Сулавеси – добре пазената тайна на Индонезия и едни от най-странните ритуали в света

0

Самолетът на Lion Air току-що кацна на летището в Макасар, главният град на остров Сулавеси, Индонезия. Бях чувал много лоши истории за тази авиокомпания, но за щастие всичко мина по мед и масло. Сега имахме цял ден да разгледаме Макасар, докато стане време за 9-часовото ни пътуване с автобус по островните пътища до град Рантепао, главния град на област Тураджа. Основната цел на нашето пътешествие, на този иначе слабо познат остров, е да посетим погребалните церемонии, които са характерни само за тази област. Но за това малко по-късно.

След летището се отправихме към центъра. Слънцето се беше облещило на небето и сякаш не искаше да спира да грее безмилостно. Отново трябваше да понесем пореден ден на жеги и потене, но сякаш последният 1 месец ме беше накарал да посвикна с влагата и жегата.

Сулавеси на пръв поглед ми се стори един не толкова развит остров. Прашните улици и пазарите на кокошки ни подсказваха, че тук животът тече на други обороти.

Сулавеси

В Макасар успяхме да разгледаме пристанището, известно с дългоносите си кораби. Бяха доста впечатляващи да ги видиш как се поклащат бавно-бавно от вълните. И както си забравил за останалия свят и си потънал в мисли накрай света, пред нас се откри гледка на група американци забили поглед в дистанционното на най-новия дрон, с който се опитваха да направят въздушни снимки на пристанището. Такива контрасти ме караха да се замисля за огромния шанс, който западняците имат, раждайки се просто на една друга географска ширина.

Сулавеси

На връщане от пристанището, в една от малките улички между блокчетата, постепенно чувахме увеличаващ се шум от викащи хора. Те скандираха и се радваха на нещо, което ние все още не виждахме. Стигнахме до основната тълпа и се оказа, че са си сформирали

мини турнир по футбол, в който мъжете са облечени не във футболни екипи, а в разноцветни женски рокли – коя по-дълга, коя по-къса, коя червена с бели цветя, коя лилава с други флорални мотиви.

Сулавеси

Първоначалното ми облещване можеше да се забележи от километри. За първи път виждах подобно нещо. Недоумявайки защо въобще са се облекли така, реших да попитам един от запалянковците. Оказа се, че заради националния ден на Индонезия, „кварталът“ е решил да спретне малък футболен турнир, а рокличките са просто за забавление. Нямаше грам срам, грам неразбиране. За тях просто беше нещо забавно. Хорхе, който е от Каталуния, веднага усети кръвта му да завира щом види футболна топка и нямаше как да не се включи. За щастие на островитяните, това направи техния турнир още по-велик, дадоха всичко от себе си и резултатът беше равен. Последваха се оспорвани дузпи и още скандирания и усмивки по лицата на всички.

Сулавеси

Времето летеше и стана 7 часа. Трябваше да се качваме на автобуса. Купихме набързо билетите, минахме през магазина на автогарата, за да напазаруваме провизии за следващите 9 часа път.

СулавесиОще щом се качихме, забелязах, че нещо не е точно така, както съм свикнал да го виждам. Редовете на автобуса бяха не повече от 7-8, а седалките бяха полулегла. На всяка от тях имаше одеяло и възглавница. Аз така мога не 9, ами и 19 часа да пътувам. Автобусът тръгна и ние постепенно се понесохме в света на сънищата. И по-добре… Оказа се, че шофьорът ни е бил с детска мечта да участва във Формула 1 и имах чувството, че се движим поне с няколкостотин километра в час. Молейки се просто да стигнем до Рантепао живи и здрави, само затворих очи и се опитах да заспя по-бързо.

Към 4-5 сутринта вече бяхме в Рантепао. Малко провинциално градче, с много история. На върха на хълма, който се вижда от всички точки на Рантепао, се извисява християнски кръст, който е осветен и през нощта. И това не е случайно.

Независимо, че населението на Индонезия е около 240 милиона жители с почти 90% мюсюлманска вяра, има няколко малки петънца с християни и Рантепато е точно такова. И това го прави още по-уникално място!

Дори и в 5 сутринта моторчетата сновяха по прашните улици на града. Беше още тъмно и ни беше доста трудно да се ориентираме къде се намираме. Тук щяхме да прекараме следващите няколко дни. Това щеше да бъде нашата отправна точка в търсене на

едни от най-мистериозните ритуали, които някога съм виждал.

Първата ни работа беше да посетим главното туристическо бюро. От там ни дадоха информация за къщите за гости (guest houses), в които можем да отседнем. От там наехме и моторите, които щяха да бъдат нашите верни другари в това истинско приключение. Човекът от бюрото ни заведе в къщата за гости и набързо се настанихме. До нашата стая се оказа една мила двойка от Германия. Зарязали всичко и тръгнали да пътуват за една година. Бяха обиколили страни като Индия, Австралия, Нова Зеландия, Китай, Виетнам, Индонезия. Момичето си правеше дневник и описваше всичките им приключения и тук-там се виждаха залепени стикери от бири на страниците. Нашият човек от бюрото разполагаше с цялата информация къде и кога има погребални ритуали. Оказа се, че за тях това е цял бизнес. Семействата на починалия даже се радват, когато имат гости от чужбина и оценяват ако ти разкажеш на близките си за тяхната култура, защото отдавна са разбрали, че не само светът узнава за тях, но и това печели повече туристи и пари в техния регион.

Сулавеси

Не след дълго вече сме с нашия приятел гида и верните ни моторчета по тесен асфалтиран междуселски път към първото ни погребение. Тук трябва да се спра и да поясня, че уникалното на това място е, че

погребенията не се случват веднага, след като човекът почине. За хората от този край, той е просто „болен“.

Измиват тялото му и го инжектират с формалин, за да запазят тъканите за дълго време. Поставят го на леглото му и започват да събират пари за неговото погребение. Това обаче, трае различно дълго време, в зависимост от това колко е богато семейството. На тези погребения се събират близо 1000 души и те трябва да са добре финансово подготвени, за да платят за всички разноски по погребалните ритуали.

Събирането на пари може да трае и месеци, та дори и години. За тези хора, погребението е по-важно от сватбата.

Често се случва да има предстояща сватба в семейството и дядото внезапно да почине. Тогава сватбата се отменя и събраните пари се дават за погребалните ритуали. До тогава, семейството се събира покрай покойника, пият чай, хранят се, говорят си. За тях той не е починал окончателно.

Сулавеси

Тук около 20 мъже носят на бамбукови летви носилката и пренасят ковчега към една бамбукова шатра, където ще остане там през цялото време на церемонията.

Аз не бях още добре запознат с цялата традиция на тези иначе толкова мили хора и тепърва навлизах в дълбокия начин на мислене и поведение, който те са го наложили от стотици години. За нас, западняците, смъртта и погребението са неща, които никога не свързваш с нещо позитивно. Това е един изгубен живот, който не може да се върне и ние дълбоко скърбим за това. За тях нещата стоят по малко по-различен начин, но за това малко по-късно…

Спряхме моторите покрай малката уличка, водеща към къщата на покойника. Предварително бяхме купили подаръци, тъй като е знак на неуважение, ако отидеш на погребението без такива. От туристите, обикновено

подаръците за погребения са пакети захар или стекове цигари. По-близките гости носят със себе си живи прасета или биволи.

Белите биволи са най-скъпи. Те държат най-висока цена, докато черните са евтини. За тяхно съжаление обаче, биволите, поради ритуалните погребения, рязко са намалели като брой и вече се налага техния внос от други части на Индонезия. Гидът се обърна към нас и ни обясни, че преди да продължим, трябва да сложим черни саронги (дълги поли от плат, които те носят постоянно и навсякъде). Искаш да спиш при приятел, но няма легло? Нямаш проблем, имаш саронг, той е дълъг около 2 метра, веднага го спретваш на спален чувал. Влизането в хиндуистките храмове задължително става с носенето на саронг. За индонезийците това е една култура, една традиция и тя винаги ще присъства в техния свят.

