да отнеме повече от 20 минути, но гледайки часовника си, установявам, че поне половин час сме в колата и сме заседнали за дълго на едно място. Е, явно сме попаднали в един от известните трафици в града. По-интересното, което ме кара да се сещам какво съм чела за културния живот из Мексико сити е, че в момента се намираме не някъде другаде, а именно в сърцето на културния живот на града.

Дори на някой да не му се вярва, то

Мексико сити след Лондон се явява вторият в света град по брой музеи. Официално 180, неофициално 240.

Не ми е много ясна представата кои ще да се водят нелегални, но освен с това Мексико сити се нарежда на четвърто място по брой театри след Ню Йорк, Лондон и Торонто.

Лазейки като гъсенички из задръстването, поне преброих 20 театъра на улицата, където сме заседнали. Нещо ме кара да си мисля, че съдбата отново ще ме върне някой ден в Мексико и освен камъни, този път изживяванията ми ще бъдат на друго ниво.

Вместо за 20, то за 40 минути сме стигнали автогара Север и разбираме, че само след 10 минути ще отпътува автобус към желаната от нас дестинация.

Латиноамериканска автогара, 230 километра пред нас, без подсигурен покрив за идващата нощ. Ето това е частта от всяко пътешествие, която обожавам. Неизвестността е пред нас, а ние се гмуркаме в нея на път към една от най-интересните загадки в Мексико, а именно, т.нар. Пирамида с прозорци или El Tajin.

(следва продължение)

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg