Авторът на „Духless” се завръща с нов хит

0

Хаплив и ултра актуален, хитовият руски автор Сергей Минаев се завръща с нов роман, посветен на любовта в циничния и материален свят.  С първата си книга „Духless” той се превърна в такова явление, че „Таймс“ отдели цяла страница за писателя. Млад мениджър по продажбите в голяма мултинационална компания, той започва да пише романа, нахвърляйки мислите си върху салфетки в тузарски заведения. Книгата излиза в скромен тираж, но се изчерпва за седмица. И всички започват да говорят за нея. Така се ражда бестселърът, чиито продажби в Русия надхвърлиха тези на световни хитове като „Шифърът на Леонардо”. „Духless” вероятно е и най-касовият руски роман в България през ХХI век. Той придоби култов статут, а цяло поколение израсна с него.

Успехът на Минаев се дължи на това, че е ултра съвременен – и като проблеми, и като стил, и като теми. „Media Sapiens” стана наръчник за пиарите и изкушените от медийни манипулации, а по схемата от книгата бе направен опит да бъде фалирана голяма българска банка.

ДухlessДействието на най-новия му роман „Видеоти“ се развива в Москва, където главният герой Андрей Миркин е водещ на успешно телевизионно шоу. Той живее охолно, прекарва дните си сред фенове или под влиянието на алкохол и дрога, а нощите – по купони с момичета, чиито имена не винаги успява да запомни до сутринта. Материалната му задоволеност обаче го прави все по-равнодушен и циничен. За него момичетата са еднакви, шоуто му е посредствено, Москва е негостоприемна, клубовете са скучни и вече нищо не му носи истинска, разтърсваща емоция.  Чрез този герой Минаев успява да покаже не само опасностите на славата и парите, но и вътрешното терзание на един млад човек, който търси смисъл в живота си.

Писателят успешно потапя читателите в атмосферата на големия град, с бурния нощен живот и безскрупулното отношение на медиите, чиято единствена цел е печалбата. Бездушието на корпоративните среди стига дори дотам да пренебрегне загубата на един човешки живот в името на високия рейтинг…

Авторът ни представя живота зад камерите на операторите, вътрешността на една съвременна телевизия – безскрупулните началници, търсенето на спонсори, маската на заинтересованост, която се показва в ефир и истината под нея – абсолютната липса на морал и господството на парите. Като част от този свят, и Андрей е започнал малко по малко да се превръща във вИдеот. Границата между личността, която показва пред обектива и истинското му аз, се размива все повече и повече и той самият вече не вижда разликата.

Но погледът на Миркин над света се преобръща, когато среща Наташа, учителка в държавно училище, с която се запознава по време на снимки. Тя е интелигентна, красива и независима, но изглежда напълно безразлична към него, което кара свикналия на женско внимание водещ да я иска още повече. Макар и започвайки като на шега, скоро връзката им се задълбочава и се превръща в истинска любов. Тази зависимост от друго човешко същество е нещо съвсем ново за прагматичния Андрей. Пред него стои избор – дали да се довери и да се откаже от разпуснатия си начин на живот, за да не загуби Наташа, или да бъде свободен да живее ден за ден.  И ако избере да остане сам, ще продължи ли да харесва онова, което е?

Хапливият и циничен език на Сергей Минаев прави романа бързо четиво – 500-те страници се изчитат неусетно, на един дъх, защото писателят успява да поднесе и сериозните теми с усмивка, като предава емоциите и на четящите. През очите на героя проследяваме въздействието на истинските чувства върху човек, който не е вярвал, че може да обича. Той преосмисля и моралните измерения на днешния твърде материален свят. Тази история е отличен пример за това, че промените в живота ни понякога се случват, когато най-малко ги очакваме, и че всички планове за бъдещето могат да се преобърнат за един ден, дори за един миг.

Духless

Ето и кратко интервю със Сергей Минаев за новата му книга „Видеоти“:

– Обмисляли ли сте да се откажете от това, с което се занимавате, и да се посветите изцяло на писането?

– Не, твърде скучно е за мен да се занимавам само с едно нещо. Привикнал съм да бъда във вихър от събития. Ако изведнъж разбера, че няма накъде да тичам, че телефонът ми не се нажежава от звънене, а аз самият не се намирам някъде между Москва и Париж, значи съм умрял.

– Какво обичате и какво не, когато става въпрос за литература, музика, кино…?

– Не обичам лицемерието, подлизурството и простащината. Това се отнася до всички сфери.

– Завършили сте история. Какво ви даде това образование?

– Преди всичко ми даде умения да разбирам причините и следствията на историческите събития. Всичко това, на което сме свидетели сега, вече се е случвало, само че при други декори и е имало други имена.

– С какво свързвате България?

– Курортите Златните пясъци и Слънчев бряг и едноименното бренди Слънчев бряг® (което и аз съм пил като студент).

 – “Видеоти” е в същия ултра съвременен стил като “Духless”, но се говори за неща, които вълнуват всеки човек.

– Разказва за онова усещане, свързано с обезценяването на думите, изразяващи чувствата ни. Тези изрази практически са се обезценили и лишили от смисъл. Нали знаеш, когато някой ти казва “как си”, но съвсем не се интересува как се чувстваш, а изразът се използва по-скоро за установяване на контакт или като въведение към разговор? Сега и думите “обичам те” се използват по същия начин. Те така често ти се хвърлят в лицето, че понякога се замисляш – означават ли още нещо? Най-общо, пиша за любовта.

– Героят ви е преуспял млад човек, телевизионна звезда. Вие гледате ли телевизия?

– Не гледам телевизия – там аз се появявам често, не слушам радио – там водя токшоу, не чета списания – там пиша. Аз съм фен на интернет – там се родих!

Откъс от „Видеоти“ на Сергей Минаев:

Интро

– Имаш страшно гъсти мигли! – Таня се намести върху гърдите ми и отпусна глава на ръцете си.

– Аха – съгласих се аз.

– Много са гъсти! Като на момиче. – Тя мушна ръка в косата ми. – Казвали ли са ти го вече? – Таня направи пауза с явното очакване да получи отрицателния отговор „никой никога досега“, или да ме види сконфузен, или в крайна сметка да последват горещи прегръдки.

– Казвали са ми. – Преместих поглед към тавана. „Дали да не сменя абажура? Но като се замисля, тоя си е много хубав“.

– Често ли? – направи тя последен опит, преди да се престори на обидена.

– Често. – Вече я гледах право в очите, леко навел глава настрани. – През последната година по-често, отколкото преди.

– Ами защото миглите ти наистина са страхотни. – Като всяко умно и доста схватливо момиче, Таня осъзнаваше колко глупаво би било да лежи гола и обидена заради това, че един банален комплимент не е срещнал моя емоционален човешки отклик.

„Не, котенце, причината е, че не съм женен, че имам голям апартамент и червена „Веспа“ и че правя най-доброто шоу в младежката телевизия. Затова имам страшно гъсти мигли, нежни пръсти, красиви устни, голям член… И какво още имам? Би могла да кажеш, че имам много мъхнат гръб. Ако това можеше да мине за похвала на моето мъжко либидо. Само че ние не сме арменци, нали, котенце“, помислих си, но на глас допуснах:

– Сигурно…

– Ами твоите момичета?

– Нали ти казах, че при мен рядко идват момичета.

– Тогава защо в банята ти има толкова много женска козметика? – Тя палаво ме щъкна по носа.

– Това е пяната на дните – направих опит да се измъкна. 

– Какво? В какъв смисъл?

– Не задръствай красивата си главица с разни глупости! Това не е баня, това е бюро за забравени вещи. Целият ми апартамент е пълен с разни неща на мои приятели или на техни приятелки.

– Кажи ми, понякога чувстваш ли се самотен? – Таня седна и отпусна глава на коленете си.

„Ами почти винаги, миличка! А ти си точно този човек, който ме спасява от самотата. Чакай да си помисля какво трябва да ти отговоря? Може би: остани да спиш при мен? Или: защо не се преместиш да живееш при мен? И тогава още в следващия момент ще подредиш „всичко това“, ще изчистиш апартамента, ще ми сготвиш вкусна и калорична домашна храна, която мразя. Ще започнеш да ме „вкарваш в пътя“, ще ме принудиш „да погледна обективно на приятелите си“? Какво още ще направиш?“

Но не успях да й отговоря, защото на вратата се позвъни.

– Сигурно е дошъл Антон – казах, улавяйки въпросителния поглед на Таня. – Никога не се обажда предварително.

Станах и без да се обличам, се потътрих да видя кой е дошъл. На монитора на домофона се виждаше физиономията на Маша, приятелката ми. Е, или на постоянното ми гадже, както си мислеше тя. Или пък се преструваше, че си мисли така. И трябва да отбележа, че изражението й беше доста злобно.

– Андрей, зная, че си вкъщи! – обяви високо Маша.

По-разумно би било да не й отварям, но когато си представих, че тая побесняла жена щеше да започне да звъни неспирно и сетне да думка по вратата, а пък аз през цялото време трябваше да съскам на Таня: „Това е пияната комшийка, не зная какво иска!“, реших да отворя. При всички случаи щях да я разкарам по-лесно в пряк контакт. Озърнах се наоколо, грабнах обувките на Таня и ги метнах в спортния си сак.

– Да не си изгубил телефона си? – попита още от прага Маша.

– Не съм го изгубил, защо?

– Звъня ти цял ден, защо не вдигаш?

– Ами… цял ден работих, миличка. В сряда имам шоу, трябва да се подготвя, нали разбираш?

– Последният път, когато се подготвя за шоуто си, беше преди една година.

– Тогава още не се познавахме – припомних й аз.

– Така ли ще стоим в антрето? – опита се да направи пробив тя.

– Маша, знаеш ли, кашлям много лошо и се опитвам да се изхрача, не се чувствам добре, спях.

– Ти не си сам! – обобщи Маша. – Всъщност това не ме интересува.

– В какъв смисъл? – не вярвах, че всичко щеше да свърши толкова добре и най-вече толкова бързо.

– Отивам си, Миркин – и тя седна на кушетката.

– Значи ще се видим довечера, нали? – Не можех да проумея за какъв дявол седна, при положение че си тръгваше.

– Не, Миркин, не ме разбра! Напускам те. – Последва пауза в очакване на реакцията ми. Сетих се за Таня, която се гърчеше в спалнята, и сбърчих чело. – Не си свикнал момичетата да те зарязват, нали? Понеже разбивачът на сърца си ти!

– Машенка, ти да не би да си дошла тук, за да ми вдигнеш скандал?

– В дънковото ми яке има гланц за устни, какъвто не ползвам. Как мислиш, Андрюша, откъде се е взел?

– Да не сме в предаването „Кой? Къде? Кога?“? Откъде да зная? – Маша започна да ме изнервя. – Може приятелката ти да го е сложила там!

– Довчера якето ми беше при теб, скъпи! – изстреля тя в лявото ми око.

– При мен ли?! Вкъщи?! – Търсех варианти. – Може Антон или някой друг да е дошъл с приятелката си, да й е станало студено и аз да съм й предложил якето ти. А пък тя да си е забравила гланца за коса в него.

– За устни.

– За устни. А бе, какъв е тоя разпит, я ми кажи?

– Разбира се, че го е забравила. А освен това е забравила и визитката ти с номера на мобилния ти телефон! – пусна един контролен изстрел Маша. А пък аз много добре си спомних кой беше с нейното яке вчера, и това ме вбеси. Яна! Ама че тъпанарка! И на всичкото отгоре какво е това пренебрежение! Да забрави визитката ми! Като че ли всеки ден някоя телевизионна звезда й даваше номера на мобилния си телефон.

– Маша, струва ми се, че в един момент ти си я сложила там и сега си измисляш разни глупости. Нека да си поговорим довечера!

– Искам да си взема нещата – каза доста твърдо тя.

Тя цялата се стегна, хлътна още по-дълбоко в кушетката и изстреля: 

– Между другото, Миркин, защо си гол?!

„Уау! Наистина, защо съм гол? Толкова добре се чувствам в тялото си, че дори не забелязвам. Ето какво значи да нямаш комплекси! И защо съм гол? Ако беше дошла половин час по-рано, щеше да ме намериш само по презерватив! Смятай, че си извадила късмет, котенце!“ Гледах я отгоре, а тя леко бе повдигнала глава и не сваляше очи от мен. Между нас беше само членът ми. Като ням укор.

– Ами… нали ти казах, спях… котенце…

В същия миг Маша скокна, избута ме и се втурна напред. Спънах се в спортния си сак и я чух да врещи вече от спалнята:

– Да, точно така си мислех! Това дори не е интересно!

А в мига, в който прекрачих прага на спалнята, изприпка при мен, зашлеви ми един шамар и се обърна към Таня:

– Нали не се притесняваш от нашите семейни скандали, девойко?

– Протестирам! – вдигнах ръка нагоре. – Ние не сме женени!

– Ама моля ви се! – избоботи Таня, завита с одеялото чак до очите. – Като на младо и неопитно момиче това ми е много полезно!

„Да изтъкнеш, че имате седем години разлика във възрастта си, е чисто по нашенски! Това е удар под кръста“.

– Не се правете на интересна, девойко! Не сте чак толкова млада, пък и този ваш партньор много бързо ще ви накара да натрупате опит. Нали така, КОТЕНЦЕ?! – Тя замахна и ме цапардоса с чантата.

„Все пак Маша понякога ще ми липсва. Има прекрасно чувство за хумор! Това е то да имаш хуманитарното образование“. Отдръпнах се, за да избегна удара, спънах се в нощното шкафче и се пльоснах на пода, но успях да се подпра на ръце:

– Момичета, щом си чуруликате толкова миличко, дали да не сложим край на този театър на сенките… тримата заедно. Е, нали разбирате. – Закрих с ръка половината си лице и започнах да се давя от смях. За разлика от Маша, която се задушаваше от плач. Тя отново се втурна към мен и започна да ме налага вече където свари, а аз бързешком се изнизах от спалнята, общо взето на четири крака.

Най-сетне Маша изхвърча от спалнята с чанта на рамо. Извърна разплаканото си лице от мен и започна трескаво да дрънчи с ключовете:

– Отвори! Чуваш ли?! Веднага ми отвори вратата – пищеше Маша. – Пусни ме!!!

– Тя е отворена! – Станах от пода. – Просто я бутни навън…

– Животно! – заяви тя на сбогуване и тресна вратата.

Таня вече беше облечена, беше вързала косата си на опашка и се озърташе на всички страни.

– Тая неврастеничка да не е взела нещо твое? Не обръщай внимание, котенце, това е стара история. Все не смогва да събере остатъците от багажа си – разперих безсилно ръце.

– А сред остатъците има и бельо. Досега не бях виждала бивши гаджета, които си вземат чорапогащниците и гащите чак накрая! – Таня гледаше презрително някъде в областта на члена ми.

– И гащи ли имаше?! Виж ти! – Огледах се, чудейки се какво да си облека.

Отидохме в антрето заедно и аз внезапно усетих толкова силна умора от цялата тая тъпня, че не ми хрумна нищо по-читаво от това да кажа:

– Тръгваш ли си вече? Не искаш ли да изпием по едно кафе? Или по чаша вино? – и получих звънка плесница. Трябва да отбележа, че Таня имаше по-тежка ръка.

– О! – извиках. – Май че току-що, без да искам, засегнах нечии морални принципи!

– Значи при теб рядко идват момичета, така ли?! – Тя се опита да ми зашлеви още един шамар, но аз се отдръпнах.

– Нима това е същата онази Татяна?! Значи, можеш да легнеш в леглото на един почти непознат, но много известен мъж само след като си обядвала веднъж с него, но не можеш случайно да се засечеш с гаджето му? Обяснете ми този дискурс, май съм поизостанал.

– Тъпанар! – процеди Таня. – Къде са ми чепиците?

– В путката ти! – отвърнах кристално ясно и отидох в хола. Мразех думата „чепици“. Звучеше отвратително. – Вратата е отключена.

След няколко секунди вратата наистина се хлопна от външната страна. Върнах се в антрето, извадих обувките от сака, занесох ги до асансьора и любезно ги подадох на Таня:

– Босoно-о-ога и гологла-а-ава тръгваш ти по тоя път, дъще моя! Бих те прекръстил, преди да поемеш, но аз съм евреин…

От отговора й ме спаси асансьорът, който дойде. Върнах се в апартамента, отидох до голямото огледало и огледах лицето си. Ами да, по него имаше драскотини от нечии нокти. Някой ден щяха да ми провалят ефира тия момичета, честна дума!

Гледах се в огледалото и си мислех, че не бива да допускам девойки да живеят вкъщи дори временно.

– Все пак това е домашно огнище, топлота, уют, питиета и други такива неща – разговарях с отражението си. – Домът ми се е превърнал дявол знае в какво. В нещо средно между бардак и школа за злословие. Не бива така, Андрей – сгърчих укорителна гримаса. – Не бива. Вече е време да станеш разумен, Андрей, и да се държиш като сериозен мъж. От днес нататък ще се сношаваш само на неутрална територия.

„Малките светове на Миркин“. За година и половина се превърнахме в едно от двете най-популярни шоу програми по младежката музикална телевизия М4М. Има си хас! Идеята на предаването бе да променяме социалния статус на хората. В нашия ефир проститутките ставаха мениджъри по продажбите, а мениджърите излизаха на магистралата, шефовете на банки си разменяха местата с шофьори на маршрутки, а пък готвачът в италиански ресторант – с продавач на дюнери. А сред всички тези типове се мъдрех аз – човекът, който проверяваше как я карат в новата си роля, който даваше съвети, който се подиграваше, който се смееше, който плачеше заедно с тях. Медиите ме заливаха с помия, носеха ме на ръце и пак ме давеха в помия. Участници в предаването на три пъти подаваха жалби в съда срещу мен, но без никакъв резултат. На два пъти ми насиниха мутрата, като и двата пъти го направи все един и същ комплексиран тъпанар, мъж на една от мениджърките:

– Тя… стоеше на пътя… като проститутка!!! Разбирате ли какво º костваше това?!

– Но нали не бутна на клиента!

Не беше ясно от какво е по-възмутен – дали от отговора ми, или от това, че жена му не стигна до финала на шоуто.

Дейци на културата пишеха колективни писма с искане предаването да бъде спряно. Един режисьор със званието „заслужил“, който бе направил филм и половина, пищеше за морала и заплашваше да отиде при президента, докато в интернет не се появи запис на негов разговор със собствената му секретарка. В който той й предлагаше да се облече като ученичка и се заканваше да я нашляпа с войнишки колан. След това алиансът на духовно извисените се разпадна. И те видимо охладиха страстите си. По всичко личеше, че бяхме хванали натясно най-невинния от тях. Представях си за какво бяха говорили със секретарките си останалите.

Трудно е да се оплакваш от живота, при положение че за последен път си използвал градския транспорт само защото ти се налагаше жив или мъртъв да стигнеш навреме – ставаше дума за договор на стойност петдесет хиляди долара. За договор, според който в течение на месец трябваше да рекламираш бира, като оценяваш посветените на нея разкази на любителите й, които ти изпращат. И дори нямаше да ги оценяваш ти, а от теб се искаше само името и снимка с добра резолюция.

Глупаво е да стенеш за постоянната си умора, при положение че миналата година си прекарал общо седемдесет и пет дни в чужбина, а картата ти за фитнес клуба струва три хиляди евро, но ти не стъпваш там, защото не можеш да я откриеш в чекмеджето на бюрото си. Гадно е да разказваш за трудностите на снимачния процес и за внезапните пътувания от място на място, при положение че хотелските стаи, в които отсядаш по време на командировките си, сигурно струваха не по-малко от седемстотин долара на нощ. Лицемерно е да обявяваш, че често нямаш време да обядваш или да вечеряш, като се има предвид, че трудно можеш да си спомниш кога си обядвал или вечерял в заведение, където средната сметка е не по-малко от пет хиляди рубли на човек.

Нямаш представа колко струват на телевизията разговорите ти по мобилния телефон и здравните ти осигуровки и никога не поглеждаш представителните разходи в края на ведомостта, а само се подписваш. От такситата, които имаш право да си поръчваш, ако закъсняваш за запис или оставаш до късно на работа, отдавна се възползват твоите приятели и техните приятелки, а на предложението на телевизията да ти наеме шофьор, скромно свел очи, заявяваш, че предпочиташ да се движиш с веспата, без изобщо да се замисляш колко струва логистиката ти.

Количествените характеристики на финансите отдавна бяха престанали да бъдат моя тема. В един момент стана очевидно, че онези пари, които не спечелихме в началото на века, със сигурност нямаше да спечелим и в края му. И аз се успокоих. Заплатата, която получавах в телевизията, не стигаше да използвам чартърни полети, да си купувам недвижими имоти в чужбина и други екстри, характерни за живота на звездите в държавите, които тъй и не можаха да се окопитят от кризата, като Америка и Обединеното кралство. Но тя ми беше напълно достатъчна два пъти месечно инцидентно да отскоча, да речем, до Лондон, без да се замислям колко пари имам в този момент в картите си.

Почти целият ми гардероб се състоеше от протрити дънки, размъкнати пуловери и тениски с идиотски щампи, направени от неизвестни дизайнери, но купени или от „Харви Никълс“ или от „Камдън маркет“, или от някакво друго място на островите. Разбира се, грижливо поддържах тази преднамерена небрежност. Не вярвайте на задръстеняците, които твърдят, че в техните страни „милионерите и звездите ходят облечени като клошари, защото им е все едно как изглеждат“. Целият този тийнейджърски траш се носи само с една цел – да покажеш, че не ти е все едно. И на практика цяла година ходиш с едни и същи маратонки, не защото нямаш какво да обуеш, а защото имаш трийсет и пет чифта такива. Всъщност се оказа, че е по-трудно да имаш вид на клошар, отколкото да изглеждаш като руски милионер. За това беше нужно нещо повече от пари. Само че разговорите за финанси се смятаха за вулгарна тема. Ядосано изтривах дори есемесите, които получавах след всяка операция по кредитната ми карта. Защото те ме разсейваха.

Отношенията с жените започнаха да ми приличат на ползването на скъпи коли под наем. Страшно ти се иска да се повозиш с тях, но нямаш желание да са винаги твои. За това си имаше един куп причини – от бързото пресищане до главоболията, които причинява наличието на такива коли. Но за разлика от жените, колата не се стреми да влезе в дома ти и да остане в леглото ти. 

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg