Елена Дичева – потомката на Алеко по пътя на прочутия си родственик

2

Елена Дичева е истински отдадена на живота и пътешествията, с цялото си същество – и дух, и зрение, и слух. Родена в красивия, аристократичен, богат на история и велики българи Свищов, потомката на Алеко Константинов се мести да работи в София, а след като в края на миналия век гледала филма „Трейнспотинг“, решава, че иска да посети Лондон и да мине по всички мостове на Темза. Внимавай какво си пожелаваш, са казали старите българи. Не само че отива в британската столица, но остава да живее и до днес край Тауър бридж, Уестминстър Аби, Голямото око и мъглите. Започва като камериерка, без да има никакъв стаж в тази нелека професия, нещо повече.

КамбоджаPreah Vihear – планината на Свещения храм в Камбоджа

 

След три месеца се превръща в най-добрата в бранша на прочутия „Интерконтинентал“. С перфектен английски и българска упоритост Елена катери стъпалата на успеха в Града на капитала. Започва работа като финансист в една от най-големите мунтифункционални компании в света – ТАТА, и така вече повече от 11 години. Отпуска си планира умело и жонглира със съботи, недели и големи празници, за да удължи престоя си по най-невероятни и слабо известни, но заредени с голяма енергия местенца на нашата планета.

Coral Castle – мегалитна загадка в сърцето на Флорида, неразгадана и до днес

 

Започнала е още при преместването си във Великобритания с каменния комплекс Стоунхендж, а първото голямо пътешествие отвъд Острова е било в Тайланд. Следват бленувани за много хора дестинации, сред които Венецуела, Горен Мустанг, Боливия, Камбоджа, Перу и Мексико. Съвсем скоро Елена Дичева се завърна от едно неочаквано пътуване, планирано буквално за дни, след като екскурзията на райския о. Сокорта се провалила заради внезапната, и на този етап необяснима смърт на губернатора на йеменския остров. Чудното си пътуване Елена подари в четири прекрасни пътеписа за читателите на delo.bg.

СокотраОстров Сокотра – отправен мираж за Оман и Судан

 

Оман – величествена природа, гигантски костенурки и волни магарета

 

СуданСудан – древен, колоритен, опасен

 

 

СуданЗагадките на нубийската пустиня, покрити с пясък и потънали във времето

 

Ето накратко историята от първо лице на потомствената пътешественичка и автор на увлекателни пътеписи Елена Дичева:

„Първите си години от живота прекарах в старата ни фамилна къща на пъпа на Свищов, носеща и до днес шепота на едно друго време. С богатата библиотека вкъщи започна страстната ми любов към пътешествията и непознатото. Но ако кажа, че аз съм първата от родата с желанието да пътувам, откривам света, анализирам – дали наум, или споделяйки на хартия впечетленията си, ще бъде чиста доза самохвалство. Семейството ми, чиято история може да се проследи векове назад, произлиза от стар търговски род. Нишката води до Щастливеца, с когото имаме една кръв. Великият български писател Алеко Константинов, първи разказал за пътуванията си из Западна Европа и Америка, е основоположник на организираното туристическо движение в България. Израснала, заобиколена с какви ли не книги за чудни пътувания, загадки, възпитана от много интелигентни и образовани хора, естествена стъпка беше да уча в училище с преподаване на чужди езици и да разширя мирогледа си.

Елена ДичеваЖеланието ми да пиша и разказвам дойде малко преди моя 18-ти рожден ден, за което много помогнаха прекрасните ми учителки по литература г-жа Стефка Дянкова и г-жа Герганова. Силно в мен се зароди желанието да уча журналистика, да пътувам, да се срещам с нови хора и да отразявам случващото се по света. Завърших търговия в родния си град, където навремето баба ми и дядо ми са били от първите випуски, завършили там и започнах работа в офиса на една от големите верити магазини в България през 90-те.

Работата ми на родния пазар беше много интересна и със сигурност ми носеше удовлетвореност, нови контакти, приятелства, а понякога и пътувания из страната. До 27-годишна възраст излизанията ми от България се свеждаха едва до пътуване до Румъния, свързано с кратка ученическа екскурзия. Макар и близка страна, спомените ми от т.н. малък Париж – Букурещ, често се връщаха в мислите ми, оставящи ме в трескаво напрежение дали животът ще ми предостави и други чудни пътувания.

Годините в езиковата гимназия белязаха началото на все повече задълбочаващия се и до днес интерес към древната човешка история. История толкова древна, от която обаче все още има по Земята множество останали артефакти, чакащи звездния си час да бъдат разгадани, от което пък историята, която познаваме за момента да бъде пренаписана.

Skellig MichaelSkellig Michael – остров насред нищото, рядко посещаван от туристи, но с богата история

Превратна точка за мен бяха книгите на Мулдашев, които с всеки нов прочит все повече ме объркваха. Сънувах чудния град на Боговете някъде далеч в Тибет и се питах, възможно ли е всичко това. С течение на годините дори изживах някакъв период на тотално отричане за всичко, което той пише. Въпреки това някъде дълбоко в себе си вярвах, че трябва да пътувам и сама на място да преценявам къде свършва истината и започва мистерията за необяснимото около нас.

СуданС настъпване на новото хилядолетие желанието ми да видя света или в частност местата, които ме вълнуват, достигна връхна точка. Офисът ми в София, където бях изкарала чудни няколко години, вече ми се струваше тесен за душата и спонтанно в мен се зароди идеята, че Лондон е моят следващ дом и на всяка цена трябва да намеря начини да отида там. И до ден-днешен не съжалявам за това мое решение. Обичам Лондон от ден първи, когато кацнах и ще го обичам до края си. Нашата среща беше преди близо 20 години и никак не беше лесно.

Визовият режим беше строг повече отвсякога и печални са спомените ми колко часове прекарах в британското посолство, чакайки за виза и колко пъти нещастна се връщах в къщи с празни ръце. Щастието ми се усмихна в началото на февруари 2000 г. Седмица по-късно, на 13.02 кацнах на Хийтроу. Сама, с много мечти, без никакви познати или приятели, със слаб англисйки (навремето в езиковите гимназии не се наблягаше много на втория език, който в моя случай беше английски), платена квартира за месец и по-малко от 1 000 паунда в джоба за неопределено време.

Елена ДичеваАко не друго, то поне имах студентска виза за една година, през която всеки ден посещавах малък колеж за изучаване на английски език в сърцето на Лондон – Oxford street. 1000 паунда, колкото и икономично да ги ползвате, няма да ви стигнат за дълго време и… започнах да си търся работа. Доста трудно начинание, особено когато визата ти разрешава едва 20 часа труд на седмица.

По-старите, или по-точно едни от най-първите дошли към Лондон края на 90-те българи, като по неписано правило започваха новото си начало в световната столица в 5-звездния Intercontinental-Hyde Park hotel, къде легално, но в повечето случай твърде нелегално.

Няма да забравя как в една студена мартенска утрин се озовах сама на интервю за камериерка, без в живота си да съм имала изградени навици дори да си оправям собственото легло след сън, или да съм хващала ютия и да знам как точно се борави с нея.

Питайки ме какъв опит имам в камериерската кариера, без грам смущение, дори с леки нотки на младежка наглост, гордо казах, че имам многогодишен опит в известен курорт на българското Черноморие, където всекидневно през студентските си ваканции съм се грижела за чистота на осем стаи. И така от нехващала парцал, за няколко месеца се превърнах в №1 труженик в хотела в нашия отдел, за което и получих грамота „Служител на годината“.

Елена ДичеваПрекарала живота си в интелектуален труд, времето ми като чистачка отвори очите ми към един нов свят. Късметът и хотелът не ми изневериха и само няколко месеца по-късно бях сложена да отговарям в сектора за ВИП гости. Освен заплатата ми, щедро получавах бакшиши от богатите араби и жените им, които си прекарваха всекидневно времето в шопинг.

Лятото обаче свърши и в края на август се случи едно от най-хубавите неща в живота ми. Срещнах бъдещия си мъж – сродна душа, интересуващ се от пътувания и разгадаване на загадки. Едва седмица, откакто се познавахме предприехме и първото ни пътуване заедно, което обмислях в последните няколко месеца – едно от чудесата на света – Стоунхендж.

Като че ли още оттогава, ни е било писано никога плановете ни да не вървят по график, да имаме перипетии и приключения, но слава богу, завършващи с хепиенд. Как сме пропуснали затварянето на комплекса и до сега не го проумяваме, но полицейският патрул, обикалящ около Стоунхендж ни извика такси, което пък се свърза с автобуса за Лондон, който изтървахме, но в крайна сметка ни изчака, натавори и посред нощ ни върна в Лондон.

Времето ми в хотела като камериерка отиваше към своя край и тогава съдбата ме срещна с още по-чудни и прекрасни хора, които буквално отвориха нов свят пред мен. Любовта към животните ме събра с невероятно ерудирани, интересни и обичащи пътешествията хора.

Макар и никога да не станах журналист, имах честта дълго време да общувам с прекрасни хора от вестник Guardian Independence. Нивото ми на език все още не беше се вдгнало кой знае колко на практика и животът ме прати в дома на сем Thomson, където главата на семейството оглавяваше цял отдел в Guardian и където човекът беше си извоювал име на най-млад в практиката на вестника, стигнал подбни върхове.

Работата ми беше да поддържам чудната им къща, а когато пътуваха, което се случваше много често, да правя компания на голямата им и мъдра котка Жасмина и между другото да почиствам среброто им от несъществуващи с невъоръжено око прахоляци.

Горен МустангВратата към Горен Мустанг – последното тибетско кралство на покрива на света (част 1)

След всяко тяхно завръщане от далечни земи жадно разглеждах снимките им, четях пътеписите им и си казвах, че това са хора, от които човек много може да научи. Започнаха и нашите първи пътувания с бъдещия ми мъж за по-дълго – наблизо и далеч, чийто старт сбеше белязан с диво фиаско. Тайланд и филмът „Плажът“, който и до сега е култов, ни зовяха. Отделихме 20 дена за първото ни далечно приключение и щастливо тръгнали от Лондон, не толкова щастливо изкарахме първата си нощ в Банкок в дранголника.

Елена ДичеваДалечната 2002 г., седмица преди да тръгнем на път, променили визовия режим за български граждани и влизането в Тайланд от виза на пристигане, се променя на предварително получена виза. Ама кой да ни каже! Още по-интересно бе как са ни пуснали от Хийтроу да минем, но така или иначе стигнахме Банкок, прекарахме нощта в ареста на летището като нелегално влезли и с лек подкуп излязохме на свобода.

Идеята да подкупим имиграционния офицер беше моя, базирана на теорията, че мъж с евтини обувки може да се подкупи по един или друг начин. А как съм стигнала до тази дълбока философия и до сега не съм сигурна, но е бил сбор от мнго четене. В нашия случай, 100 паунда ни дадоха свободата 20 дена да се мотаем и излежаваме по плажовете на Тайланд.

Започнах да уча счетоводни курсове, защото знаех, че времето ми със семейство Томсън ще има своя край. Междувременно продължавахме да пътуваме. През 2006 г. официално се оженихме с Иво, познат като Ивомир. Сватбата ни беше доста камерна, поради все още визовия режим между България и Великобритания. Вече не съм сигурна кой от нас пусна идеята, че сватбеното ни пътешествие трябва да е в Китай и цялата ни сватба беше с китайски привкус. Създала си контакти, започнах няколко дена в седмицата да практикувам наученото от мен в малък магазин за мебели в Източен Лондон, собственост на приятелка журналистка.

Нещата лека-полека взеха да се нареждат за мен и 2007 г. се сдобих с така бленуваното британско постоянно жителство, което вече ми отваряше много врати. Съсредоточих се в търсене на постоянна и сериозна работа по специалността ми. Не ми отне дълго време и престъпих вратите на най-голямата азиатска фирма в света – „Тата“, с офиси къде ли не по света и работещи за нея над милион хора от 120 националности. Тогава, а и до скоро, бях едиснствената българка във фирмата.

Станах част от голямото семейство на „Тата“ и най-вече отговорен кадър във финансовия им отдел в Лондон. Обичам си работата, която включва финансов контрол на разходите на служителите от Европа и която ден с ден не се повтаря. Срещам се с нови хора, обичам и колегите си, с които сме като едно малко семейство, в което живеем задружно, с любов и ужажение към отсрещния.

Вече започвам 11 година в „Тата“ и не бих казала, че съм проговорила Тамил (по голямата ми част от колегите, с които работя са от Южна Индия и Шри Ланка, та затова помежду си говорят тамил), но мога да твърдя, че ги разбирам като цяло

От общуването ми с тях твърдо смятам, че индийците и българите имаме много общо като манталитет, вкусове, семейни цености и хумор. Недостатъкът – малкият ми годишен отпуск, или колкото е стандартния за Великобритания за наети служители (22 работни дни) и която се стремя до ден да използвам за интересни пътувания, които ме обогатяват и зареждат.

Не съм „бройкаджиийка“ на страни, както в момента забелязвам, че е много модерно. Пътувам до места, които буквално ме извикват по един или друг начин и които традиционно не попадат в радара на масовия турист.

Нубия

Първото подобно извикване към загадъчно място, така да го нарека, беше към Кайлас – Тибет. Късна петъчна нощ и на екрана на лаптопа ми ненадейно изскочи рекламен банер с екскурзия, обиколка на свещената планина Кайлас, за която толкова бях чела. Нямаше и седмица и бяхме в групата с Ивомир за бъдещето ни пътешествие.

Но въпреки че знаех предварително много за тази отдалечена планина, смятана за изкуствено създадена, то никога до скоро не бях чувала за една друга свещена планина, също смятана за изкуствена и забулена със завесата на непознатото. Именно за нея ми се ще скоро да разкажа малко по-подробно на читателите на delo.bg и да ги пренеса в Изгубения свят, за който някога Артър Конан Дойл е посветил едноименната си книга. Рорайма – пътуващият кораб в небесата и прекрасната Венецуела, разтърсвана от жестоки икономически катаклизми.

Очаквайте скоро в delo.bg!

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



2 коментара

  1. Maria Bauce на

    Открих Елена в българска група за пътувания преди повече от две години. Веднага ми направи впечатление нейният необикновен начин – едва ли не научни интереси и търсения – да ходи на странни места и да усеща една необичайна атмосфера, която обикновеният турист в група хич хабер си няма, за жалост. Следя я редовно, чета с огромно удоволствие, а за моите 69 години тя прави това, което бих направила аз на нейните години … желaя ѝ от сърце много здраве и средcтва да продължи все така!

  2. Стефка Дянкова на

    Чудесен репортаж! Благодарна съм на Delo.bg затова,че даде възможност на колкото може повече хора да научат повече за Елена! Тя заслужава това не само за пътешественическия си дух и любознателна природа, но и за умението да разказва с талантливо перо за всички забележителности по пътя и необикновените си преживявания.На добър час, Елена!Сигурна съм, че със словото си ще запалиш много млади българи да пътешестват и опознават света!

Коментирай в Delo.bg