Усмихнатата и фина Дориана Леондеф носи на крехките си рамене солидно творчество. Италианската киносценаристка с български корени има над 30 филма, част от които удостоени с престижни отличия, сред които и „Давид ди Донатело“ за най-добър сценарий на филма „Хляб и лалета“(Pane e Tulipani). Баща ѝ е от Дупница, а майка ѝ е италианка. Родният град на Дориана е Бари, но в момента живее и твори в Рим. Доста често гостува в нейната, по думите ѝ, втора родина. Тук, в България отсяда при братовчеди в Сапарева баня или в апартамента си в София. Дориана Леондеф е част от звездното жури на тазгодишното издание на CineLibri, заедно с Бруно Кале, Кийра Чаплин и Илиян Джевелеков. В специално интервю за delo.bg тя споделя за новия си филм и миговете, които я правят щастлива.
10 минути аплодисменти от публиката на кинофестивала във Венеция за новия ви филм „Скритият цвят на нещата“ (Il colore nascosto delle cose) и три награди – Sorriso Diverso Venezia 2017 Award – Ass Ucl, Lizzani Award, Civitas Vitae Award! Какво бе чувството в тези мигове на признание?
– Във Венеция наградите бяха изненада както за мен, така и за целия екип. Ние бяхме изключително щастливи от оценката. В същата нощ се изля обилен дъжд, което забави церемонията и тя започна с час по-късно. Огромната зала във Венеция „One“ въпреки това беше препълнена и след като съобщиха името на филма Il colore nascosto delle cose, аз бях на седмото небе. Това беше много труден за реализация кино проект в моята кариера. Не като сценарий, а заради времето, което отне за заснемането и монтажа му. Отне три години.
Кое всъщност Ви прави щастлива като цяло?
О, това не е свързано с кариерата, а с личния ми живот.
Щастлива ме прави синът ми и моето хоби – риболовът.
Имате над 30 филма по Ваш сценарий, а във всяка история търсите истината за нещо, което самата вие искате да разкажете, да видите, да прочетете. Вашата история интересна ли е за сюжет на филм?
– Знаете ли, мисля, че е естествено и нормално да пиша за нещо, което е свързано с живота.
Никога не съм започвала от живота ми, но пък усещам, че има нещо общо с него, едва когато сценарият е готов и най-вече, когато гледам филма.
Това е моментът, в който разбирам, че доста неща от него съвпадат с моя живот.
Всяка година на 15 октомври се отбелязва Международният ден на белия бастун, посветен на правото на лесно придвижване на слепите хора. Героинята във филма „Скритият цвят на нещата“ е незряща и се влюбва в плейбой. Това измислена история ли е или е взета от истинския живот?
– Тази стория е фикция, не е от реалния живот. Режисьорът Силвио Солдини е работил в продължение на три години с незрящи хора и е правил изключително интересни документални филми за тях. Когато видях новата му идея за филм, му предложих да започнем от неговия опит с хората в неравностойно положение. Незрящите са представяни на екрана винаги като клише, от една стрена. От друга обаче, има много слепи хора, чийто живот е изпълнен с редица трудности, но се справят. Ето защо беше важно да разкажем именно за затрудненията, пред които се изправят.
Остеопатията е много познат по света, но малко известен у нас лечебен метод, наричан „магически сеанс“. Главната героиня Ема в „Скритият цвят на нещата“ е остеопат. Вие интересувате ли се от този вид терапия или причината е съвсем различна, за да изберете точно тази професия за Вашата героиня?
– Първият незрящ, за когото режисьорът Солдини е заснел документален филм, е бил остеопат в Рим. И слушайки разказа за този човек, се впечатлих. Той доста често е практикувал различни хобита – плаване с яхта, ски. За мен беше много учудващо как е възможно в неговото състояние да прави толкова много странични неща. Аз също имам личен опит от остеопатията, след терапията усетих подобрение в гърба и кръста.
Имате интересна житейска история – родена сте в Бари, баща Ви е българин от Дупница, а майка ви е италианка. Колко близка усещате България?
– Имам роднини, които живеят в Сапарева баня, както и много приятели тук, в София. София за мен е втори дом. Не за първи път идвам в българската столица по работа. Преди 10 години бях поканена от Италианския културен институт. За първи път съм част от международно жури и то тук, в София. Настанена съм в хотел, за да е по-удобно за събитията на кино-литературния фестивал, но иначе имам собствен апартамент в София, в който отсядам винаги, когато идвам в България.
През 2019 г. Пловдив и италианският град Матера (на 60 км от родния ѝ град Бари, обл. Пулия) ще бъдат европейски столици на културата. Предвид историята им, според Вас, случайно ли са избрани да са люлка на културните събития на Стария континент в една и съща година?
– Действително, няма нищо случайно, че са избрани да са европейски столици на културата в една година, не съм изненадана.
Матера е впечатляваща, но и Пловдив е епичен град. Харесвам ги много.
Преди години посетих древния Пловдив, но за кратко. Той е вторият по големина град в България, там има доста богат културен живот, а Матера има друга интересна история, наричат го Мъртвия град. Едва от няколко десетилетия, близо век, отново е населен и сякаш възкръсна от миналото. В тази връзка, има много общо между двата града.
Матера: Смразяващата история на Мъртвия град
Какво бихте пожелали на читателите на delo.bg?
– Винаги да са отворени към живота, да не губят любопитството си към разучаване на хората и заобикалящия ги свят и да са готови да посрещат и добрите, и лошите превратности на съдбата.
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!
