Динко Динков е роден на 9 май 1977 г. в гр. Стара Загора. Завършва българска филология и журналистика в ПУ “Паисий Хилендарски”. Живее и твори в Бургас. Преподавател по Български език и литература във ВГ “Захари Стоянов”. Автор е на сборника с разкази “Колобърът”, удостоен с наградата “Еквалибриум” на издателство “Либра Скорп” за 2008 г. През 2010 г. издава стихосбирката “Морска колония”, през 2014 г. „Гмуркачът“, а през 2015 г. сборника разкази “Уморен”. Пред Зорница Раданова за ДЕЛО авторът сподели къде е намерил героите и осемте истории, които разказва в „Уморен“.
– Съвсем скоро излезе от печат последната ти книга с разкази, озаглавена „Уморен“. Защо 8 разказа? Какво ги обединява?
– Разказите в „Уморен” са 8 съвсем съзнателно, защото 8 е символ на безкрайността и в същото време можем да разделим книгата на две, като различните части са свързани на различни нива помежду си. Така например на „Черна черква” отговаря „Бели божури”, на „Шабловия кой” – „Хлябът”, на „Сватбари” – „Пиянството на пианиста”. В “Тримата братя и златната ламя” Марин – (Море) рисува кръг, който прилича “на нова планета или направо казано – на нула, на нищо, на начало…”, за да може да се превърне в края на “Пиянството на пианиста” в Еньо, който вече е видял дълбините. Името Еньо се свързва с българския фолклор и с традициите на разказа в българската литература, с Иоан Кръстител, който помага на гмуркачите в “Състезанието”, с празника Еньовден (“Хлябът”), когато се предсказва сватбата, която ни връща в “Сватбари”.
Божественото е скрито в красотата на “Бели божури”, но е дадена възможност на читателя сам да си го представи: “отпиха и някой доля”, “в Евангелието го пише ясно – трийсет сребърника… – обади се някой”. Разказите достигат дълбините и изплуват. В тях се люлее морето на уморения… Историите са обединени от уморения човек, който носи цялото море в себе си. Това са и думи на един от героите в „Състезанието”. Разказът е поетична илюстрация на подводния риболов и същевременно потресаващ разказ за смъртта на Александър Лютаков на Републиканското първенство през 2014 година. Разкрита е страстта на гмуркачите, които пресичат “предела на своите възможности” и се наслаждават на другия, магически свят, в който битовизмът, пошлостта, лицемерието и омразата, порочността, пропили същността ни с предишните откровения, са отмити от водните пръски. Състезанието, което е залегнало като основа тук, не е нахъсаният тип противоборство, на което сме свидетели в ежедневието си. Това е състезание с ентусиазъм, с удоволствие, с лъчезарни лица… И състезание, покосено от смъртта… Без победители и победени. Защото морето прибира при себе си, за да обезсмърти “едно усмихнато момче върху най-високата скала на Острова… “
– Къде намери своите герои и историите, които разказваш?
– В основата на всеки разказ стои истинската история с нейните истински хора. Героите сами ме намираха, не съм ги търсил, но дълго време проследявах връзките помежду им, развитието или застоя им, устрема и умората, отношенията им към другите в малките затворени светове. Повечето от тях имат прототипи в реалния живот – те са моето вдъхновение и смисъл. В разказа „Сватбари” съм пресътворил живота в родното село на майка ми – героите са пред очите ми: Жеката, Доката, Гитето, дядо Калю, Дянката, сухият Енка… разговарят в мен, смеят се и плачат… виждам ги ясно – с мимиките и жестовете, с болката по нещо далечно и отминало, с тревогите и страха от неизвестното… Като учител се опитах да изградя събирателни образи на различните представители в „Черна черква”. В близост до това място съм служил като граничар преди години и познавах малкото хора от района. Възпитателят Джамбазов в кабинета на директора е изиграл сцените си пред нас, почти не съм променял репликите му. Животът е литература…
Духовната красота и чистото излъчване на двете прекрасни ученички Шамиле и Анета, отношението им към преподавателите, ме провокираха да напиша „Бели божури”. Бащата е напуснал света, но момичето го приема за жив и той продължава да живее, да съзерцава движението. „Пиянството на пианиста” разделя и събира постепенно близки и далечни времена, митология и реалност в едно. Болестта на пианиста е ключ към отваряне на сетивата: „Някой свири и пее”… Спомням си пианиста, който вече не можеше да свири и да контролира пръстите си, искаше да пише стихове… пред мен е… тих и спокоен, романтичен… „Светът е бял клавиш…” навярно е в по-добър свят…
Мария от „Тримата братя и златната ламя” е обладана от отчаянието и тормоза, Иван, наказващ безсилието си и липсата на воля с ракия и омраза, и техните трима синове, пресъздаващи с поведението си обърнатия модел на народната приказка за тримата братя и златната ябълка. Големият брат – Христо, провалил живота си заради слабостите на новото време (хазарт, наркотици, отчаяние), Марин – най-малкото и невинно същество, което е обречено на действията на големите и това води до жертвоприношението му, защото не може да промени света около себе си, и единственият различен е Никола – средният брат, гмуркачът, открил своето разпятие в морето. Никола е нероденото още дете в утробните води на майката Природа. И ако в приказката малкият брат успява с опазването на златната ябълка да победи хаоса и да върне хармонията, тук краят е ясен – златото вече е символ на дявола и то се намира в неговия човешки образ – Лукас. Естествено унищожението му е възможно да дойде само от големия брат с име на Спасителя.
Интересни съдби в обикновени имена… Обзор е пресътворен от колоритните си обитатели. Обзорските хора са главните герои, които в различно време и по различни начини търсят своето място в разказите „Шабловия кой” и „Хлябът”. Тези хора живеят около нас и читателите могат да ги видят, читателите могат да се разпознаят…
– Как се издава книга в България, ако не разчиташ на подкрепа от медиите и големите издателства?
– Изключително трудно, но не и невъзможно, не си напълно зависим. При така поставените условия, поетът или писателят се свързва с издателството, което сам е избрал или към което е насочен от други автори, изминали този път. Решават всички важни въпроси около ръкописа – формат, тираж, корица, колектив: редактор, коректор, художник, цени. Големият проблем идва след отпечатването на книгата – нейното представяне, разпространение и достигане до читателите. Творецът разчита на приятели, на електронно разпространение и на живия контакт с читателите в различни градове на страната. Тук е мястото да изкажа своята благодарност на Петя Станева и Денчо Михов от издателство „Либра Скорп” – за прекрасната работа и търпението, на редактора Десислава Динкова, на Роза Боянова, на Йордан Петров, на Ивета Бенрей и Лиза Цанкова – за подкрепата и доверието!
– От какво е уморен Динко Динков?
Уморен от плуване през голямото море на доброто към далечните брегове на хората, с които се търсим. Ставаме все по-различни и в същото време оставаме едни и същи. Има надежда… може би не за нас, но има… Господ вижда…
– Едно последно изречение – за теб, за книгата и за читателите.
– Книгата „Уморен” е протегната ръка на любовта и доверието – тайнство и море на спасението в човека… Благодаря Ви!
интервю за ДЕЛО на Зорница Раданова
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!