Сулавеси

Гостите на погребението идват от цяла Индонезия и дори се прибират от чужбина. Организират се в групи и докато едно момиче пее тъжна песен по микрофона, те се нареждат в редица и бавно отиват към главната шатра, където се поздравяват със семейството на покойника.

Сложихме саронгите и се отправихме към къщата. Направи ми впечатление колко много хора се бяха събрали. Още вървейки към мястото, от двете страни бяха построени големи бамбукови беседки, които служеха за „хотела“ и „ресторанта“ на всички гости. Не е лесно за домакините да подслонят 1000 души на едно погребение. Всички бяха усмихнати, беседките бяха обозначени с латински букви – A, B, C, D, E…

Имаше озвучителна техника, микрофони, снимачен екип. Започнах да си мисля да не съм попаднал на снимачната площадка на най-новата индонезийска провинциална телевизионна продукция. Най-изненадващото за мен беше т.нар. VIP беседка. Тя се отличаваше от другите, по-простички, с факта, че имаше големи кожени столове, масичка с малко плетено каренце, бутилки минерална вода на нея, вазичка с цветенца. Помислих си, че явно тук са големите гости, по-важните в това събитие.

Сулавеси

Малко по-късно, от импровизиран подиум на втория етаж на къщата, на микрофона започна да говори свещеникът на погребението. Речта му ми се стори страшно дълга. Говореше и говореше, а всички го слушаха много внимателно. Обърнах се към нашия гид, за да попитам за какво говори, а той ми обясни, че всяко погребение започва като се изкаже автобиографията на починалия. От малко бебе до последните му дни. „Ето защо – казах си аз, „речта е дълга и пълна с подробности“.

Сулавеси

Речта свърши и след малко на каменистия площад доведоха един бивол и едно прасе, вързани с въже. Бяха предварително забили една дървена летва в земята и вързаха животните за нея. След малко, докато се усетим, прасето беше убито. Биволът виждайки това, се опитваше да избяга, но не успя да се спаси от дългата кама на палача. Всичко вървеше сравнително спокойно, докато палача не успя да разреже добре гърлото на бивола и животното в паниката си се отскубна от дървената летва и побягна към тълпата. Вдигна се една огромна пушилка от прашния площад.

Сулавеси

В следващия момент петнайсетина индонезийци се втурнаха и хванаха за въжето бивола и го задържаха, за да не избяга. Чуха се писъци, викане, основно от туристите, които не бяха свикнали на подобни кръвопролития в модерния им живот. Преди да се обърна и заклеймя това деяние като пълно варварство и посегателство над живота на клетите животни, реших да питам гида ни каква е целта на това. Той ми обясни, че има две основни цели. Първата е, че

с убийството на бивола и прасето, покойникът вече не се смята за болен, а е вече починал. И второ, това е храната за гостите на погребението.

СулавесиТук научих, че погребението не трае само 1 ден, а цели 5. Всеки ден си има строго определени ритуали, които се правят. Така например, в един от дните се прави масово клане на биволи.

Гледката да видиш как за 1 час се убиват 13 бивола наистина беше потресаваща.

Рогата на биволите след това ги използват като ги слагат на дълги дървени летви пред къщата на покойника (на снимката). По този начин, според броя на рогата може да се види колко „пищно“ е било погребението.

След тази 5-дневна церемония, покойникът се полага в гроба. Тук отново имаме големи различия. В тази част на света,

хората имат 4 вида гробове. Единият е в земята, като при нас, на запад. Другият вариант е в малка къща, която се строи специално за тази цел и вътре се поставят ковчезите. Трети вариант е в скала.

Сулавеси

За да имаш право да направиш погребална дървена кукла, наречена тау-тау, трябва да заколиш поне 24 бивола. Преди на едно погребение са се убивали над 100 биволи, но сега има недостиг на животните в тази област и хората внасят биволи от други острови на Индонезия.

Известно време отнема, за да се издялка камера с размери около 2 м/2 м и в нея също се поставят ковчезите. Последният вариант е в дърво (на снимката). Той е само за бебета.

СулавесиИма един специален тип дърво, който като се нарани и сълзи течност, подобна на мляко. Местните вярват, че поставяйки бебето в малка хралупа в дървото, чрез тази млекоподобна течност дървото продължава да храни бебето и то продължава да расте, заедно с дървото. И докато мислех, че този остров няма с какво повече да ме изненада, разбрах, че съм бил далеч от истината…

На всеки 5-10 години, местните правят друг ритуал, наречен „Манене“. Това е специална традиция на отваряне на погребалните камери или изравяне на ковчезите от земята.

Те се отварят, покойниците се вдигат, с малки четки се почистват от праха. Дрехите им прилежно се сменят с нови. Цялото семейство е събрано там. Най-шокиращото за мен беше „семейните снимки“, които те си правеха с покойника.

Слагаха му любимата шапка и неговите очила и си правеха снимки за спомен. Това се последва от изпразване на ковчега, внимателно полагане на нови платове и връщането на покойника обратно. До след 10 години…

Ритуалът продължава до момента, в който няма обособено тяло, а напротив, останат само костите. Тогава те се полагат в специални дървени сандъци с форма на бивол или прасе. Мъжките кости се поставят в тези с форма на бивол, а женските – с форма на прасе.

Ако има смесени – тогава отново е биволът. Тези сандъци често се поставят в естествени пещери, където близките могат да ходят и да оставят цигари (на снимката). Това е индонезийският еквивалент на цветята, които се слагат на Запад.

Сулавеси

Един ден, пътят ни отведе към малък guesthouse с кръшното име „Вегас“ и още по-колоритния му собственик – Вегас. Не знаех дали това му е истинското индонезийско име, но той, като че ли, беше много горд с това, което има и реших да не питам. Бяхме седнали там, за да хапнем малко.

Сулавеси

След малко дочухме американска реч, идваща от стаите на хостела. Това беше Браян (на снимката) – среден на ръст, млад фотограф с русолява коса. Браян беше нает от National Geographic. Беше изпратен от Щатите 3 месеца по-рано да дойде тук и да снима погребенията и маненетата. Браян беше много напорист и всеки ден изпращаше снимки до Вашингтон за одобрение. Те трябваше да бъдат готови до следващия април, когато щеше да бъде публикувана статията за мистичните ритуали на Тораджа.

Сулавеси

Браян беше така добър да ни допусне със себе си и своя гид, да го следваме до местата, където се знаеше, че ще има „Манене“. И наистина. На следващата година, през април, статията беше публикувана. Онези снимки, които Браян ми показваше на компютъра си в Индонезия, бяха гордо поставени до текстовете, описващи богата култура на тази област.

Сулавеси

Пътуването ми до Сулавеси за мен не беше просто поредната туристическа атракция. Това е „пътешествие“ в истинския смисъл на думата. Тук няма 5-звездни хотели, няма ресторанти с 3 звезди „Мишлен“. Има един топли и чисти хора, които искат целия свят да узнае за тяхната уникалност – техните традиции и култура. Не беше лесно за смилане от ума на един „западняк“ като мен, който си мисли, че се е пренаситил от огромната информационна вълна, която ни залива ден след ден.

Тихомир ПетковСмятаме, че познаваме човешката душа, познаваме забравени цивилизации, гледали сме безброй документални филми. Нищо обаче, не може да те подготви да отидеш там и да видиш всичко това на живо. Това не е телевизионния екран и удобния ти диван. Тук всичко е реалност.

автор на текста и снимките: Тихомир Петков

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg