Любов за Любов

0

Сашо и Невена живеели в малко село в Северна България. Обичали се безумно. Когато решили да се съберат, родителите на младежа „подскочили”. „Как Невена? Тя е болнава. Цялото село го знае”. Това не било мотив, за да го разколебае. „Три дни да живее, ще живее с мен. И в моите ръце ще умре” – отсякъл влюбеният.

Преместили се във Враца, където никой не ги познава. Ще ги приемат и никой няма да ги обсъжда. Живели в мир и разбирателство. Най-голямото им желание било да имат дечица, които да отглеждат с много нежност и любов. Да предадат на тях всичко, което те носят и най-вече любовта.

Минали година, 5, 10, не се получавало. Невена толкова копнеела за своя рожба. Подлагала се на какви ли не медицински процедури, за да осъществят семейната мечта. При една от интервенциите едва не загубила  живота си. Така продължили в опити, лечение, мъка, надежда още четири мъчителни години. Ходила и при баба Ванга, която я насочила към доктор, който да й помогне. Ама не. Взели решение да осиновят дете. Подали необходимите документи, както си е реда. Тогава, (преди около 50 години, а май и сега), ставало с познати, както казват хората, само с „връзки”. При толкова чакащи желаещи да осиновят и толкова деца, които имат нужда от семейство.

Тяхна позната акушерка в детски дом от Варна се обадила, че ги очаква най-прекрасното и здраво момиченце. Детето е на десет дни – плод на любовта на студентка и прочут професор в университет.

Трепнали сърцата на Сашо и Невена. Изпълнени с надежда тръгнали към Варна. Невена толкова се вълнувала. Искала да направи подарък на биологичната майка, благодарение на която живота им се осмисля. Купува най-скъпата и красива дамска чанта за тези години, която така и не стига до младата жена.

Когато се срещнали с акушерката Ирина, тя разказала колко красива е майката. Висока, стройна, с дълги бедра и с изразителни големи очи. Невена изтръпнала. Винаги е мечтала да има дъщеря с такава визия. Може би, защото двамата със Сашо били дребни и слабички. „Господ е велик” – възкликнала щастливо.

Когато за първи път взела в ръце малкото прелестно ангелче, толкова се вълнувала, че едва не изгубила съзнание.

„Това е нашето дете. Това е детето!” То я изпълнило с толкова любов и нежност, че тя без да се колебае изрекла, обляна в сълзи от радост:

„Любов, да, Любов ще се нарича!”

Тръгнали щастливи тримата към Враца. Нямало по-голямо щастие за родителите да виждат всеки ден как дъщеря им расте, усмихва се и ги дарява с много прекрасни мигове, изпълнени със смях и веселие.

Любов станала ученичка. Там правила впечатление на много будно и интелигентно дете. Когато станала в трети клас, вече учителите коментирали, че определено момичето се откроява сред връстниците си с интелект и талант. Този факт обаче не правил щастливи нейните съученици и родителите им. Един ден бабата на сърдито дете от класа успокоила внучката си:

„Коя е Любов? Никоя. Това дори не са нейните истински родители. Тя е осиновена”.

Спокойно детето наивно споделило факта с Любов. Тя разплакана изтичала вкъщи, където нейната майка Невена винаги била там и на разположение. Майката изтръпнала от страх. Но кой се опитва да ”рови в душите” им? Кой иска да наруши хармонията и да разкрие тайната, която така строго пазят през тези години? Запазила самообладание. Опитала се да успокои детето с думите, че когато хората са изнервени, могат да наранят някого. Те не знаят какво говорят.

Любов забравила, но Невена – никога. Живеела всеки ден, разкъсвана от любов към семейството си – нейното съкровище и страха. „Ами ако някой каже?“

Минали години в смесени чувства. Родителите се грижили за детето си като за единствено на планетата. Не давали „косъм да падне от главата й”. Не правила нищо, освен да учи. Това много й се отдавало. Растяла красавицата като Богданка от приказките – волно, доволно и щастливо.

От малка Любов намирала името си за много странно. Другите деца били кръстени на някого, а нейното име – на чувство, усещане. Скука. Често разпитвала родителите си за избора на име, за разликата в датата и акта за раждане.

Завършила езикова гимназия с пълно отличие, за тяхна гордост. Нямало по-щастливи хора.

Решила да продължи образованието си. Когато споменала Варна като избор, Невена „настръхнала”. Не можела да позволи на дъщеря си да бъде толкова близо до биологичните си родители. А нали и бащата е преподавател в Университета.

Успяла да я убеди да учи в София с аргумент разстоянието.

Когато прекрасната Любов навършила 23 години след толкова съмнения и колебания „изстреляла” директен въпрос към майка си: „Да имаш нещо да ми казваш?”

„Да” – притеснила се Вена. Любов паднала на колене, обляна в сълзи, целувала ръцете на майка си и само повтаряла: „Мамо, благодаря ти. Мамо, ти си единствената за мен. Късмет е, че съм се родила, но два пъти по-голям късмет е, че Вие сте моите родители!”

В това време от работа се завърнал бащата. Само като видял какво се случва пред очите му – разбрал. Станало е това, от което най-много се страхували. Прегърнали се тримата и така прекарали дълго време в сълзи и мълчание, което „говорило” много.

Единственият въпрос, който Любов задала на майка си бил свързан с истинското й име. Чувствала със сърцето си, че това не нейното, въпреки че живяла в толкова любов, колкото много деца от биологичните си родители не са получили.

Невена разказала на дъщеря си историята на семейството за биологичните ѝ майка и баща, за страховете си да учи във Варна. Невена настоявала Любов да открие корените си. Да се свърже с братя и сестри. Но тя и до днес е категорична. Има само една майка и това е Невена и един баща – Сашо! Не желае контакти с никого от биологичните си родители. Простила им е. Благодарна им е. Благодарна е на Бог, че е показал силната си любов към нея чрез хората, които винаги са я подкрепяли в живота си. Има свое семейство и чудесни деца, които отглежда с любов.

По-късно си спомня за един от изпитите по Философия в Университета.

Преподавателят е възрастен лектор, професор от Варна. Любов е седнала зад първата банка. Той не сваля очи от нея. Гледа ту нея, ту снимката й в студентската книжка. Когато идва време да говори, той я прекъсва с нестандартен за изпита въпрос. „Наистина ли си родена на 14 април 1966 година?” „Да”, отговорило притеснено момичето, което дори не подозирало за осиновяването си по това време.

„А каква е връзката ти с Варна?” „Никаква” – промълвила едва Любов. „Само съм родена там”. Ръцете на професора се разтреперили. Той писал шестица и прекъснал изпита. А Любов си спомня колко пъти е задавала точно този въпрос – защо Варна? Нито е време за море, нито имали роднини там.

Когато излязла, той отворил вратата и дълго гледал след нея. Вероятно провокиран от силната прилика с любимата му жена.

А датата и мястото на раждане го шокират тотално. Сега, след толкова години тя е сигурна, че това е биологичният й баща.

Невена и Сашо отдавна не са във физическия свят, но Любов, която вече знае защо носи това име, ще ги носи винаги в сърцето си.

Това са нейните единствени родители. Нейните ангели. Сигурна е, че те бдят над нея и децата й. Категорично не желае връзка с биологичните си родители.

Благодарна е на Бог за всичко. Съветва родителите, които са осиновили да кажат на децата си още докато са малки. Така ще спестят страховете си взаимно. Уверена е, че осиновените го чувстват и знаят. Те живеят със страха от откъсването от майката. Преследва ги цял живот.

А Любов е родена, отгледана и живее в Любов.

Това е нейното име. Нали Бог е любов?

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg