С Кения в сърцето! Ето с какво ще обикнете африканската държава

0

След 5 дни на бясно пътуване, в които от София кацнах в Катар, разгледах нощна Доха, летях с първия полет на Катарските Авиолинии по линията Доха – Момбаса, за да бъда посрещната с воден салют и червен килим във втория по големина град в Кения. Плувах в Индийския океан, направих 6 км тур из дъждовни тропически гори, радвах се на екзотични животни и хапвах божествено сладки ананаси и манго, се прибирам вкъщи.

Вглеждам се в роклята ми, по която дори и след прането откривам следи от червеникавата кал на Шимба Хилс, с която Габриела – собственичката на лоджа ме oпръска, след като бясно мина с джипа си покарай мен. Белязана съм – има знак, който ще напомня и ще ме връща към дните ми край бреговете на Индийския океан.

Историите за Африка са стари колкото човечеството, зародило се в екваториалната ѝ част, в Кения – люлката на нашата цивилизация.

Тази страна е запазила мира за народа си, за разлика от много други места по черния континент.

Хей така – като на шега, съм поканена на едно неочаквано пътуване до Момбаса. Това е вторият по големина град след Найроби. Намира се на острова, който е свързан с континента с два провлака. Пътувам през Доха и имам престой от 6 часа, което ми дава възможност да разгледам столицата на Катар.

Музеят на Ислямското изкуство (най-големият в света) за мое съжаление е затворен, защото минава 19.00 ч. и шофьорът ме оставя в началото на сука, за да се поразходя и да вечерям.

Първото, което се изпречва пред очите ми е магазинът за соколи, в който над 40 птици са накацали с качулки на главите си, чакащи своите купувачи. Двама млади катарци демонстрират уменията си на укротители, а аз ги моля да погаля сокола, който деликатно ме клъвва при всяко мое докосване.

Нощта е топла, само 24 градуса и нищо не напомня за декемврийския студ в София. Групи от красиво забулени арабски жени са насядали на раздумка в ресторантите, мъжете пушат наргиле и пият чай, семейства са излезли на разходка по хлад с децата и филипинските си детегледачки.

Аз избирам за вечеря един иракски ресторант, където сякаш повечето неща са по 14 катарски реала (около 7 лева). Поръчвам си сок от лайм и мента, супа от ароматна леща и салата „Фатуш”. Като комплимент ми носят току-що изпечени арабски питки – топли, пухкави, меки и топящи се на небцето ми. Заситила глада си, се отправям към пазара за птици с пъстроцветни папагали Ара, нежни резедави жълтотили амазони, африкански жако и… разбира се котки!

Бързам обратно за летището, където в 02.30 ч. сутринта е полетът ми за Момбаса! Сега мога да кажа от сърце на суахили: „Накупенда, Момбаса!“ (Обичам те, Момбаса!)

Очаквам с вълнение първия ми досег с африканския континент, който ме посреща още на летището с танци, слънце, кокосови орехи и една нескрита лежерност и безметежност. Взимам скорострелно виза срещу 50 USD, без въобще да е необходимо да покажа документите, които съм приготвила – покана, самолетен билет, хотелско настаняване и снимка. На излизане от летището един сладур ми извиква: „Джамбо!” и аз си мисля: „Е, веднага започнаха да флиртуват”, докато един час по-късно разбирам, че това е думата на суахили за „Здравей”, която ще чувам десетки пъти на ден.

Пристигам след по-малко от час в хотела, намиращ се на брега на Индийския океан, но разполагащ и със собствен басейн, за по-предпазливите си гости. На мен обаче ми се иска да се потопя в океана и само оставила багажа, се пременям в банския си и тичам към плажа. Да, ама не! Отлив е и океанът се е отдръпнал, което ми дава възможност да се разходя по ситния и лек като пудра пясък.

Разходката ми не минава без неканени спътници, готови да ми продадат пътуване с катамаран, африкански дървени фигурки или рокли и шалове в кенийски десени. Именно тук се запознавам с една кенийка, майка на три красиви деца, която ми даде да погушкам 7-месечното ѝ бебе – малката прекрасно кадифена Аби, която ме гледаше с очичките си, осъзнала колко съм бяла и различна от семейството ѝ, но възприемаща ме така спокойно, че се унасяше в прегръдката ми.

За следващата ранна утрин ме очаква сафари из дъждовните гори на Националния резерват Шимба Хилс, намиращ се само на 33 км. от Момбаса, приютил около 159 вида редки растения и някои изключителни екземпляри орхидеи, а също така много птици и разкошни пеперуди.

През нощта имаше гръмотевична буря, така че в 6.00 ч. сутринта все още валеше леко. Почвата се бе размекнала и стъпвайки в нея краката ми потъваха в червеникавата кал. Първоначално бях тръгнала за сафарито със сандали, но приятели ме посъветваха да се преобуя с маратонки и, слава Богу, че ги послушах, защото ми предстоеше преход, за който не подозирах.

И така пременена в бялата ми индийска рокля и розови платнени маратонки, заедно с Мария, Ради, Роси, Доньо и нашият шофьор Туя, поехме през кенийската гора „на лов” за животни. От топлата земя се бе вдигнала пара и имаше мъгла. Около нас пробягваха антилопи, бикове пасяха на групички, семейства бабуни се разхождаха по пътеките и търсеха храна, дори видяхме и един дебнещ лъв да се промъква сред храстите. На български, на глас изразих огромното си желание да видя жираф, а рейнджърът доловил познатата дума ме попита на английски: „Жирафи ли харесваш? Обещавам ти да видиш!” И така зачаках срещата си с някой жираф!

 

Изведнъж долових, че шофьорът и рейнджърът повтаряха няколко пъти „намбаситаа“ именно след моя коментар за жирафите и логически заключих, че някъде наблизо има от тях.

Наивно попитах: „Извинете, на суахили „намбаситаа“ жираф ли означава?”, при което те избухнаха в смях. Ами намбаситаа, всъщност било „number six“. Ние сме се намирали в район номер 6, а жираф на суахили е „тига“ – сега вече знам. Видях жираф, но… това беше жираф, обвит в мъгла и намиращ се на огромно разстояние и някак мистериозно се издигаше фигурата му сред мъгливите дървета…

От един момемент натам всичко е мар-ма-лад, ка-ра-мел и шо-ко-лад!

Дъжд, влага, пот, косата ми е абсолютно мокра. Направо съм участник в „Голи и уплашени”. Проправям си път по хлъзгава пътека от червеникава кал. А, нали знаете, когато една жена се подхлъзне, важно е до себе си да има силна мъжка ръка. Е, моят рейнджър спаси роклята ми да си остане бяла!

Излизам от зоната си на комфорт и… дрехите залепват по мен от пот, краката ми са в кал, джапам през кенийска река, кой би повярвал (аз не бих си повярвала само до преди дни), че ходя боса из африканска дъждовна гора, докато по пръстите ми се катерят мравки, а един нахален термит стига чак до гърдите ми и ме ухапва. Точно си помислих, че банела на сутиена ме е пробол и имам повод да го махна и напипах мравката забила се в мен. Без никакво колебание я откъснах буквално от плътта си. Нали Господ обича смелите!?

Тръгвам си от Кения и я отнасям в сърцето си. Колко удивително е, че не количеството време е факторът, който може да те накара да заобичаш някого…

текст и снимки: Елена Такева

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg