Лидия Димковска: Стига толкова барут за бурето на Балканите!

0

„Резервен живот“на македонската авторка Лидия Димковска е моят роман-откритие за тази година. Няма да се поколебая да го сравня с Толстой и неговата „Ана Каренина“ – по мащаб на разказа, по дълбаене в душата и по тихото смирение пред трагедията, с което от време на време отклоняваш поглед от страниците и го рееш някъде навън през прозореца…

Историята на двете сиамски близначки, кръстени многозначително Сребра и Злата – е историята на Западните Балкани – с прекроените географски карти и новосъздадените идентичности, с пепелта от пожарите на миналото и мрака по площадите на настоящето, с безпътицата и надеждата.

Лидия Димковска е от Македония, но живее в Словения. В моите вени тече македонска кръв, но живея в София – срещна ни нейната книга, размина ни моя скептицизъм за случващото се в Македония и нейната вяра в него. Но всъщност срещата ни е била неизбежна и ще продължи вечно… Това е съдбата на Балканите – всички сме заедно, а се срещаме истински само понякога.

Лидия Димковска, Резервен животПред Маргарита Бойчева и специално за delo.bg най-популярната македонска авторка в момента Лидия Димковска даде едно откровено интервю за Груевски, протестите, Европейския съюз и липсата на граници между живота и литературата.

– Две Македонии са по улиците на Скопие в момента, г-жо Димовска? Ще попитам провокативно – коя от тях е по-добрата?

– Имам отговор на този въпрос. Мисля, че по-добрата Македония е тази, която иска промени, иска смяна на властта. Не, че другата Македония е по-лоша, просто първата е по-права и по-мислеща. Ще Ви кажа защо има разлика между тези т.нар. „две Македонии“. Първата излезе на протестите сама, неподтикната от никого, със силното желание да промени нещо в македонското общество. Втората Македония излезе насила, без право на избор. Днес прочетох в македонските медии, че лекари от една македонска болница оставили майка с оперирано дете в интензивното отделение, за да отидат на митинга на Никола Груевски. Ето до къде стига вероломността на властта. Не на хората, държа да подчертая. Аз вярвам, че тези лекари и медицински сестри са отишли на митинга на Груевски не от лошо сърце, а за да не загубят работата си. Има съществена разлика между тези две Македонии.

– Ще си поделят ли някога българите и македонците цар Самуил, братя Миладинови? Ще си поделят ли някога Македония и Гърция името „Македония“? И до кога на Балканите ще пълним бурето все с нов и нов барут?

– Стига толкова барут за бурето на Балканите! Нека го изпразним вече. Празно е. В 21 в. са важни не делбите, а това хората да бъдат заедно, да вървят по демократичен път, да искат свободата, без да се делят на основата на национални герои, писатели, музиканти и пр. Проблемът с името е истински. Той не е само политически, а е екзистенциален. Този проблем с Гърция ще се реши – рано или късно. Ние вече твърде дълго търпяхме. Това наистина е въпрос, който ни омръзна да носим като товар. Трябва да се намери решение. А България и Македония няма нужда да бъдат разделени от всички добри хора, които са направили добри неща и за двете страни – тъкмо напротив, трябва да се гордеем с тях. А това е и неизбежен процес в днешно време. В 21 в. ще има все повече писатели, интелектуалци, които ще принадлежат на две или повече култури. Защото наистина светът е отворен. Светът е поле на културни преплитания.

Лидия Димковска, Резервен живот– Вие живеете в Словения, която е член на ЕС, а сте от Македония, която е кандидат за членство. Коя е голямата драма – това, че ЕС не иска достатъчно Македония или това, че Македония не го иска достатъчно?

– За да има проблем, потребни са две страни. Може би Македония не е толкова настоятелна да иска европейското членство, но и ЕС не показва особено желание Македония да е част от него. Всъщност тук основният проблем, както стана дума, е в името. Бидейки член на ЕС, Гърция поддържа едностранно вето върху македонското членство в ЕС. Това на всички е ясно. Иначе Македония изпълни много от критериите за членство. В последните години някои от критериите дори отпаднаха, така че аз вярвам, че ако дойде друга власт в Македония, страната ще влезе в ЕС. Мисля, че гражданите на Македония искат да бъдат част от ЕС. Но честно казано, и ЕС не е това, което трябва да бъде. Така че тези мечти за ЕС в Македония вече не са толкова горещи, а са прагматични. Убедена съм, че ако Македония стане член на ЕС, хората няма да са толкова бедни, ще бъдат по-сигурни, ще се отворят повече работни места, ще има достъп до европейски средства. Мисля, че това ще допринесе за развитието на македонското общество – на гражданското общество, но и на икономиката.

– Кой е всъщност нашият резервен живот? Има ли такъв?

– Въпросът за резервния живот е много индивидуален, личен. Всеки сам трябва да си отговори за себе си – има ли го резервния живот и къде го вижда? Разбира се този въпрос стои и по отношение на общността. Тъй като говорим за Македония, аз мисля, че за Македония се ражда един нов резервен живот, който ще е много по-демократичен от живота в момента. Ако се случи голямата политическа промяна.

– Имат ли лекуване раните в човешките души от разпада на бивша Югославия? Живее ли вече едно поколение, което иска да забрави за белезите?

– Да, новото поколение иска да се смири и да забрави всички рани и болки, които нанесе разпадът на Югославия, защото този разпад се случи по много кървав начин, с много жертви и много смърт, с опустошени домове и огнища, с бежанци, със страшни човешки съдби, които всички ние искаме да забравим. А не трябва! За да знаят бъдещите поколения да ценят онова, което имат сега – мира и свободата. След Аушвиц Сребреница е най-голямата трагедия, която се случи на Европа. Не само на Босна и Херцеговина, на цяла Европа и света. Сребреница трябваше да ни научи да не повтаряме тези злодеяния. За жалост историята много често се повтаря. Ако сега това не се случва в Сребреница и бивша Югославия, то се случва в други страни по света – в Сирия например. Лидия Димковска, Резервен животВ моя роман „Резервен живот“ пиша за времето на предишна Югославия, но и за времето след разпада, за да „кажа“ на идните поколения, че трябва да уважават самите себе си, да живеят заедно – а това е и контекстът на днешните събития в Македония. Там днес албанците и македонците застанаха едни до други. Мисля, че това е най-доброто нещо, което произлезе от политическата криза. Тези хора разбраха, че трябва да бъдат добри съседи, добри приятели, добри хора, които не се делят нито по партийна, нито по национална, нито по религиозна линия. Защото целта на всички хора, в крайна сметка, е да бъдат щастливи. А щастлив може да бъдеш само в ситуация на мир и разбирателство.

– Животът на двете сиамски близначки във Вашия роман е всъщност живота на цяло едно поколение. Докато четях си мислех – кое всъщност е по-трагичното? Личната трагедия или драмата на разпадащия се свят наоколо? Какъв е Вашият отговор чрез романа?

– Разпадането на света около хората винаги влияе. В тези условия се случват и много лични трагедии. Но, както настоявам и в романа, всяка трагедия е сама за себе си. Няма йерархия на трагедиите. Не може да се каже: „онази трагедия е по-малка от тази“. Индивидуалните трагедии са точно толкова важни, колкото и колективните. Защото във всички случаи става дума за хора. За човека, но и за човечеството. Така че разпадането на Югославия в романа ми не е трагедия, но се случва по трагичен начин. А животът на Сребра и Злата е сам по себе си трагедия. Те са принудени да живеят една с друга постоянно и денонощно, бидейки със слепени глави. Така че отвоюването на тяхното щастие, макар и трагично, все пак в края на романа оставя простор за нов живот и нова надежда. След всички военни конфликти в Югославия все пак се роди една искрена надежда, че всичко това повече няма да се повтори и животът ни ще е по-добър.

– „Внимавайте какво си пожелавате, защото то може да се сбъдне“. Това ли ни казвате с историята на Сребра и Злата?

– Това е мотото на моя роман, да. Понякога скритите, тайни желания на хората, може да се реализират и в момента, в който ги искаме, ние сме убедени, че те ще донесат само щастие. Някак не допускаме, че може да донесат и нещастие. Аз лично, като автор, а и като човек, израснал в бивша Югославия вярвам, че всички ние научихме едно: не желаем най-новата история на Югославия да се повтаря!

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg