Неда Соколовска: „Поколение Ь“ е социален и демографски феномен

0

90-те години в България: период на преход, на несигурност, на избуяла ексцентричност, на непрестанен порив към промяна, на зависимости… Всичко това формира и във всичко това се оглеждат тогавашните подрастващи, днешните зрели, които би трябвало да са активната сила на нацията. Тук и Сега. Екипът на VOX POPULI провежда поредната си документално-сценична и обществена акция: да проправи територия към страховете, самотата и истерията на младия човек, който иска да се заяви във време на революции. Партийни. Социални. Нравствени. Личностни. „Поколение Ь“ или едно търсене на идентичност в безтегловността на 90-те…

поколението ь, Неда Соколовска

Неда Соколовска, актьор и режисьор

Неда Соколовска от 2012 година се занимава с документален театър и с чудатия за мнозина „метод на слушалките“. При него актьорите носят слушалки по време на представлението и предават от сцената на публиката посланията на предварително записани хора по различни теми, върху които е структуриран спектакълът.

Постановката „Поколение Ь“ на Студио за документален театър VOX POPULI, която ще се играе на 15 ноември от 19.00 ч. в Червената къща в София, ще бъде малко по-различна. В нея не са събирани мненията на други хора, а личните истории на участниците в представлението – Цвета Балийска, Петъо Петков-Шайбата, Братан Братанов и Неда Соколовска, която е и режисьор на спектакъла. Единствено Шайбата от екипа е записал негови приятели от квартала в който живее, около ВМА в София. Постановката е в специалната селекция на седмото издание на АСТ Фестивал за свободен театър „Временна реалност: VR“ от 11 до 17 ноември.

Поколението Ь (ермалък) са всички българи, родени в периода 1978 г. – 1983 г. Тези хора представляват един интересен социален и демографски феномен, категорична е Неда Соколовска.

„Например, аз съм родена през 1981 година, но хората, които са родени две години преди мен са ми много по-близки, отколкото тези от 1984-та и нагоре.“

поколението ь, Неда Соколовска

Неда, как ще бъде пресъздадено представлението „Поколение Ермалък“ на сцена?

– Това е съвременна театрална форма и е много фрагментарно. Няма сюжет, който да е построен на линейна основа, т.е. това е история, която се развива. Представлението е един колаж от различни лични истории, моменти, специфични ситуации и от неща, които се случват в момента на сцената, които понякога дори самите ние не ги планираме. Аз, освен че съм режисьор, също влизам в спектакъла със собствената си лична история. Има много музика, има отличителни за времето ни символи, моменти, които всеки роден в този период ще разпознае като много близки и лични.

Как успя да вместиш едно поколение в 90 минути?

– Не е възможно, разбира се! Никой не се опитва да дефинира това поколение, затова го нарекохме „Поколение Ермалък“, за да избягаме от всякаква официална семантика, както са Поколенията Х, Y и Z. Това са вече по-общоприети формулировки за категоризиране на някакви поколения. Ние измислихме това да е нашето название и

избрахме тази буква от азбуката – безгласната, която може да съществува вокално прикачена само с друга буква, с друг звук, иначе тя е невидима.

Представихме си, че нашето поколение е като един бенгалски огън, който не се запалва – аха да се запали и изгаря. Някакси предадохме щафетата на следващото поколение, без да дадем от нашите редици хора, които да движат нещата напред. Много хора си отидоха от наркотици, други избягаха от България и то не по начин като новите поколения – с пътуване, а просто да изчезнеш от тук и повече да не се обърнеш назад. Доста хора от това поколение отпаднаха като не развиха своя потенциал. Всичко това не звучи толкова драматично в представлението, в него вадим това, което се оказа допирна точка на екипа ни. Двама души се отказаха от проекта, което го прави още по-интересен за нас, защото той

колкото е театър, толкова е и антропологичен експеримент до каква степен можем да се задълбаем в миналото си и чрез миналото да говорим за миналото на всички, които са от нашето поколение.

Това не е безболезнен процес и тъй като на това сондиране дори в травмата на онези години не всеки може да издържи, затова двама от нашия екип се отказаха. Уважихме техния избор, но пък останалите се заинатихме и продължихме да играем спектакъла, очаквайки следващия, който ще се откаже.

поколението ь, Неда Соколовска

Петъо Петков-Шайбата, актьор

Това означава ли, че има роли, които се вменяват на актьорите или всеки представя своята индивидуалност в спектакъла?

– Просто се преконструира целият спектакъл. Спецификата на нашия тип театър е подвижен. Той е толкова фрагментарен, че може винаги парчетата да се пренаредят като някаква странна механична играчка и вече да не е дракон, а да е скорпион, примерно. Ние пренареждаме, с парчетата, с които разполагаме строим нещо малко по-различно и по този начин е възможно да се правят всякакви промени и ние ги правим непрекъснато. От март до момента няма нито едно представление, което да е същото като предходното. Разликата между първото и сегашното е толкова голяма, че все едно говорим за два коренно различни спектакъла. Да, това правим – надграждане и реконструиране едновременно.

Идеята за този вид спектакъл твоя ли е, или си гледала подобно представление някъде по света?

– Всички наши проекти са авторски. Тази тема за поколението не е случайна и е доста важна, защото в бившия соц блок натрупванията са и от политическата обстановка тогава. То не е просто поколение, защото цялата социална обстановка е била изменена. Аз съм на 36 години и съм стабилно стъпила в графа млад режисьор, което е абсурдно. Това е тревожно, защото поколението преди нас – професионално активните хора и тези с властови позиции, не желаят да предадат щафетата на следващите, т.е. на нас. Това по един изкуствен начин подмладява цяло едно поколение само и само да не му се даде отговорността на това да поеме контрола в ръцете си.

Какво ще се случи, ако бъде прескочено поколението Ермалък?

– Вече сме прескочени! Според мен, хората, които са 87-ма, 88-ма, 89-та, дори 90-та година, тези в преддигиталното и дигиталното поколение, имат доста повече позиции в управлението на живота и в дори в социален смисъл.

Кой се страхува от поколението Ермалък?

– Не мисля, че някой се страхува от нас. По-скоро

при нас има една такава безплътност и ефимерност и една особена чувствителност, с които хората от това поколение могат да се разпознаят с поглед

и да усетят, че са на тези честоти. Ние сме много гранични и все едно се е затворила една врата, а друга се е отворила и сме останали между двете, без да можем нито да излезем изцяло от едната, нито да влезем напълно в другата. Не мисля, че ние сме заплаха за някого, по-скоро мисля, че

ние сме феномен – социален, демографски и сме много интересни.

За да не може бенгалският огън да пламне, той трябва да не е влажен. Кой не ни позволи да не „изсъхнем“, за да се запалим и да вземем нещата в свои ръце?

– Родителите ни са причина ние да не успеем да се възпламеним добре. Те, в някакъв инстинкт за това да съхранят себе си, ценностите, в които са отгледани, някакси се вкопчиха да ни ги предадат на нас и да ни предпазят от много неща – от една страна. От друга страна пък

имаше родители, които изтърваха, неглижираха децата си в опита за собственото си оцеляване, мислейки си, че те се борят за оцеляването на цялото семейство, но се оказва, че нещо някъде е прекъснато в диалога между нас и нашите родители.

По изуствен начин беше стопирано нашето социално развитие. На нас не ни се даде възможност да вземаме решения и да поемаме инициатива.

поколението ь, Неда Соколовска

Братан Братанов, актьор

Прескочено е нашето поколение в управлението и в живота като цяло, защото тези преди нас са усетили са, че не могат да ни манипулират и моделират, защото ние от „Поколението Ермалък“ сме костеливите орехи…

– Да, ние наистина сме костеливи, но ние сме и проблемните деца. Разликата между нас и дигиталните деца е, че те са по-оправни, много по-лесно се адаптират, в никакъв случай не са наивни.

В нашето поколение има много повече наивност и пасивен идеализъм, отколкото в по-младите от нас хора.

Те са стартирали с принципите на пазарната икономика, на капиталистическото живеене и те са много по-рефлективни на тези стимули, а при нас това отсъства повече и затова те държат силата, защото бъдещето е в дигиталното, тези дигитални деца имат много по-силни позиции. Тъй като бъдещето е на дигиталното, е съвсем нормално в щафетата ние, аналоговите да бъдем прескочени.

Има ли неразбиране между нас – аналоговите и дигиталното поколение?

– Различни сме, със сигурност. Общуваме по различен начин, свързваме се с хората по различен начин и това, което ми прави впечатление е, че има много голяма разлика в поведението, начина на мислене, говоренето. Всъщност

ние говорим различни езици с дигиталните хора и това, което е различното е, че носим частично познание, което те вече не притежават, но от което нямат и нужда и може би тук идва разминаването и усещането, че нямаме допирни точки.

Как се живее без допирни точки? Кое от двете поколения трябва да подаде ръка, да се адаптира към другото?

– Аз вярвам, че опитът за контакт и разбиране трябва да дойде от родителя към детето или от по-възрастния към по-младия, защото

този, който е по-опитен би трябвало да има тази способност да се подчини на по-младия, знаейки е, че следващото поколение е по-доброто от предходното

– такива са неписаните закони и затова ние трябва да се доверим, че следващото поколение – каквото и да е – носи факела и предава нататък. Ето защо, опитът трябва да е от наша страна да влезем в контакт там, където не го намираме и да ги „обърнем“ към разбиране за онези „аналогови“ неща, които не познават.

Нашето поколение се явява като медиатор, ние сме хората, които са израснали в годините на прехода. А между аналоговите и дигиталните хора бездната е тотална.

поколението ь, Неда Соколовска

Цвета Балийска, актриса

Ние сме свързващото звено и трябва да съзнаваме, че сме такива и дори в момент, в който усещаме, че нямаме диалог с по-младите хора, трябва да вървим срещу това, т.е. да се опитваме да създадем тази комуникация, защото тази наша мисия или предназначение, което имаме е

да запазим връзката между хората преди интернет и тези, които са родени с интернет.

Всичко следва своя естествен ритъм и развитие. Ние не можем да спрем времето, не можем да спрем промените. На някакво по-индивидуално и лично ниво всеки има своя избор как да живее и може би така да се опитва да променя света към по-добро, но големите процеси са неподвластни на каквито и да е промени. Ето защо е добре да сме адаптивни и да се опитваме да оцеляваме в обстоятелствата, в които попадаме и да съхраняваме ценности, защото

нашият свят започва да е дефицитен откъм ценности, а именно такива стари и фундаментални човешки ценности – да бъдеш добър към другите, да уважаваш, да обичаш ближния, е хубаво да бъдат съхранени и продължени.

Важно е хората, откъдето и да са ги прихванали, да ги предават на хората около себе си. Правим ли това, независимо дали живеем в дигитална, постдигитална, неоаналогова или в каквото и да е, трябва да обръщаме внимание на тази мрежа от човешки същества, мрежа на хуманността.

Кое прави хората от „Поколение Ь“ щастливи? 

– Щастието е неясна концепция. Човек не може да е перманентно щастлив, той е винаги в променливи състояния. Нашето поколение може да бъде щастливо, ако видим, че нашите деца са по-добри от нас.

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg